Орфей...

Днес ме изненада един въпрос: защо няма у нас култ към Орфей?

Остър и нетърпелив въпрос. И не ми дава покой.

Не, аз не обичам култовете и религиите. Но почувствах болезнена празнота, осъзнах, че ми боли липсата на култ към Орфей...

„Уважявай баща си и майка си!...” – ни учи библейското учението.

Уважявай Орфей и нему подобните за да имаш хубав и дълъг живот! – те уча аз.

Кога и защо загубихме това, което дължим на Орфей? – нека учени хора да търсят причините. А ние да градим – новия култ!

Трябва да преоткрием всичко важно и ценно, което бележи пътя на това чудо през изминалите 3000 години.

И трябва да творим и да строим!

Нека има – пак? – едно ежегодно надпяване на потомците, които търсят истинката вълшебна музика на Орфей! Всеки град да има площад Орфей! Учебниците да пишат за Орфей! Музиканти, поети, философи и движения да служат на орфисткото възраждане! Да се издигне музей на Орфей!

Да ни освети гордостта, че живеем на земята на Орфей!

* * * 

Моята вяра, че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър

Вяра

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! —

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

За него — Живота —

направил бих всичко. —

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? —

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! — Не струва! —

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

Е, добре, а какво трябва?

Фактът е малко, мнението е много.

(Из афоризмите на Тодор Симеонов)

Амелия Ерхарт (1898–1937)

Смелостта е определената от живота цена на покоя.

(Амелия Ерхарт)

2 юли 1935 – Амелия Ерхарт (1898–1937) става първата жена, прелетяла Тихия океан. През 1932 година тя вече прелетява Атлантическия океан. Изчезнала безследно над Тихия океан през 1937, при опита си да направи околосветска обиколка със самолет.

От книгата 1935

Френската...

За много неща съм благодарен на сьдбата. За такива неща, които ми дадоха повече, отколкото е обичайно. Ето на, рядката, какво ти рядка, уникалната възможност да израсна в театър, в истински театър... Но за това друг път...

Подобно щастие беше да попадна във френската гимназия. Тя току преди година беше се преместила от Ловеч (там я изкара и сестра ми) във Варна.

Фантастични години изкарахме там с фантастични учители, директори, преподаватели и другари...

После се пръснахме из страната и по света... И ето, че след десетилетия ме връхлетя щастливата идея да създам една страница за „френските” от цял свят. Много са. Но успях да ги събера на сайта си, а после и във Фейсбук (тук вече имаме повече от хиляда фена от цял свят).

Двойна радост и двойна гордост. Признавам, лична радост и гордост (иначе защо бих го правил). Но истинската радост и гордост е това, че тази мрежа на френските лицеи по света е на възпитаник на варненската гимназия Фредерик Жолио-Кюри.

Хайде, приятели, чакам ви! Има какво да споделим! Помежду си, пък и с новите поколения. 

Les lycées français du monde

Mon lycée français sur Facebook

Реквием за един сън

Съдбата ме е белязала с дарбата да сънувам минало и бъдеще, било и не било, хубаво и лошо. Пророк на сън... Случвало ми се е да се събудя с решение на сложни задачи, а дори и с готово хаику...

Преди повече от половин век, като ученик сънувах един от най-хубавите си сънища. Сън, в който главното играещо лице беше родната Варна, такава, каквато вероятно ще е в 2110. Приказна, достойна столица на една нова Атлантида...

Но ето, в действителността скоро дойде времето на промените. Нови илюзии разбиха старите илюзии. Магазините се изпълниха със стока, повърхностите с реклама, въздухът с демокрация и крясъци, улиците с боклуци и бездомни кучета. Но страната и с нея Варна опустя. Опустяха умовете и сърцата. Новоизлюпени бизнесари и политикани си развяха байряците, само от един друг обезпокоени, от никой друг необезпокоени.

Боли ме за хората. Боли ме за страната.

Боли ме за Варна, за моя сън...

Каква картина ни предлага днес лятната столица на Бълтария, перлата на Черно море, кандидатът за културна столица на Европа? Занемарени сгради, рухнали огради, разбити тротоари, и те заети от коли, навсякъде боклуци и бездомни кучета, включително по плажове и градини, които би трябвало да са гордостта на града.

Боклуци и бездомни кучета? Позор за селище, което иска да е част от цивилизацията!

Позор и три пъти позор!

Позор е да се трае този позор, който може да бъде измит за 24 часа!

А да се трае 24 години е убийство за достойнството на живите!

По-точно: самоубийство!

Може би е време да пея реквием за хубавия си сън за Варна?

О, не! Ще чукам кремъка на вярата в сънищата за да скокнат искри.

Тесла

Има благи мигове, когато спомени прилитнат от някъде си, кацнат на рамото ни и нежно зачуруликат.

Така ме навестиха картини от детските години, и кой знай защо, видях малкото радио, което стоеше на една полица ту тук, ту там в кухнята, но все някъде над леглото в ъгъла до вратата. Като влезе човек, с едно движение запали лампата и включи радиото. Малък, тъмно-кафяв апарат беше, с финна решедка с цвят на слонова кост. Звукът му беше чист. В тъмното скалата светеше като прозорец на една вълшебна къщичка.

Благодарим ти, пане Тесла!

И ето ново чудо: няколко щраквания и мрежата ми дарява снимка на нашето отдавна изчезнало радио. Гледам го, чувам го... Усещам как птичката-спомен префръква от рамото на сърцето.