Българският език има богато, но и трудно минало. Не
по-малко трудно е и настоящето му. Вихрени промени преустройват цялото
общество, всички области на науката, образованието, културата. В живота ни
нахлуват всякакви въздействия от близки и далечни места. Какво да се запази,
какво да се промени в езика ни?
Често се срещаме с такива радикални мнения, според които
би трябвало да се откажем от ползването на нашата собствена азбука и да приемем
латинската. Добре би било да се схвани, че развитието на информатиката само
временно даваше основание за такова мнение. Масовото и безпроблемно въвеждане
на китайските (и не малко други) йероглифи в информатиката е може би едно от
най-забелижителните постижения в тази област.
Това обаче не значи, че тук нямаме важни задачи.
Формулирането на разумни и единни правила за транскрипцията на българския текст
е неотложна задача. По улиците на България и по най-различни географски карти
се виждат останките на първите опити за транскрипция, явно водени от чехски
съветници след Освобождението. Тази транскрипция, употребяваща между другото
специфични чехски комбинации от букви и най-вече чехски ударения, е крайно
неудачна, анахронична, бих казал: комична. А колко е спешна тази задача за
намирането на разумно съвременно решение, показва популярността на използването
от млади (и някои стари) на 4 за ч и на 6 за ш, когато пишат на латински).
Като шега – отлична, но не и като решение.
Друг не по-малко деликатен въпрос е този за
осъвременяването и рационализирането на собствената ни азбука. Например в нея
са оставени четири напълно излишни букви, като: щ, ю, я и ь. Може да се помисли и по въпроса за известни графични корекции на
някои букви, за което може да се използва историческото ни наследството, а
евентуално елементи на родствения по произход старогръцки и модерен гръцки
език. Естествено всяка такава реформа на езика трябва да се изработва
внимателно, с активното участие на възможно най-широки кръгове на езиковеди,
литератори, педагози и т. н. Не бива да се изпуска от пред вид, че всяка
писмена реформа в известна степен отчуждава бъдните поколения от стария
книжовен фонд.
Един по-лесен въпрос е да се дадат на българските букви
по-традиционни имена, вместо сегашната практика, лишена от всякаква фантазия.
Например: а – аз, б – буки, в – веги и т. н. За болшинството от буквите може да
се окаже достатъчна една „по-българска” форма: д – дъ и т. н., вместо
„по-френската” форма: д – де и т. н.
Пригаждайки правилата за редактиране на поредицата Светът
в промяна към изключително богатия и гъвкав български език, редакторите бяха
принудени да вземат отношение по три детайлени проблема: прекалената употреба
на кавичките, на допълнението „град” към имената на градовете и на допълнението
„година” към дадена година, назована с числото си. Характерен случай на
прекалената употреба е поставянето на собствени имена в кавички (примерно:
вестник „Труд”). Колко това е излишно, в някои случаи комично или абсурдно,
може да се прецени: Видях „Иван Ковачев”. По посочените три въпроса редакцията
зае една нетрадиционна позиция, надявайки се, че това няма да затрудни
разбирането и удоволствието от четенето на книжката, а по-скоро ще допринесе за
положителни корекции на езиковата култура.
Важна задаче е още опазването и обагатяването на българския
речник. В ежедневието ни нахлу огромно количество чуждици. Тяхното разумно
използване обагатява речника, но ако не се правят постоянни усилия за
побългаряване на това, което е възможно, атрофира се творческия и новаторски
дух на народа. А тогава, когато вземаме за употреба някоя нова чужда дума,
особено от американски произход – което е най-честото през последните
десетилетия – трябва да се съобразяваме със специфичностите на езика ни, да
отбягваме престараното копиране на американското – или изобщо чуждото –
произношение.
С право могат някои да поставят въпроса: има ли смисъл да
се занимаваме с проблемите на българския език. Държанието на един език е на
практика неконтролируемо, неуправляемо, а от друга страна езиците на малките
народи – какъвто е и българския – са осъдени на изчезване. Показателен пример
за тежестта на този въпрос е практиката на Европейския Съюз, която в името на
равенството на езиците, налага невъобразими разходи за кръстосан превод – винаги
и навсякъде. Предложението на Движението на Света в Промяна дава друго,
перспективно и рационално решение: вместо пълно равенство на всички езици
навсякъде, да бъде декларирано първенството на всеки език в съответната страна.
Това на практика означава, че на територията на България българският език е
официалният, едновременно с това и работният език на ЕС. Какво по-хубаво от
това за езика ни? Това не само, че би означавало драстично намаляване на
разходите за звездични преводи, но и укрепване на позициите на българския език
– вярно, преди всичко в границите на България. Но ако ние сами го ценим, това
ше му гарантира сигурно и хубаво бъдеще.
