неделя, 17 февруари 2019 г.

Венета Славчева – Първа част


Венета Славчева беше безспорната примадона, първа дама на театъра. Естествено – тъй като там израснах – съм я виждал в много представления, въпреки това тя живее в спомените ми като леля Венета, на която редовно ходихме на гости.
Тя живееше с мъжа си Любомир Владков, чичо Любчо под наем в един не голям апартамент, на няколко крачки от театъра, точно зад Централните Хали, на ъгъла на улиците Шипка и Парчевич. Къщата, която си седи и сега, беше хубава стабилна в в дъното на един малък двор, който винаги ми даваше чувството, че минаваме през някаква джунгла. Нямаше цветни лехи, както в един „нормален“ двор, а имаше няколко дървета и храсти, които го изпълваха и правеха тъмен. Истинска два природа, поне за моята фантазия. Предполагам, че никой не се е грижел за него. Между впрочем и никога не бяхме срещали други обитатели на къщата.
Семейство Славчеви (така е, когато жената е по-известна от мъжа) живееха в източното крило на партера, в който се влизаше от един малък подход, Няколко стъпала водеха до входа на апартамента. Едно малко преддверие водеше към едно по-голямо, и там, на едно старо канапе ни чакаше първата атракция: една стара и дебела котка и едно не много по голямо, но също така старо и дебело куче, сгушени едно в друго. Те обикновено не се трогваха от нашето пристигане, пък и рядко ставаха тема в разговорите. (Обикновено вманиачените стопани на домашни любимци се чувстват задължени да споделят всички вести за тяхното, на любимците поведение.)
При едно такова гостуване имаше два акта: да вкусим нещо, правено от леля Венета, която беше отлична домакиня и винаги подготвяше някакъв сюрприз, и игра на карти. По онова време у нас най-популярна игра беше белотът, но понякога се играеше и бридж. Белотът ми се струваше по-приятна и динамична игра, при това се играеше и с трима и даже с двама играчи. Често се споменаваше (понякога и тук, ако имаше такъм гост), че „играхме двамата на белот в кревата“, което ми се струваше страшно еротично.
Понякога само ние, майка, татко и аз бяхме гости, но по-често имаше и друго семейство, най-често Ана Феликсова и (тогавашния й) мъж, режисьора Борис Тасков. Съвсем рядко се е случвало да бъдем повече (не както при „банкетите“, които даваха родителите ми един-два пъти годишно за колегите от театъра). Дневната при леля Венета не беше много по0голяма от нашата кухня (и дневна), но имаше повече и по-тежки, обемисти мебели. Самата квадратна маса в средата с четири тапицирани стола почти я напълваха. Имаха още една стая, която гледаше към улицата. Това беше тяхната спалня. Вратата й стоеше отворена, но обикновено никой не влизаше там. Само аз, когато понякога ми доскучаваше да гледам играта на карти, отивах там „да се поразходя“. Имаше в стаята един голям френски креват. Тогава това беше рядкост в домашния бит, но не беше неизвестна мебел. По скоро някакво малко тъжно, малко неприятно чувство изпитвах. Знаех, че леля Венета и чичо Любчо нямат деца. Пък и като че ли никакви роднини нямаха, нито единият, нито другият. Никога не бях чувал от тях да говорят за родителите си, за братя и сестри, за братовчеди, за близки. Никога н бях чувал, да са имали гости от другаде. Не знам, дали има тайни, да ли има болка около тях. Но кой човек не е пълен с тайни и болки? И още една малка подробност: чичо Любчо беше (доста? колко?) по-млад. Тогава това беше особено рядко. Не знаех, че скоро именно в този кръг ще съм свидетел на още по-рядък случай. За който ще знам, колко е пълен с тайни и болка човешкото съществуване. 

* * *

неделя, 10 февруари 2019 г.

Il barbiere di Siviglia - Fígaro




* * *

Фигаро тук, Фигаро там


Фигаро тук, Фигаро там – често си го казвахме със и без повод, тананикайки или така само, в „проза“. Знак на отлично настроение, знак, че ни е весело. Въпреки, че животът има голяма нужда от нас. Както Севиля от Фигаро.
Вълшебна каватина. Може би само един съперник има във фантастичната Руслан и Людмила (незаслужено рядко включвана в оперните репертоари). За щастие Севилският бръснар беше – и то с гарантирания си голям успех – в програмата на Варненската опера от 50-те години. Естествено гледах повечето от изпълненията й, знаех я наизуст от край до край. И сега ми е трудно да реша, коя от двата й върха, каватината на Фигаро или арията на клеветата ми харесваше повече. Тази последната ми се струваше по-интелектуална, пък и изобщо предпочитах ариите за баритон и бас.
И до ден днешен виждам ярко цялото изпълнение на Севилския бръснар на варненска сцена. Това беше великолепна постановка. Особено ми харесваше момента когато Дон Базилио е принуден да подпише един документ и навеждайки се над масата с особената си шапка с навити като улеи краища, от нея изтичаше върху листа събралата се в шапката дъждовна вода. Смях в залата. Допускам, че това е било оригинално решение на режисьора. Между впрочем и това беше станало пословична в ежедневния говор (по възможност казвайте го с подходящата мелодия): „Дон Базилио, Вие сте болен!“
Та Фигаро тук, Фигаро там: точна така беше и в квартала. Имаше фигаро и тук и там, макар че това не беше същия майстор. И не му викахме фигаро, а скромно бръснар. Макар че никога не ме е бръснал, а само подстригвал.
Едната бръснарница беше на Пирин, почти до ъгъла с бр. Миладинови, а другия на бр. Миладинови, близо до ъгъла с Рила. Обикновено баща ми ме водеше, ту на единия, ту на другия, не знам по какви съображения. Рядко трябваше да се чака, но вероятно и това е било причина да идем при другия. Естествено и на двете места бяхме познати клиенти.
Самите бръснарници (салон? кабинет? дюкянче?) бяха много подобни. Мисля, че и на двете места имаше по два бръснарски стола (за бръснарницата на Миладинови съм сигурен). Макар и дете, чувствах, че тези столове са сериозна „мирновременна“ работа. Стабилно седяха на един крак, който беше масивна метална отливка, с механизъм за настройване на височината, хубаво тапицирана седалка. Огромно огледало. Огромна бяла кърпа. Блестящи ножици и машинки за подстригване. По указания на баща ми ми правиха пътя на косата в дясно, което е кой знае защо по-редкия навик.
Обичах да ходя на бръснар и да ме подстригват, макар че си знаех, на другия ден в училище (става дума за основните класове) ме очакваха подигравки“ „Магаретата ги стрижат февруари!“ Естествено, кога ги стрижат магаретата зависеше от това теб кога са те подстригали. А на едно чувствително дете му става много-много болно ако го оприличават на магаре…
Никога не оскърбявайте децата!
И още един спомен. Това беше специалитет на бръснарницата на Миладинови: в шкафа в ъгъла имаше два0три буркана със странно съдържание. Обясниха ми, че това са пиявици, които при нужда поставят на врата на клиента и на него му олеква (вероятно). Тези пиявици стояха почти недвижими, залепнали с устата си на плата с който бяха затворени бурканите. Висяха така и на мен ми приличаха по-скоро на водорасли в мътна кафеникава вода. Добре, че тогава не са познавали СПИН и хепатитис.
За вадене на зъби и дума не е ставало.
Гледай на хубавото в живота! И си подсвирквай! „Фигаро тук, Фигаро там!“


* * *