Има благи мигове, когато спомени
прилитнат от някъде си, кацнат на рамото ни и нежно зачуруликат.
Така ме
навестиха картини от детските години, и кой знай защо, видях малкото радио,
което стоеше на една полица ту тук, ту там в кухнята, но все някъде над леглото
в ъгъла до вратата. Като влезе човек, с едно движение запали лампата и включи
радиото. Малък, тъмно-кафяв апарат беше, с финна решедка с цвят на слонова
кост. Звукът му беше чист. В тъмното скалата светеше като прозорец на една
вълшебна къщичка.
Благодарим ти,
пане Тесла!
И ето ново чудо:
няколко щраквания и мрежата ми дарява снимка на нашето отдавна изчезнало радио.
Гледам го, чувам го... Усещам как птичката-спомен префръква от рамото на
сърцето.
