Пази призмата

* * *

Пътуване до Израел – 2. Ден първи

Ето, на земята на Израел съм. Първо положи колелата си самолетът. След като най-после спря пред терминал 1, бързо ни се лепна подвижния тунел за излизане, и всички нетърпеливи се изсипахме за момент на перона пред сградата, колкото да се качим на автобуса. И все пак, вълнуващ и символичен момент: физически сега положихме крак на земята израелска.

Колко снимки и кадри сме виждали, когато в този момент някой пада на колене и целува святата земя на своите отци, може би от преди сто поколения.

Ние сега нямахме нито много време, нито много място да се оглеждаме, качихме се в автобусите, чакащи за нас и потеглихме за новия централен терминал 3. Десет дълги минути път. Да си имаме представа за мащабите на летище Бен Гурион.

Но да се върнем малко във времето, защото първите впечатления от Израел получихме още във въздуха. Първо зърнахме Тел Авив, но особено ясно видяхме целия район между Тел Авив и летището Бен Гурион. Невероятна гледка: селищата са сравнително малки, но почти един да друг. Някои са традиционни, но болшинството явно са изградени по точен план, вероятно през последните десетилетия: улиците не са нито прави, нито по кръгове, а образуват една характерна плетеница, която напомня на някакво цвете… И магистрали една до друга във всички посоки, и главното: пълни с коли. Имах чувството, който се потвърди през цялото ми пребиваване, че във всеки един момент на деня няколко стотин хиляди хора са на волана, т. е. всяко денонощие може би 2-3 милиона хора пътуват с кола насам-натам в тази иначе малка страна (една четвърт-една трета от цялото население, напълно реално).

След пристигането си на терминал 3 попаднахме, вляхме се в една невероятна тълпа чакащи за гранична проверка. И обстоятелствата бяха доста хаотични. Имаше може би около 50 гишета. Един служител почна да маха на новоприиждащите: насам, тука, и се оказахме насочени към гише, на което светеше „Само за израелски граждани“ Няма ли да ме върнат, след като съм изчакал реда си? Това са дребните вълнения на едно пътуване. Вече не помня колко, но сигурно чакахме около час. Бавно обслужваха, питаха кой съм, за кой път едвам, какво искам и т. н. За това бях подготвен, имах на ръка билета за връщане, за квартира и покана за среща от центъра Рабин.

Чакане имаше, въпроси имаше, и все пак влизането в Израел се оказа безпроблемно.

Хайде сега към подземния етаж, където е спирката на влака. Помолих някой да ми изкара от автомата билет за Тел Авив Хахагана (в Тел Авив има четири гари на една линия, първата е Хахагана). Остана само със сигурност да науча коя е моята посока, да не тръгна в обратната към Йерусалим. Наистина, и за тук, и за другите места, които видях в Тел Авив (всъщност всичките) единствено подхожда думата спирка, а не гара. Кой знае, може би в цял израел няма гари, а само спирки…

Скоро трябваше да установя, че голямото болшинство от евреите са отзивчиви. Но може би е по-правилно да се казва: израелците („израели“), както и те наричат себе си.

Пътят до Хахагана беше 12 минути. Казват, че Бен Гурион е между Тел Авив и Йерусалим, на все пак е много по-близо да Тел Авив. От гарата си знаех пътя до квартирата, в това отношение имах късмет: на 10 минути пеш от гарата и на 15 минути от централната автобусна гара. И улицата беше тиха и приятна. И ключът ме чакаше под изтривалката, както ми писа Илия, даващия стаята руски евреин.. Самата квартира беше хубав апартамент, но  без особена поддръжка (Илия се оказа доста зает с работата си информатик, ерген.

Изключително чувство беше: ето аз съм в квартирата си в Тел Авив.

Почивка? Как не! Макар, че времето беше доста напреднало, веднага тръгнах да изпълнявам панираното за първия ден: отивам до Централната Автобусна Гара да проуча положение, защото на следващия ден от там ще тръгвам за Йерусалим.

Интересно нещо е тази гара. 7 етажа над земята и кой знае колко под земята, но имах чувството, че 90% от площта й е базарни магазини. Цялата страна е така: претъпкана от малки и големи базарни магазини, да се чудиш, от какво се издържат.

Видях от къде тръгва автобусът (от 6 етаж, от там направо по един мост към близката магистрала).

Слязох на улицата, завих на ляво, хванах улици Шалма и тръгнах…

Знаех, че това не е къс път, ама че е толкова дълъг, кто че ли без край… Вече бях толкова уморен, че ми мита през ума, няма ли това да е достатъчно за днес? Не, няма, реших. И скоро стигнах до целта: Часовниковата кула в центъра на Яфа.

После една разходка в съседните улици. истински Ориент, с всичко което трябва за да се чувстваш в Ориента, и да се чувстваш отлично.

Ала върхът на деня беше когато стигнах на брега, по точно на плажа на Яфа. Беше вече много късно. По алеите горе имаше много народ, но на сами плажа почти никой… Сред тях вече и аз… Не знам, как да опиша това блаженство, когато си потопих краката в морето! Имах чувството че хиляди поточета си играят и ми милват краката, всички с различна температура от 28 да 38 градуса. А морета винаги и непрекъснато се вълнува с някакви непроменливи малки вълни, в същото време с невероятна сили тегли – но само пред вълната…

Може и час да съм стоял, вече не помня…. Бих стоял – колко ли?

И чудо на чудесата, имах сили да се прибера. Спах, както трябва да се спи…

По-късно погледнах по гугл – разстоянието от квартирата до центъра на Яфа е 4 км.

Така написано не изглежда страшно.

Какво ти страшно, велик ден беше.

Ден първи.

* * *

Пътуване до Израел – 1. Как така?

Как така стана трудно да се върнеш от родна Варна у дома си в Будапеща?

Дълги години Малев имаше целогодишно ежедневен полет по тази линия, а освен това бяха и честите летни полети на новата компания Уизер. Но ето, със съдействието на унгарското правителство, реномираният Малев успешно фалира и изчезна безследно. Уизер винаги е имал огромен апетит и наистина лапна една голяма част от наследството на нещастния си конкурент, но не и ежедневните целогодишни полети до Варна.

Поне останаха летните полети, гледахме да гледаме позитивно на промените. Изведнъж обаче се оказа, че на Уизир и летните полети до Варна са му проблем (според непроверени обяснения, скъпа им се струвала таксата на летище Варна). Последно успокоение: стабилно си стоят полетите от Будапеща до Бургас (през ден, от средата на юни до средата на септември).

Не е нито много удобно, нито много приятно да товариш близки да те прибират с кола, още по-малко пък сам да тръгнеш с автобус. Само градският рейс от летището до централната автобусна станция в Бургас се влачка почети час, кажи-речи полета от Будапеща до Бургас.

Но не само това извънредно неудобство е проблем, а и циничната ценова политика на тази тъй-наречена евтина компания: цените на полетите за Будапеща в края на сезона (преди спиране на полетите) скачат на някакви невероятни астрономически числа… Плащай, ако искаш да се прибереш!

И тъй като аз и тази година си планирах летуването в къщи за август и септември, сериозна задача се оказа връщането. И ето, по някаква случайност, или по някакво вътрешно подсказване прегледах по-обстойно трафика на летище Варна. Какво беше учудването ми, когато видях, че този славен Уизир има един куп полети от и за Варна, макар не от Будапеща. Първо и доста интересно беше, че има ежедневни полети за София. Отлична възможност. Обичам София и има там толкова хора, които обичам и не съм виждал от дълги години…

Освен това Уизер има полети от Варна до още 4-5 европейски града (за съжаление между тях не са Будапеща и Париж). И най-голямата изненада: (почети) ежедневни полети до Тел Аввив!

Интересно, много интересно – почнах да разсъждавам… и да изучавам ситуацията.

Не, в никакъв случай не бих казал, че веднага се роди в мен мисълта да пътувам за Тел Авив. Все още нямах достатъчно информация, а имах достатъчно предразсъдъци… Но ето, че картината започна бързо да се избистря. Първо установих, че Уизер не само от Варна има ежедневни полети до Тел Авив, но и от Тел Авив има ежедневни полети за Будапеща. Но истинското земетресение дойде като разбрах, че един билет Варна-Тел Авив-Будапеща ще ми излезе – много! – по-евтино от билета Бургас-Будапеща (в средата на септември). При това и двата полета /от Варна за Тел Авив и от Тел Авив да Будапеща) летят в много приятен  джентълменски час, в 11 часа (самолетът от Будапеща за Бургас тръгва в 6 и 30, което значи, че поне в 5 часа трябва да си на летището).

Е да, но това съвпадение едновременно означава, че не мога да взема връзката същия ден. Ако ще пътувам през Тел Авив, ща-не ща, ще трябва да преспа там… Поне един ден…

И така започна преборването с предубежденията.

Това не бяха предубеждения, поради които да не исках да посетя Израел, а предубеждения, по-точно лоша информираност, която ме караше да мисля, че този план е нереален.

Имах кривото убеждение, че Израел е обсадена крепост, която е почти недостъпна – поне за такива индивидуални пътувания. Бързо и лесно се разбра, че това не е вярно. Аз пътувам с унгарски паспорт и така до три месеца и виза не се изисква. Вярно е обаче, че има един ред условия за да бъдеш пуснат, но в официалната информация нямаше нищо, което да ме засяга. Безспорно правото на граничните власти безцеремонно и без всякаква възможност за обжалване де те върнат там, от дето идваш, не е много приятна (тези странни правомощия на служителите от миграционните органи са пословични за САЩ, за Великобритания и други т. н. правни държави).

Другите опасения (всякакъв род опасности, езикови проблеми, липсата на местни връзки, оскъдната информация, с която аз разполагах, мненията, че там всичко е доста скъпо и т. н.) също се оказаха в голяма степен неоснователни, или поне имаше възможност да се намери решение. Например със събирането на необходимата информация. Книжарниците и библиотеките са пълни с туристически книги, а пък днес, в славната епоха на интернета, всичко можеш да научиш. Проблемът е не недостига на информация, а това, че я има в прекалено голям обем, а не рядко в съвсем противоречиви форми.

Планът да „прескоча“ до Израел не беше най-важната ми тема в тези натоварени месеци, но приятно ме ентусиазира, тъй че намерих време да прегледам няколко пътеписа, да се консултирам по интернет, включително няколко разходки по улиците на Тел Авив – с помощта на Гугъл…

Голяма помощ получих и от приятели. В много отношения това е най-добрият и най-достоверният извор на познания и съвети. Един такъв съвет беше да потърся квартира при частно лице с помощта на една популярна уеб страница. Така и направих, и това се оказа отлично решение: не само че сравнително евтино реших проблема за преспиване, но намерих един човек, на който можех да разчитам и предварително, и на място.

Преценявайки най-различни обстоятелства и не на последно място съобразявайки се с цените на билетите, които варираха в доста голяма мярка, реших да тръгна от Варна на 11 септември, понеделник (ден с лоша слава) и да се прибера в Будапеща на 15 септември, петък. Пет дни в Израел, с четири нощувки, с три цели дни. Отлична възможност за една чудесна авантюра… на 70 години…

Както наближаваше деня на отпътуването, така нарастваше и интереса ми, старанието ми да се подготвя както трябва. Особено вземайки предвид, че на ръка нямам никакъв пътеводител, никакво електронно средство, даващо възможност за връзка с интернет. Едва ли не с възможностите на един средновековен пътешественик. Най-подробно си изработих програмата ден по ден, където можеше, с точни маршрути и ориентири.

Отпечатах на един единствен лист най-важното от събраната информация, от плановете ми и от данните за връзките на място.

И ето, дойде денят на тръгване, денят на прощаване с близките.

Има чувства, за които няма думи.

На летището пристигнахме на време, но при такава пътна цел никой не може да е спокоен, не ще ли се окаже закъснял? С отпечатана вкъщи бордова карта направо на проверката за сигурност. За щастие в този момент има много малко пътници на опашката, след пет минути съм проверен, още една минута за граничен контрол. Никакво специална „обработка“ на пътуващите за Израел…

Самолетът обаче има обявено закъснение с един час. Какво значение има това? Времето е прекрасно, настроението още по… Мислите вече летят…

По-бавно, но и минутите текат… Времето, може ли някой да го спре?

Ето, викат пътниците за Тел Авив, струпваме се на изхода, автобус, качване в огромния самолет… Почти пълен. Около двеста души летят и днес от Варна за Тел Авив. Хора от най-различни нации…

По три седалища в ляво и в дясно. Моето място е да пътеката, т. е. далеч от прозореца, но за щастие от другата страна трите места остават празни. Самоволно се премествам и залепвам за прозореца. Самолетът само това чака и тръгва. Дълго се влачи тромаво по бетона докато застане на изходна позиция на дългата писта. Спира, чака, включва моторите на пълни обороти, тръгва, засилва се и се отлепя от земята.

Във въздуха тресенето на тялото му спира, само по-силно чувстваме гравитацията. Силата на майката-земя. Все по-голяма височина набираме. Варна под нас се превръща лека-полека в карта. Прекрасна, чудесна жива карта. Напред, напред! Под нас вече само море… Безкрайна водна равнина, пълна с малки бели пухкави агънца…

Малко ме учудва, че така забиваме на изток или по-вероятно на югоизток. Предполагах, надявах се, че ще летим към Истанбул, което би било чудесна гледка, но вероятно не е разумно да се товари излишно тамошния натоварен трафик. След време минаваме над някаква странна жълта земя, с неопределими форми… Загубената лидийската пустиня?

Отново море… Един голям остров… Кипър?

Пак море… Кораб… Друг кораб…

Напрежението нараства. Намаляваме височината…

Под нас хубава бяла яхта… Още две…

Още минута и на хоризонта зърваме небостъргачите на Тел Авив.

* * *