Arthur H - La Ballade des clandestins - Live @ Le pont des artistes

Път до Родината

Два милиона българи се пръснаха по света. Някои за година-две. Други завинаги.

Страшно звучи, особено тази жестока дума: завинаги. Като смъртта.

Звучи страшно, но безсмислено е, грешка е да си пъхаме главата в пясъка на мъката и отчаянието, да предричаме изчезването на нацията.

Голяма загуба е да си загубиш родната стряха, родното селище, родната страна, майчиния си език, културата на предците ни.

Но неизбежно ли е те да се изгубят?

Не, не е неизбежно. Заселен в нова страна, можеш да се обогатиш. Това дори ти помага по-добре да разбереш и по-добре да оцениш много неща, недооценени преди.

И още нещо: когато прекалено подсладим романтиката, лесно можем да станем смешни.

Трябва да вземем пред вид много и съществени неща.

Първо, миграцията не е само българско явление. Може да се каже, че почти без изключение всички страни и нации плащат този модерен „кръвен данък“ на глобализацията (или кой знае на кого). Подобен процент унгарци, поляци, румънци, виетнамци, афганистанци, камерунци и т. н. са тръгнали, кой където може. В Германия процента само на турците е около 10 (колкото на „афроамериканците в Америка).

Днес не става дума за едно традиционно „преселване на народите“, а за смесването им.

Огромен въпрос е, как да се приспособят към тези нови условия нациите?

Аз отдавна застъпвам тезата за раздиляне на нация и държава, за пълна автономия и – във всеки случай – световно самоуправление за всяка една нация.

Но сега искам да предложа – специално на моята българска – нация нещо, което се практикува в една или друга форма от някои други народи, в известни случаи от хилядолетия.

А това е: редовното посещение на Родината, на родните места, на светите български места. Под редовно може да се разбира ежегодното, което днес не е голям проблем. Ислямът изисква от верующите поне един през живота си да посетят Мека, но това е залегнало като задължение преди 1300 години.

Лесно е да се каже, че идеята е хубава, независимо, че всеки може да си има своите резерви по нейната осъществимост.

Искам да подчертая добре: според мен никак не би било излишно да се „агитират“ българите от чужбина за затвърждаването на една такава традиция. Но многократно по-важно би било българските власти, стопански и цивилни организации да изработят подходящи форми и пътища за това ново национално движение. Би трябвало да се изгради цяла система от митове и легенди, обичаи и празници, места и паметници, които да привличат, да вдъхновяват, да укрепват националния дух, да засилват привързаността към родното и националното. Какво изключително богатство имаме, и какво още може да се изгради! Изброяването само на няколко такива зашеметява: Калиакра, Аспарухов вал, Мадарски конник, Търново, Шипка, Рилски манастир, Мелник. А трябват ни още храм на Орфей и на богомилите, планинските лагери на дъновистите.

Как да се нарича тази традиция? Алия? Хаджилък? Ще трябва да потърсим една хубава българска дума.

Хайде, братя и сестри зад граница! Почвайте да планирате пътуването си до Родината!

* * *

Пътуване до Израел – 12. Ден пети: Прощаване

Петият и последен ден на това вълнуващо пътуване до Израел изглежда като обикновен технически завършек на проекта. Нямам друга задача – нито възможност – освен да стигна до летището и да летя три часа в небето.

Но и нй-дребните детайли на живота са звена на някакви невидими безкрайни вериги, оплитащи света, а така и на други вериги от мисли, оплитащи духа ни.

Ето например пътуването обратно от Тел Авив. Съвсем случайно открих предварително, че на този ден влаковете няма да пътуват към летището, тъй че трябваше да се кача на гара Ха Хагана и да пътувам една спирка в обратна посока, откъдето тръгва заместващият автобус.

Повод отново да се чудим как са пътували в миналото, когато осигуряването на необходимата информация не е било нито „мода”, нито „право на човека (потребителя)”. Но може би по-практично днес да се чудим, как един човек тръгва на път без „уменфон (умко)” и интернетна връзка или поне без всичкознаещ пътевод „офлайн”, например в една таблетка. Темата двойно ме интересува. Първо, като пътник-патник ( думата патник често я бях чувал от баща си – от друг никога – който обичаше да повтаря „Не питай пътник, а патник.”). Второ, като издател на ежегодник с такъв характер и заглавие: „Будапещенски пътевод и адресник”. С какво удовоствие бих съставил като начало един Израелски пътевод и адресник, а с време и такъв за всички страни от света. Следващите 70 години сигурно биха ми стигнали за този проект!

По-късно разбрах, че причината влаковете да не се движат този и вероятно още много други петъчни дни между Ха Хагана и Ерусалим е реконструкцията на линията и подготовката за пускането на новия бърз влак, който съкратява на половина времето за пътуване. Така от Тел Авив до Ерусалим пъто ще бъде половин час вместо цял един (коете е по-малко от средното времетаене на едно пътуване вътре в рамките на един голям град). А още по-хубаво е за пътуващите, че реконструкцията на линията включва изграждане на нова гара в Ерусалим, на 300 метра от Централната гара, т. е. в центъра на града, сравнително близко до стария град, главна цел на милионите туристи и поклонници.

Прощавам се с квартирата си, в която престоях много малко време, почети толкова, колкото ми беше необходимо за спане. Апартаментът на Илия (евреин от Русия, работещ – от рано сутрин до късно вечер – като информатик и явно живеещ сам) го намерих на един международен сайт. Хубав апартамент с голяма дневна с американска кухня, две стаи и малка баня, за съжаление не особено поддържан, но какво да очакваме от един зает с работата си млад ерген.

Прощавам се и с тихата „полупешеходна” улица Кабир. Там точти всички згради са подобни на къщата на Илия: сравнително модерни „кооперации” на 3-4 етажа и сравнително поддържани, тук-таме къщи на 1-2 етажа с двор. По ъглите на улицата малки градинки с огромни палми, доста характерно за целия град и вероятно за цялата страна.

Лесно намирам заместващия автобус, бързо пристигаме на летището.

Бен Гурион е огромен комплекс с няколко терминала, обслужващ целия централен Израел ( което всъщност съвсем не е голяма територия). Ориентирането на такова място никога не е лесно за един чужденец,  тук може би е малко по-трудно. Не изключвам това да е и от съображения за сигурност.

Заместващият автобус пристига пред голямата модерна зграда на на Терминал 3. Влизам и търся мястото за явяване, но скоро се оказва, че за да стигна до него сам трябва да премина с една местна – безплатна – „совалка” до Терминал 1. Но къде точно тръгва тя, не ми става ясно от надписите на иврит. Виждам един служител седнал на стол и вглъбен в процедурата по навиването на ритуалния каиш по горната си ръка. Тихо и учетиво се интересувам за спирката на совалката. Сърдито ми маха с ръка. Значението на жестта е пределно ясен. Засрамен, че съм му нарушил вглъбението, решавам сам проблема си.

Следва един изненадващо продължителен път до терминал 1, където лутанията ми в Израел свършват. Бърз и професионален контролен преглед, малко престой в огромната чакалня с много пътници и много декоративни инсталации, доказателства за високото ниво на израелското пластично изкуство, за тяхното чувство за хубаво и за хумор.

Качване в самолета и един път от три часа от източния бряг на Средиземно море до средата на Европа.

Много ли е? Малко ли е?

Далечен ли или е близък до нас Израел?

И още хиляди въпроси.

Три часа не стигат за нищо по тази тема.

С готовност ще заделя още дълги месеци за да изброя поне въпросите си. Да дам отговор на тя всички е абсурд. Но размисълът по тях е важен. И непременно ще го споделя. Ако животът ми го позволи. Много хора твърдят, че и смелост трябва за да се засягат най-вълнуващите, най-щекотливите дилеми...

Смелост? Какво е това да нямаш смелост?

Ще видим. Qui vivra, verra ! – казваше и дядо ми Аврам.

Така привършвам пътеписа си за пътуването ми до Израел – до ден точно една година след тръгването ми на него.

Бавно се роди – и всъщност само като скица на едно много по-обемисто изложение. Ще се роди ли един ден това по-обемисто изложение, не знам. Прекалено много съм задлъжнял към писателските си планове, но ако намеря един сериозен издател, обещавам, ще довърша работата до край, както подобава.

Както казва проповедник Соломон: „Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето“.

* * *