събота, 18 ноември 2017 г.

2052 – Половината кучета ще бъдат кучета роботи – Пророчествата на професорката

Професорка – В 2052 половината кучета, държани от хора, ще бъдат кучета роботи.


Познаваш ли тази велика компания: професорката, докторката, капитанът и Майсторът?

* * *

петък, 17 ноември 2017 г.

Пътуване до Израел – 3. Ден втори: легендата за Йерусалим (Първа част)

Събудих се изненадващо рано, напълно бодър, в отлично настроение.
Да чакам да се събуди светът? Глупости! Тръгвам. Улиците полу-пусти, въздухът свеж, цветята ухаят.
Пътят вече ми е познат, качвам се в автобуса, настанявам се на втората седалка в ляво, в средата на панорамния прозорец: нищо няма да избегне от погледа ми. Усещам това напрегнато желания да попия в паметта си и най-дребните подробности. Само след минути тръгваме. Автобусът с достойнство маневрира сред стотиците си събратя, заели шестия етаж и плавно се плъзва по моста към автомагистралата, високо над улицата, по която дойдох.
Завиваме на юг в реката от коли. В панорамния прозорец бетонното корито, което пази града от тази стихия. Сто хиляди жители от Тел Авив и северен Израел бързат за работа в Йерусалим и южен Израел. Само не си мислете, че в обратната посока са по-малко…
Изяждам последните банички, приготвени за път от сестра ми и си мисля за нея.
Извън града и бетонното корито става все по-плитко, тук-там се заплита в пътна детелина, тук-там се издига във виадукт, а ние равномерно и тържествено летим за свещения град. Както е правилно, автомагистралата не пресича, но дари не се доближава до населени места, тъй че за стотиците градчета ми оставят спомените от самолета. Но постройки, съоръжения виждаме на всеки километър. Това са вероятно промишлени зони, складове, а вероятно и множество военни обекти. Навсякъде се чувства някаква разумна мащабност, ред и рационализъм. И все пак, малко разочароващо преобладава сивото… Сивотата на бетона. И навсякъде стабилни огради, било ат плет, било от бетон… От високо страната изглеждаше като добре поддържана градина, сега от панорамния автобус виждам една добре поддържана държава.
Така е, нещата трябва да се гледат от много страни, за да бъдат разбрани… Малко или повече…
Шофьорът явно е от Русия, пуска ни чудесен подбор от стари международни шлагери, сред които много руски, с най-различен характер.
След време почваме да се заплитаме между хълмове. На един такъв хълм виждам голям бял комплекс, човек би казал палат… „Започва Йерусалим?“ – си казвам възторжен, но скоро виждам, че пак следват голи и пусти хълмове.. Още не сме там…
Но ето сигурен знак: потокът от коли, автобуси и камиони нараства, движението става все по-бавно, сливаме се с друга магистрала и… изведнъж започва градът. Такъв, каквито ги има навсякъде по света: малки и големи сгради, задръстени улици, светофари. И все пак, нещо много характерно, уникално… Почти неизбежно чувство при подобно положение. Какво точно го подклажда, нямам време да анализирам, вече влизаме в лабиринта на йерусалимската главна автобусна гара. „На кой ли етаж ще спрем?“ – не ми остава време да се питам. Тръгвам по дирите на тези, които бързат самоуверено. Пресичайки обаче елегантния атриум на многоетажния – разбира се, че търговски – комплекс, решавам, че не е необходимо толкова да бързам. Защо да не разгледам малко магазините. За разлика от централната автобусна гара на Тел Авив, тук всичко блести, дъха на екстра категория. О, каква грешка. Скоро разбирам, че няма защо тук да си губя времето, само едно не разбирам – как да се спася. Безнадеждно търся изход, или поне стрелка, знак: EXIT. Всичко на иврит. Но ето, нещо подобно – по форма… Но в дъното на коридора стабилна решетка с въртяща се врата-решетка, до нея автомат. От време на време влиза или излиза някой, като правят някакво бързо движение върху автомата. Съобразявам се, че вероятно проверява билета ми, който още го пазя. Показвам го на автомата и така и иначе, опитвам се да го вкарам в отвора, та да го прочете. Резултат никакъв. Един симпатичен войник идва от другата страна (по моето тълкуване, влиза). Как да не е симпатичен, когато това е една много симпатична девойка (половината от войниците, които – иначе в доста голям брой – видях по време на пребиваването си в Израел, бяха момичета. Все симпатични, хубави, най-често елегантни в униформата си. Между впрочем явно, че затова ги срещах толкова често, защото с наближаването на еврейската Нова година вероятно голяма част от служащите получаваха отпуска. (Интересно, че не си спомням да съм видял един израелски генерал, но дори офицер. Вероятно не случайно е така.)
Та моля – на английски – милата войкиня да ми обясни как и къде да си мушна билета за да изляза, защото чисто и просто пристигнах, и сега искам да изляза от гарата. Милата войкиня се усмихва очарователно, търси нещо в джоба си, пъхва една монета в автомата и бързи стъпки изчезва. Няма какво да се прави, трябва да използвам момента за да завъртя вратата-решетка, докато е под въздействието на монетата, и да изляза на свобода. Скръц, и съм от другата страна. Коридорът се разширява, раздвоява: в дясно мъжка, в ляво дамска тоалетна… О, богове, къде ме подведохте! Обратно! Съвсем разбираемо, че в обратната посока излизането не изискваше ни билет, ни стотинки… Така съжалявам, че девойката напразно си даде парите… Вероятно не ме беше разбрала.
Английският не ми е силата, но ситуацията и ключовите думи са пределно ясни. Често имах случай да установя, че някой не знае или поне не иска да говори на английски. Но възможно ли е един млад човек, вероятно със средно образование, да не знае английски? (Макар че не го намирам за идеално решение английски да ни служи в цял свят като задължителен общ език.)
Отново кръжене в комплекса-гара и след минути намирам партера и просторните изходи.
И ме грабва слънцето на Йерусалим и потока от йерусалимци.
Шалом!


* * *

петък, 6 октомври 2017 г.

Пътуване до Израел – 2. Ден първи

Ето, на земята на Израел съм. Първо положи колелата си самолетът. След като най-после спря пред терминал 1, бързо ни се лепна подвижния тунел за излизане, и всички нетърпеливи се изсипахме за момент на перона пред сградата, колкото да се качим на автобуса. И все пак, вълнуващ и символичен момент: физически сега положихме крак на земята израелска.
Колко снимки и кадри сме виждали, когато в този момент някой пада на колене и целува святата земя на своите отци, може би от преди сто поколения.
Ние сега нямахме нито много време, нито много място да се оглеждаме, качихме се в автобусите, чакащи за нас и потеглихме за новия централен терминал 3. Десет дълги минути път. Да си имаме представа за мащабите на летище Бен Гурион.
Но да се върнем малко във времето, защото първите впечатления от Израел получихме още във въздуха. Първо зърнахме Тел Авив, но особено ясно видяхме целия район между Тел Авив и летището Бен Гурион. Невероятна гледка: селищата са сравнително малки, но почти един да друг. Някои са традиционни, но болшинството явно са изградени по точен план, вероятно през последните десетилетия: улиците не са нито прави, нито по кръгове, а образуват една характерна плетеница, която напомня на някакво цвете… И магистрали една до друга във всички посоки, и главното: пълни с коли. Имах чувството, който се потвърди през цялото ми пребиваване, че във всеки един момент на деня няколко стотин хиляди хора са на волана, т. е. всяко денонощие може би 2-3 милиона хора пътуват с кола насам-натам в тази иначе малка страна (една четвърт-една трета от цялото население, напълно реално).
След пристигането си на терминал 3 попаднахме, вляхме се в една невероятна тълпа чакащи за гранична проверка. И обстоятелствата бяха доста хаотични. Имаше може би около 50 гишета. Един служител почна да маха на новоприиждащите: насам, тука, и се оказахме насочени към гише, на което светеше „Само за израелски граждани“ Няма ли да ме върнат, след като съм изчакал реда си? Това са дребните вълнения на едно пътуване. Вече не помня колко, но сигурно чакахме около час. Бавно обслужваха, питаха кой съм, за кой път едвам, какво искам и т. н. За това бях подготвен, имах на ръка билета за връщане, за квартира и покана за среща от центъра Рабин.
Чакане имаше, въпроси имаше, и все пак влизането в Израел се оказа безпроблемно.
Хайде сега към подземния етаж, където е спирката на влака. Помолих някой да ми изкара от автомата билет за Тел Авив Хахагана (в Тел Авив има четири гари на една линия, първата е Хахагана). Остана само със сигурност да науча коя е моята посока, да не тръгна в обратната към Йерусалим. Наистина, и за тук, и за другите места, които видях в Тел Авив (всъщност всичките) единствено подхожда думата спирка, а не гара. Кой знае, може би в цял израел няма гари, а само спирки…
Скоро трябваше да установя, че голямото болшинство от евреите са отзивчиви. Но може би е по-правилно да се казва: израелците („израели“), както и те наричат себе си.
Пътят до Хахагана беше 12 минути. Казват, че Бен Гурион е между Тел Авив и Йерусалим, на все пак е много по-близо да Тел Авив. От гарата си знаех пътя до квартирата, в това отношение имах късмет: на 10 минути пеш от гарата и на 15 минути от централната автобусна гара. И улицата беше тиха и приятна. И ключът ме чакаше под изтривалката, както ми писа Илия, даващия стаята руски евреин.. Самата квартира беше хубав апартамент, но  без особена поддръжка (Илия се оказа доста зает с работата си информатик, ерген.
Изключително чувство беше: ето аз съм в квартирата си в Тел Авив.
Почивка? Как не! Макар, че времето беше доста напреднало, веднага тръгнах да изпълнявам панираното за първия ден: отивам до Централната Автобусна Гара да проуча положение, защото на следващия ден от там ще тръгвам за Йерусалим.
Интересно нещо е тази гара. 7 етажа над земята и кой знае колко под земята, но имах чувството, че 90% от площта й е базарни магазини. Цялата страна е така: претъпкана от малки и големи базарни магазини, да се чудиш, от какво се издържат.
Видях от къде тръгва автобусът (от 6 етаж, от там направо по един мост към близката магистрала).
Слязох на улицата, завих на ляво, хванах улици Шалма и тръгнах…
Знаех, че това не е къс път, ама че е толкова дълъг, кто че ли без край… Вече бях толкова уморен, че ми мита през ума, няма ли това да е достатъчно за днес? Не, няма, реших. И скоро стигнах до целта: Часовниковата кула в центъра на Яфа.

После една разходка в съседните улици. истински Ориент, с всичко което трябва за да се чувстваш в Ориента, и да се чувстваш отлично.

Ала върхът на деня беше когато стигнах на брега, по точно на плажа на Яфа. Беше вече много късно. По алеите горе имаше много народ, но на сами плажа почти никой… Сред тях вече и аз… Не знам, как да опиша това блаженство, когато си потопих краката в морето! Имах чувството че хиляди поточета си играят и ми милват краката, всички с различна температура от 28 да 38 градуса. А морета винаги и непрекъснато се вълнува с някакви непроменливи малки вълни, в същото време с невероятна сили тегли – но само пред вълната…

Може и час да съм стоял, вече не помня…. Бих стоял – колко ли?
И чудо на чудесата, имах сили да се прибера. Спах, както трябва да се спи…
По-късно погледнах по гугл – разстоянието от квартирата до центъра на Яфа е 4 км.
Така написано не изглежда страшно.
Какво ти страшно, велик ден беше.
Ден първи.



* * *

вторник, 3 октомври 2017 г.

Пътуване до Израел – 1. Как така?

Как така стана трудно да се върнеш от родна Варна у дома си в Будапеща?
Дълги години Малев имаше целогодишно ежедневен полет по тази линия, а освен това бяха и честите летни полети на новата компания Уизер. Но ето, със съдействието на унгарското правителство, реномираният Малев успешно фалира и изчезна безследно. Уизер винаги е имал огромен апетит и наистина лапна една голяма част от наследството на нещастния си конкурент, но не и ежедневните целогодишни полети до Варна.
Поне останаха летните полети, гледахме да гледаме позитивно на промените. Изведнъж обаче се оказа, че на Уизир и летните полети до Варна са му проблем (според непроверени обяснения, скъпа им се струвала таксата на летище Варна). Последно успокоение: стабилно си стоят полетите от Будапеща до Бургас (през ден, от средата на юни до средата на септември).
Не е нито много удобно, нито много приятно да товариш близки да те прибират с кола, още по-малко пък сам да тръгнеш с автобус. Само градският рейс от летището до централната автобусна станция в Бургас се влачка почети час, кажи-речи полета от Будапеща до Бургас.
Но не само това извънредно неудобство е проблем, а и циничната ценова политика на тази тъй-наречена евтина компания: цените на полетите за Будапеща в края на сезона (преди спиране на полетите) скачат на някакви невероятни астрономически числа… Плащай, ако искаш да се прибереш!
И тъй като аз и тази година си планирах летуването в къщи за август и септември, сериозна задача се оказа връщането. И ето, по някаква случайност, или по някакво вътрешно подсказване прегледах по-обстойно трафика на летище Варна. Какво беше учудването ми, когато видях, че този славен Уизир има един куп полети от и за Варна, макар не от Будапеща. Първо и доста интересно беше, че има ежедневни полети за София. Отлична възможност. Обичам София и има там толкова хора, които обичам и не съм виждал от дълги години…
Освен това Уизер има полети от Варна до още 4-5 европейски града (за съжаление между тях не са Будапеща и Париж). И най-голямата изненада: (почети) ежедневни полети до Тел Аввив!
Интересно, много интересно – почнах да разсъждавам… и да изучавам ситуацията.
Не, в никакъв случай не бих казал, че веднага се роди в мен мисълта да пътувам за Тел Авив. Все още нямах достатъчно информация, а имах достатъчно предразсъдъци… Но ето, че картината започна бързо да се избистря. Първо установих, че Уизер не само от Варна има ежедневни полети до Тел Авив, но и от Тел Авив има ежедневни полети за Будапеща. Но истинското земетресение дойде като разбрах, че един билет Варна-Тел Авив-Будапеща ще ми излезе – много! – по-евтино от билета Бургас-Будапеща (в средата на септември). При това и двата полета /от Варна за Тел Авив и от Тел Авив да Будапеща) летят в много приятен  джентълменски час, в 11 часа (самолетът от Будапеща за Бургас тръгва в 6 и 30, което значи, че поне в 5 часа трябва да си на летището).
Е да, но това съвпадение едновременно означава, че не мога да взема връзката същия ден. Ако ще пътувам през Тел Авив, ща-не ща, ще трябва да преспа там… Поне един ден…
И така започна преборването с предубежденията.
Това не бяха предубеждения, поради които да не исках да посетя Израел, а предубеждения, по-точно лоша информираност, която ме караше да мисля, че този план е нереален.
Имах кривото убеждение, че Израел е обсадена крепост, която е почти недостъпна – поне за такива индивидуални пътувания. Бързо и лесно се разбра, че това не е вярно. Аз пътувам с унгарски паспорт и така до три месеца и виза не се изисква. Вярно е обаче, че има един ред условия за да бъдеш пуснат, но в официалната информация нямаше нищо, което да ме засяга. Безспорно правото на граничните власти безцеремонно и без всякаква възможност за обжалване де те върнат там, от дето идваш, не е много приятна (тези странни правомощия на служителите от миграционните органи са пословични за САЩ, за Великобритания и други т. н. правни държави).
Другите опасения (всякакъв род опасности, езикови проблеми, липсата на местни връзки, оскъдната информация, с която аз разполагах, мненията, че там всичко е доста скъпо и т. н.) също се оказаха в голяма степен неоснователни, или поне имаше възможност да се намери решение. Например със събирането на необходимата информация. Книжарниците и библиотеките са пълни с туристически книги, а пък днес, в славната епоха на интернета, всичко можеш да научиш. Проблемът е не недостига на информация, а това, че я има в прекалено голям обем, а не рядко в съвсем противоречиви форми.
Планът да „прескоча“ до Израел не беше най-важната ми тема в тези натоварени месеци, но приятно ме ентусиазира, тъй че намерих време да прегледам няколко пътеписа, да се консултирам по интернет, включително няколко разходки по улиците на Тел Авив – с помощта на Гугъл…
Голяма помощ получих и от приятели. В много отношения това е най-добрият и най-достоверният извор на познания и съвети. Един такъв съвет беше да потърся квартира при частно лице с помощта на една популярна уеб страница. Така и направих, и това се оказа отлично решение: не само че сравнително евтино реших проблема за преспиване, но намерих един човек, на който можех да разчитам и предварително, и на място.
Преценявайки най-различни обстоятелства и не на последно място съобразявайки се с цените на билетите, които варираха в доста голяма мярка, реших да тръгна от Варна на 11 септември, понеделник (ден с лоша слава) и да се прибера в Будапеща на 15 септември, петък. Пет дни в Израел, с четири нощувки, с три цели дни. Отлична възможност за една чудесна авантюра… на 70 години…
Както наближаваше деня на отпътуването, така нарастваше и интереса ми, старанието ми да се подготвя както трябва. Особено вземайки предвид, че на ръка нямам никакъв пътеводител, никакво електронно средство, даващо възможност за връзка с интернет. Едва ли не с възможностите на един средновековен пътешественик. Най-подробно си изработих програмата ден по ден, където можеше, с точни маршрути и ориентири.
Отпечатах на един единствен лист най-важното от събраната информация, от плановете ми и от данните за връзките на място.
И ето, дойде денят на тръгване, денят на прощаване с близките.
Има чувства, за които няма думи.
На летището пристигнахме на време, но при такава пътна цел никой не може да е спокоен, не ще ли се окаже закъснял? С отпечатана вкъщи бордова карта направо на проверката за сигурност. За щастие в този момент има много малко пътници на опашката, след пет минути съм проверен, още една минута за граничен контрол. Никакво специална „обработка“ на пътуващите за Израел…
Самолетът обаче има обявено закъснение с един час. Какво значение има това? Времето е прекрасно, настроението още по… Мислите вече летят…
По-бавно, но и минутите текат… Времето, може ли някой да го спре?
Ето, викат пътниците за Тел Авив, струпваме се на изхода, автобус, качване в огромния самолет… Почти пълен. Около двеста души летят и днес от Варна за Тел Авив. Хора от най-различни нации…
По три седалища в ляво и в дясно. Моето място е да пътеката, т. е. далеч от прозореца, но за щастие от другата страна трите места остават празни. Самоволно се премествам и залепвам за прозореца. Самолетът само това чака и тръгва. Дълго се влачи тромаво по бетона докато застане на изходна позиция на дългата писта. Спира, чака, включва моторите на пълни обороти, тръгва, засилва се и се отлепя от земята.
Във въздуха тресенето на тялото му спира, само по-силно чувстваме гравитацията. Силата на майката-земя. Все по-голяма височина набираме. Варна под нас се превръща лека-полека в карта. Прекрасна, чудесна жива карта. Напред, напред! Под нас вече само море… Безкрайна водна равнина, пълна с малки бели пухкави агънца…
Малко ме учудва, че така забиваме на изток или по-вероятно на югоизток. Предполагах, надявах се, че ще летим към Истанбул, което би било чудесна гледка, но вероятно не е разумно да се товари излишно тамошния натоварен трафик. След време минаваме над някаква странна жълта земя, с неопределими форми… Загубената лидийската пустиня?
Отново море… Един голям остров… Кипър?
Пак море… Кораб… Друг кораб…
Напрежението нараства. Намаляваме височината…
Под нас хубава бяла яхта… Още две…
Още минута и на хоризонта зърваме небостъргачите на Тел Авив.



* * *

петък, 21 юли 2017 г.

Побратемени градове на Тел Авив

Побратемени градове на Тел Авив

Вижда се, че Тел Авив няма връзки само със столици или пък само с един град от една държава. Така че Варна спокойно може да прояви инициатива!

Tel Aviv (תֵּל אָבִיב‎)

Tel Aviv has 26 sister cities and has a partnership with Los Angeles, United States:

Източник: Уикипедия

* * *

вторник, 11 юли 2017 г.

Отворено писмо

Уважаеми господин Иван Портних!

С радост следя развитието на Варна. Следя го с голямо внимание и възторг още от детските си години, когато след трудните следвоенни години отново започна строителството в града, и особено оформянето на Морскатата градина (със съжеление мислех за децата от улица Пал). Спомням си колко бяхме горди всички със Спортната зала, където Международния Олимпийски Комитет организира поредния си конгрес . Какво чудо беше новият Летен театър със характерната си архитектура и светлинната завеса. По-късно за години изникнаха огромни жилещни и курортни комплекси. А и всички други области на живота от промишленост до спорт, от култура до здравеопазване, от търговия до транспорт си имаха своите успехи: „първо в България“, „първо на Балканите“...
Спомням си и за наивните ни понякога опити, за тъжни неуспехи, за комични мудности, за романтични илюзии. Как дълги години, понякога десетилетия чакахме за да стане нещо след първата копка. Спомням си как – съвсем неофициално, но с най-голяма сериозност – направихме „виртуално“ първата копка на новата Варненска опера, за която днес вече не се и говори.
Спомням си за амбициозния международен конкурс за нов център на Варна, и за хиляди още спомени, планове, мечти.
Едно е важно да държим предвид, бед да изпадаме в крайностите от еуфория до депресия: Варна по някакъв щастлив начин тръгна по пътя на едно наистина импониращо развитие през последните – кратки и по-често бурни – 150 години. Безспорно развитие имаме още в края на 19-я век, между двете световни войни, през десетилетията на социализма и през сложните и противоречиви десетилетия на сегашния ни преход. Десетки символа можем да посочим за това непреклонно развитие.
Но какво са 150 години за десетте хилядолетия на този център на европейската цивилизация?
Не, не го казвам това за да имаме търпение. Напротив, казвам го, за да не забравяме никога своята отговорност към тези десет хилядолетия, към самата европейска цивилиация.
Убеден съм, че развитието на Варна устремно ще продължава и през следващите десетилетия. Но никак не е излишно да внасяме в това – в основите си спонтанно и органично – развитие специални импулси. Такива са преди всичко нови идеи, които са в синхрон с наследството и възможностите на града.
Вярвам, че изложените от мен през последните години, главно в блога ми Буден дневник идеи и предложения ще бъдат – днес или утре – в услуга на тези необходими за бъдъщето на Варна импулси.
Особено бих желал да припомня за следните инициативи:
- създаване на Варненска Морска Академия,
- създаване на Варненския балетен театър,
- създаване на Международен институт по стара история,
- осигуряването на абсолютен приоритет на стартъповата промишленост, с изграждане на мостове към най-големите центрове на иновацията в света.

Уважаеми господин Иван Портних!
Надявам се, че тук споделеното с Вас ще Ви помогне в отговорната Ви задача на кмет на Варна.
Оставам в служба на родния си град.

С уважение,
Тодор Симеонов
Будапеща

Връзки към по-важните предложения
- Варна – балетна столица

* * *

петък, 7 юли 2017 г.

Да тръгнеш в обещаващата посока

За развитието на Варна през следващите десетилетия решаващо би било включането ни във вълната на новата научно-техническа революция, която поради разни съображения предпочита за себе си израза инновация.
В движението на тази нова вълна активна роля играят така наречените стартъпове.
Каква пародия на чуждопоклонническото приемане на модни думи от модни езици: един стар тъп направи стартъп, па смая света...
Но можем ли да си измисляме собствен израз за всчко ново? Как и защо?
Ще се върна на тези въпроси, защото са важни и интересни, но сега да не се откланяме от почнатата тема. Само ще си позволя да ползвам по-нататък като синоним на стартъп думата тръгнар.
Та мислейки за бъдъщето развитие на Варна, убеден съм, че една от най-важните стратегически насоки е осигуряването на възможно най-благоприятни условия за създаването и работата стартъпове.
Как да се създават такива условия при сега дадените правни и финансови възможности на града? Безспорно това не е лесна задача, но тя си има възможности за решаване. Важното е да има яснота и съгласие по нейната важност.
В рамките на тази бележка само едно конкретно предложение ще имам: да търсим умно и настойчево международно сътрудничество, и то най-вече в онези посоки, от които можем да имам най-голяма полза. Би било добре да знаем, че в тази област Израел има невероятна преднина, за това би било решаващо едно тясно сътрудничество с някой израелски град, евентуално – безспорно това би било най-добре – с Тел-Авив. За съжаление Варна още няма побратимен град от Израел. Може би сега е моментът именно с такава умисъл да потърсим партньор. Вероятно с предлагането на добри условия ще можем да привлечем няколко израелски тръгнара, а за други да направим изгодно съдружаването с наши. Във всеки случай това лесно може да стане добра шжола за тази форма на предприемачество, а с време да се оформи един иновационен мост между Тел-Аввив и Варна. Едно направление, което сега има хубави шансове.
А нашите шансове зависат преди всичко от готовността бързо да се ориентираме и бързо да тръгнем в обещаващата посока. Междувпрочем това е и тайната на всеки – успешен – тръгвар.


* * *

четвъртък, 29 юни 2017 г.

Варненски балетен театър

Заповядайте на новата постановка на Варненския балетен театър!
Варненски балетен театър? Не съм и чувал за такъв! От кога съществува? И коя е новата му постановка? С удоволствие бих я видял, която и да е! Вълшебно изкуство е балетът!
Вероятно такива мисли – и въпроси – ще минат през ума но този, който прочете заглавието и първото изречение на тази записка. Шега? Провокация? Сън в лятна нощ?
Да го наречем както искате.
Но, надявям се, мисълта ми е ясна.
Варна заслужава един собствен балетен театър. А и никак не е нереална такава инициатива. На практика не се изисква повече нищо – и може би най-малкото екстрени субсидии от страна на бедната ни държава. Необходимият за това състав и сега работи в рамките на Варненската опера. Дайте му творческа автономия!
И разбира се, правото, дори в известно отношение задължението да дава повече на жадните за това изкуство – и в качество, и в количество (репертоар и брой на спектаклите).
Варненския балетен театър би бил отличен стопанин-домакин на международния балетен конкурс (най-ценната и най-реномирана международна изява на българската култура), а за в бъдеще и на един вътрешен балетен фестивал под формата на ежегоден преглед на новите балетните постановки в страната.
Във Варна беше създадена една специфична административна рамка за театъра, операта и филхармонията. Тази конструкция си има своите положителни и рационални елементи. Сериозна грешка е обаче тази рамка със своето дълго и неудачно име да се явява по афишите в града.  Нека на афиша на Варненския театър да пише Варненски театър, на афишите на Варненската опера да пише Варненска опера. И на афишите на Варненския балетен театър да пише: Варненски балетен театър.
А нека да си има единна рамка, единно счетоводсво, едина шивалня и т. н.
Но творчеството да е в ръцете на творческите състави.
Нещастието премного пъти се е зъбило на Варна. Но немалко пъти й се е усмихвало щастнието. Обвързването на града с балета чрез Международния балетен конкурс  е една такава усмивка на щастието.
Който си тачи щастието, има надежда то да му бъде чест гост.
За това преди десетина години публикувах един ред идеи за задълбочаването на това обвързване на Варна с балета. До сега почети нищо не е реализирано от тях. Знам, време, понякога много-много време трябва за приемането на подобни инциативи, дори ако те технически могат да бъдат решени за дни.
Вяра и оптимизъм, скъпи приятели!
И чакайте с нетърпение новата постановка на Варненския балетен театър.



* * *