Опияняващата еволюция на числото

Здравей, Х.!

Огромна радост ми достави писмото ти. А и приемам го като истинско геройство да се мъчиш с четенето един груб превод на една наистина не толкова лесна книга, и вместо едно заслужено отмъщение, пишеш с такива хубави думи и още по-хубави чувства! Ясно усещам също, че това не са само поощряващи забележки, а мнение на един истински специалист-експерт със завиден опит, добит в първата линия на своята област.

Суетността ми е абсолютно чужда, дори бих казал спокойно: противна. На мен за щастие скромността ми прилича: далеч съм от всякакви първи линии. А на теб тази скромност ти стои като допълнителен чар. Трогва ме и ме радва. Само такова съчетание на висок интелект и естественост дава щастието на приятелския разговор, за който Епикур казва, че от това по-хубаво няма на Земята.

Питаш ме, но кого съм писал Числата? Не съм определял предварително някаква специфична публика. Винаги си мисля и като че ли си говоря с някакъв събеседник, стар познат, който всичко знае по-добре от мен, но с търпение ме слуша. Рядко ме поправя директно, но винаги поставя разни въпроси, които ме карат още да мисля, а често и да коригирам думите си. Забавно явление, някога непременно ще го опиша по-подробно.

В известна степен всичко, което пиша е част от споделеното вече с този верен събеседник, но безспорно писанията ми са предназначени на подходяща публика и в същото време си имат някаква собствена история. В случая на Числата това е свързано съвсем съзнателно с чувството на истинска чувствена обич  задълженост към математиката (и това е една тема за отделно писмо). Между впрочем за това писах във Вълните на времето.

Но не искам да омаловажавам основния мотив за тази книга: в един момент съобразих, че в света на числата виждаме една уникална – природна – еволюция. Появяването на все нови и нови числа не е нито случайно, нито личен принос на гениални мозъци. Чисто и просто принудителното възникване на нови и нови видове числа (процес, който не е приключил и вероятно никога няма да приключи) е един фантастичен пример за еволюция в някакви други изверения, едновременно материални и духовни. Виждайки изведнъж цялата прелест на тази еволюция, се чувствах опиянен от нейната красота и сила, опиянен може би като Дарвин в рая .

При това основната част от изложението на това видение използва материал от средното училище, тъй че си мислих, снигата ще е достъпна и разбираема за всеки, който няма някакви тежки комплекси пред математиката. Колко жалка, че много, даже и викоко образовани хора са така, което е ужастно престъпление на училището. Убеден съм, че математиката е много по-интересна и увлекателна от разните електронни игри, и това, че голяма част от младежта се хипнотизира ежедневно д часове от тях пред компютри и умни телефони, е истинска трагедия.

С това си напълно прав, че на доста места в книгата си, особено към края, се отклонявам от основната тема и засягам най-различни други математически проблеми (добро око имаш). За оправдание бих посочил, че виждам връзка на тези отклонения с основната мисъл за еволюцията на числото, а от друга страна признавам, че използвах момента да споделя колкото се може повече мисли и забележки (кой знае колко още книги ще мога да напиша по математически теми).

Извинявай, че останаха доста въпроси неотговорени, но за днес толкова успях. Спешни задачи ме чакат – каква случайност – свързани с приключването на ПРИМАКС, първия международен математически конкурс по теми на простите числа.

Тодор

* * *

Примакс – Международен математически конкурс

Редакциите на Aкта Мунди и Светът в промяна обявяват международен математически конкурс под името

ПРИМАКС

със следните условия:

1. Целта на състезанието е да намери функции, които дават прости числа в максимален брой. При използването на термина в това състезание функция е затворена аритметична формула с една променлива, дефинирана в множеството на естествените числа.

2. Всеки може да се включи в конкурса, като изпрати имейл на адрес: primax@valtozovilag.hu с формулата ва функцията и необходимата информация за участника до края на ноември на текущата годината. Участието в конкурса изисква плащане на нето 1001 HUF в банковата сметка на редакцията.

3. Няма значение дали представената формула е оригинална или вече известна в математиката. В същото време ще бъде оценено, ако участникът посочи произхода на съществуващата формула.

4. Победители в конкурса е тези, които представят формули, даващи най-голям брой прости числа. Оценяването се извършва в две категории.

A. Общ резултат: Броят на различните простите числа сред първите 100 стойности. В случай на еднакви резултати се взема предвид броят на прости числа сред първите 200 стойности и т.н.

Б. Първоначален резултат: отчита броя на прости числа, които следват последователно, започвайuи с първата стойност.

5 Победители се обявяват отделно и в двете категории, по един във всяка, наградите им са равни. Ако няколко участници представят една и съща формула, за победител се счита първият, който е представил правилно формулата.

6. На победителите в конкурса ще бъде връчена грамоти, както и парични награди в общ размер 80% от таксите за участие и дарения на спонсори. Ако резултатът от текущата година не надвиши резултата от предходната година, новите вноски ще увеличат възнаграждението за следващата година.

7. Датата на обявяване на резултатите е 13 декември на текущата година, като първото обявяване на резултат е на 13 декември 2019 г.

8. Кандидатите трябва да се съгласят, че в срок от 30 дена ще  добавя към OEIS получената поредица от стойностите на печелившата формула, ако тя не е включена там, в противен случай редакторите могат да я представят от свое име.

9. За този конкурс ще се прилага международното и унгарското право.

Будапеща, 20 септември 2019 г.

* * *

Дончо и Бончо

Дончо и Бончо бяха добри приятели. От много отдавна. От годините, когато заедно учиха в Езиковата гимназия на Града. Винаги бяха в надпревара: кой първи ще отговори на въпроса на учителя, кой първи ще реши задачата, кой първи ще покори едно ново девическо сърце, кой първи ще вземе думата, кой първи ще вземе последното парче баница от масата.

След гимназията пътищата им се разделиха, но Дончо и Бончо останаха добри приятели. Редовно се срещаха, разказваха за успехите си в съревнованието с живота, обсъждаха разпалено малките и големите проблеми на света.

Но това, което днес им се случи, беше необяснимо и всяващо ужас.

При Дончо позвъниха рано сутринта три странни фигури, облечени в черно, с черни очила. Учтиво, но твърдо го помолиха да ги следва. В такъв момент всеки човек се стъписва и безропотно следва хората в черно. Чакаше ги голяма черна кола, която дълго време летя из Града, накрая се вмъкна в някакво подземие. С асансьор се качиха вероятно на някой висок етаж. Вратата на асансьора се отвори, хората в черно дадоха път на Дончо, който се отзова в едно неголямо тъмно помещение. Хората в черно не го последваха, вратата на асансьора безшумно се затвори. Дончо остана сам. Като умен и хладнокръвен човек, той не беше уплашен, а по-скоро любопитен, какво е всичко това?

През това време същото се случи и с Бончо, и ето две-три минути след Дончо и той се намери в същото помещение. Когато двамата приятели се видяха, по някакъв странен инстинкт схванаха, че не трябва да се учудват на тази странна среща, не трябва да приказват, а да чакат с търпение.

Внимателно се оглеждаха, но много за оглеждане нямаше: едно празно помещение, не по-голямо от 4 на 4 метра, без врати и прозорци. Дори входът на асансьора не можеше да се забележи. Единствено на отсрещната стена имаше една остъклена част, което може би е врата за някъде, но дебелото тъмно стъкло не позволяваше да се види, какво има от другата страна. Не се виждаше никакво осветително тяло в помещението, но въпреки това имаше някаква мека светлина.

Не трябваше да чакат много за следващата изненада: от двете страни в ляво и дясна се отвориха дотогава невидимите вратички на шкафчета, в които имаше големи бели слушалки. Дончо и Бончо се спогледаха, едва забележимо повдигнаха рамо и посегнаха към слушалките.

Бончо взе слушалката от близкото шкафче, внимателно я намести на главата си и се заслуша. Слушалката беше голяма и мека, плътно покри ушите му, и Бончо имаше чувството, че светът, с неговите обичайни шумове изчезва. Отначало не се чуваше нищо освен абсолютната тишина. След миг се чу мек сигнал, какъвто чуваме в самолетите. Сигналът се повтори още два пъти, след което Бончо чу един особен глас, такъв, какъвто никога да тогава не беше чувал в живота си.

„Здравей, Бончо! Аз съм Господарят на Света! Слушай ме внимателно, защото нищо няма да повторя. Време е да се реши съдбата на Земята. Вечно създавам човеци навред във Вселената. Един опит е успешен, друг не. Така е уреден Светът. Съжалявам, когато един опит се окаже неуспешен, но успехите на другите ме утешават. Сега е ред да се реши съдбата на Земята. Сигурно и ти си чел много приказки за съдбоносни решения. А те са две: да жертваме някого за да спасим всички, както например в едно рибарско село всяка година предлагат най-хубавата девица на духа на реката. В други приказки героят жертва не друг, а себе си. Но сега не става дума за приказка. Сега на живо и безвъзвратно трябва да решим съдбата на Земята. Погледни добре: пред вас има една ниша…“

При тези думи в нищата зад стъклената преграда лумна светлина: видя се маса с компютър, пред нея кресло.

„Един от вас трябва да влезе там и да реши Голямата Задача. Ако успее да я реши, Земното Човечество ще бъде спасено. Ако задачата не бъде решена за 24 часа, Земният Свят ще бъде унищожен като много други, и нови 99 хиляди астероида ще литнат около Слънцето. И още едно нещо знай: жертва или саможертва. Това ти е изборът, който първо те чака. От това преддверие към нишата на съдбата може да мине един човек, но само тогава, ако в преддверието няма друг жив. Избирай! За това имаш 24 минути. След 24 минути вратата на нишата се заключва за вечни времена. Казах всичко!“

Бончо зашеметен бавно свали слушалката от главата си. Не смееше да погледни към Дончо, но с края на окото си видя, че и той си свали слушалката и с яд я захвърли в ъгъла.

Бончо трескаво мислеше. Не, не може да има съмнение, това за което говореше гласът е самата истина. Даже се учуди, как така е толкова сигурен в това, още повече, че той беше в своето съзнание хипер рационален човек, цял живот убеден атеист. Но това сега е друго и той няма време да се занимава с друго освен с поставената задача.

Отчаяно се опитваше да въведе ред в мислите си. Ако решим задачата, ще спасим човечеството. Тази задача трябва да бъде решена! На всяка цена! Да решим задачата… Но чакай, задачата не можем да я решим, а може да я реши един от нас… Кой?... Има ли това значение? Не, това няма никакво значение! Който и да е, но задачата да бъде решена… Момент… А дали и двамата сме способни да я решим самостоятелно… без помощта на другия…. защото другият трябва да е… мъртъв… По дяволите, от къде да знам, кой от нас ще може да я реши… Вероятно и двамата… Но сигурно има задачи, които аз бих могъл да реша, а Дончо не… И обратно… Ах, да полудее човек…

Бончо започна нервно да крачи напред-назад. Вече съвсем не го занимаваше, какво прави Дончо, нищо не го занимаваше, само голямата дилема. Добре, ако аз мога да реша задачата, трябва аз да я реша… И човечеството е спасено!... И аз съм спасен… Но ако не мога да я реша? Как да живея с мисълта, че заради мен загива светът?… Но чакай, ако не мога да реша задачата, няма да имам време за угризения на съвестта, загиваме всички… Жестока съдба…

Бончо изведнъж се спря едва ли не уплашен: а какво бих направил, ако бих бил сигурен, че и двамата можем да решим задачата? За миг се видя като саможертвуващ се герой, но веднага го огорчи това глупаво лицемерие… Реши да прескочи тази абсурдна възможност… А как би действал, ако знаеше, че Дончо може да реши задачата, а той не? Не, това не е въпрос, не може да бъде въпрос. Бончо беше дълбоко убеден, че ако това беше така, той без колебание щеше да се саможертва… Пак почувства един парлив срам, че го успокои мисълта: няма никакво основание да е сигурен, че Дончо ще може, а той не да реши задачата… Ах, тази проклета неизвестност…

Изведнъж една нелепа мисъл мина през главата на Бончо: добре, жертва или саможертва, но как?... Точно в този момент се отвориха нови две шкафчета и в тях двамата приятели видяха пистолети. Като сомнамбули направиха няколко крачки към лъскавите метални предмета, хванаха ги и бавно ги насочиха срещу другия. Така стояха безмълвни няколко секунди, които им се сториха цяла вечност. След това също така бавно и безгласно насочиха пистолетите към собственото си слепоочие… Накрая безпомощно отпуснаха ръце и потънаха отново в мислите си…

Може би затова стигнахме до този край, защото никога не успяхме да направим правилните жертви, нито нужните саможертви, нито да решим Големите Задачи на Вековете… Може би наистина трябва да се примирим с това, че Земното Човечество изгуби Играта? Може би това е най-справедлива присъда, даже най-висша милост, че не трябва още с векове да страдаме и все повече да затъваме в пъкъла на собствения си ад?

Двамата приятеля отново се обърнаха един към друг. В очите им неописуема мъка. Вдигнаха ръце и стреляха. Куршумът на Бончо улучи Дончо в сърцето. Куршумът на Дончо улучи Бончо над сърцето. Болката беше ужасна и Бончо се рухна на колени, целият залян от кръв. Виждайки, че приятелят му е мъртъв, а той още жив, Бончо започна да се влачи към входа на нишата. Щом допря с кървавата си ръка стъклото, врата безшумно се отвори. С последни сили се добра до масата и придърпа към себе си белия лист със задачата.

На белия лист стоеше:

2+2=?

28 септември 2019

Тодор Симеонов

Тежка мъка

20 септември 2019

Чудото на музиката

Ава Рама

Вече няколко години съм подвластен на новосъздадената от мен поетична форма апева, за която вече писах тук.

По някакъв повод една мисъл ми мина. Прави, струва тази мисъл – и се роди идеята за една игра. Изходната точка е една апева, но играта не може да се каже поетична, а чиста проба главоблъсканица. Да кажем: интелектуална загадка, със странното название ава-рама (на името на един мой бъдещ герой).

Буквите (и само буквите, без разстоянията и препинателните знаци от апевата) се разполагат в една матрица 7 на седем, т. е. с 49 клетки /49 е хубаво число, квадрат на едно просто число. Апевата, както знаем или не, има твърдо 5 реда и 15 срички. Но колко букви има, за това няма правило, както няма правило за това една сричка колко букви може да съдържа. Има срички с една буква, но не е трудно да се намери пример за сричка с шест (!) букви, само трябва се търси със СТРАСТ. Интересна задача, дали има сричка със 7 букви.

Най често апевата не съдържа „необходимите“ 49 букви, в такъв случай задача на съставителя е да допълни така първоначалната апева, че резултатът да е точно 49 букви. Следващата задача е с тези букви да се изпълни матрицата, започвайки т средата, спазвайки едно правило: букните следват една след друга без прекъсване, без скокове, без пресичания и повтаряне, като напредваме само хоризонтално или отвесно (но не и по диагонал).

Така подготвената задача се предлага на желаещия да я реши, който спазвайки същите правила трябва да прочете вкарания текст, да „дешифрира“ съдържанието на матрицата.

И едно важно условие за „победа“: приема се за решение и текст, който не съвпада напълно с оригиналния, на е получен със спазването на правилата, и – естествено – има смисъл.

Всеки може да се опита да състави такива задачи за да забавляването на семейството или приятелската компания. И разбира се, съвсем не е задължително да се тръгне от апева. Всякаква мъдра или забавна мисъл става за целта.

И ето първата ава-рама на български. Успешно решаване

* * *

Химн за попарата

Попарата е чудесна храна за млади и стари. От векове, ако не от хилядолетия е най-популярната – и любима – закуска за бебета и деца, вечеря за възрастните.

Кой знае защо, като че ли се срамуваме от този вид храна, даже вече самата дума звучи едва ли не комично. И забележете: никъде в книгите с рецепти няма да намерите глава „Попари“. Истинско нещастно доведено дете.

В същото време съвременните гастрономически моди предлагат огромен асортимент за… попари! Ето например разните зърна, зърнести люспи, мюслир зърнести топчета, възглавнички, фибри, сушени плодове, в стотици форми и комбинации, всички повторени във вариант с мед, шоколад и т. н. Аъортимент от няколко хиляди рецепти и марки. И всичко това… за попара. Било с кисело или прясно мляко, с обикновен или кавказки кефир, но отлично сатава и със плодов сок, а даже и с чай. Едеин живот не стига да вкусаш всички възможни комбинации.

Като всяка мода и този нов вид асортимент за закуска, пардон, попара, си има своите проблеми, но като общо може да го приемем като успех и като възможност за да закусваме нещо наистина вкусно и полезно, при това с минимален труд. Не е без значение.

Но причина ли е това да оставим в забвение, да поценяваме традиционните рацепти, да не се опитваме сами да експериментираме новости. Нещо, което само по себе си е хубаво и полезно. И това е терен, на коъто можем да покажем силата на въображението си, да обогатяваме и опита си, и менюто си.

Много ме учуди наскоро, когато някой се очуди, че често – особено лятно време – си правя попара с кисело мляко. Наистина ли е чудно? А аз си правя редовно попара с горещо, със студено прясно мляко, с кисело мляко, с кавказки кефир. Понакога слагам на попарата захар, но по-често без захар я ям. Понакога слагам мед. Често я „подправям“ със натрошено сирене или пък – моля, запазете самообладание – с хрян. Естествено прясното мляко може да се направи с какао или карамел. И още нещо: тези попари най-често ги правя с хляб (много видове хляб стават, за отбягване е белия). А щом е хляб, обикновено го препичам. Понякога всесто хляб попарата може да си я направим с подходящи бисквити.

Не споменах чая, защото той – при мен – изисква по-друга рецепта, която ми е истинска носталгия от детските години: първо в чинията намачквам малко сирене, след това начупвам препечената филия хляб, слагам 2-3 лъжици ситно нарязана кисела туршия, една супена лъжица захар и заливам с топъл чай. Фантастична попара!

И това не е всичко. Но защо да си признавам отведнъж всичко. Едно обещавам, в кулинарната ми книга непременно ще има глава „Порари“!

* * *

11 април - Международен ден на тревогата

Арестуването на Джулиан Асанж ни дава сериозен повод за размисъл.

Не че не сме имали време да мислим през последните седем години. Изглежда, че се нуждаем от повече време. Така сме ние, размишляваме върху обичта и подобни въпроси – поне – 2000 години. Но нека бъдем оптимисти, имаме още цяла вечност за мъдруване. Макар че това не е толкова сигурно ...

Британският министър на вътрешните работи се обяснява: "Никой не стои над закона ..." Но кой говори тук за някой? Проблемът не е някой си човек („Какво значи тук някакво си личчнст, пита Вапцаров), а законът.

Законът, който служи на несправедливостта, на потисничеството, на лицемерието.

Ние, отговорните хора на 21-ви век, настояваме за нови закони, които ще защищават всички тези смели братя и сестри, които бият тревога, разобличават лъжата, изкарват на светлина скритите истини.

Нуждаем се от конвенция, която защитава: никой не може да бъде наказан за вярно и отговорно предупреждение, разобличение. А дали това предупреждение е вярно или погрешно, трябва да бъде решавано от международен трибунал.

Възможно е тази инициатива ще остане за дълга година без никаква реакция от страна на правителствата. Не би било изненадващо.

Именно за да се осигури необходимото внимание на широката общественост, предлагам да отбелязваме в бъдеще 11 април като международен ден на тревогата.

Важно е да си припомним всички тези, които са биели тревога, са разобличавали, са ни отваряли очите. Винаги поемайки риск за свободата си и за живота си.

Знаете ли колко такива смели и честни хора са и сега в затвора?

Да не оставим никого забравен! Да се борим за тяхната свобода! Пълна международна амнистия за тези, които ни разкриват истините!

Да държим жива и будна личната ни отговорност.

  

* * *

Вълните на времето – и вълните на едно издание

Може би имам основание да претендирам за световен рекорд по сътворяване, или казано по-малко патетична: написването на книга. Кой знае, може и да имам, но нямам желание за такава слава. Освен това и основанието ми е може би малко – малко! – преувеличено.

Първа строгите факти: книгата започнах да пиша на 1 март, завърших я – включително с предпечатната подготовка, която вече от десетилетие аз правя за издаваните от мен книги – на 18 март, същият ден е изпратих в печатницата, която ми я достави готова на 26 март, денят преди тръгването ми за Варна (която е многократно засегната в съдържанието). Наистина фантастично и като творчески акт, и като техническо постижение.

Истината обаче е по-друга. Около две-трети на материала беше готов – от доста време, а и обема на книгата не е голям. Това е „стандартният“ обем на книгите на моята поредица Светът в промяна (128 страници джобен формат, което е около 7 печатни коли). Да, но останалата част беше изцяло написана за този кратък период от две седмици и половина. При това „репортажа“ за екскурзията ми в „балканите на числата“ беше писан наистина „на живо“, т. е. една значителна част на тези 18 деня беше посветена на съвсем нови (поне за мен) математически „изследвания“. Надявам се, че тази екскурзия беше не само изключително приятна, но и резултатна (за това специалистите ще си дадат преценката, очаквам я с търпение и с голям интерес).

Но – логично е да попита всеки – защо такъв стахановски темп съм си наложил? Причината е доста проста. Пътуването ни за Варна – с тръгване на 27 март – беше решено (по семейни причини) на 28 февруари. И тогава взех смелото, почти неразумно решение за направя това, което и направих. Проектът за тази книга възникна миналото лято, когато в семеен и приятелски кръг обсъждахме току-що написаната ми пиеса. В два различни разговора ми беше даден съвет да издам пиесата, чиято постановка на сцена днес изглежда доста несигурна, или поне далечна. Веднага знаех, че ако го направя това, то в изданието ще бъде включена и новелата, която е нещо като предисловие към пиесата (и дава обяснение за заглавието й, макар че възможно е един ден да намеря по-подходящо заглавие).

Първоначално – от две-три години – вече сериозно ме занимаваше планът да издам един сборник с мои произведения, ако не и точен превод  на излезлия на унгарски такъв (под заглавието Сега, някога), то във всеки случай подобен, вероятно с използването поне на част от унгарския. Заради пиесата (която е най-голямата част от сегашното издание), Вълните на времето не е реализация на този първоначален план, той си остава на дневен ред – ирония на битието: някога…

А ето и съдържанието на Вълните на времето:

Ролята (разказ) ……………………..…………………..……… 3

На другия ден (пиеса) …………………………..……….. 13

Вълните на времето (спомени) ……….………….. 90

Буден дневник (блог) ……..…………….…….……….. 104

Светът е неговите промени (кредо) ……….. 108

За числата (репортаж)……л……………………...….. 116

Апева, моя любов (поезия) ………………………... 125

В следващите си бележки с удоволствие ще представя всяка една от тези 7 части.

* * *

Баницаца

Тази фантастична нова моя рецепта посвещавам на Кулинарна Варна. Реалната и виртуалната, която създадох вчера на този прословут Фейсбук.

Вземи, каквото трябва за една хубава баница, освен това половин кило хубава прясна цаца.

Направи баницата, както се прави, като между листите в артистичен хаос разпределиш цацата на няколко слоя. Заслужава си баницата да се подлуди още с маслини (без костилки), парчевца сирене, а тънко нарязан пипер и камби, а отгоре да се поставят тънки резенки лимон.

Пече се на 182 градуса с цел цаците да станат хрупкави.

Пробвайте, успех и приятен апетит!

И до нови срещи в Кулинарна Варна!

Снимката е илюстрация (със шунка и кашкавал)

Кулинарна Варна

* * *

Zabriskie Point - Пророчески филм?

* * *

Венета Славчева – Първа част

Венета Славчева беше безспорната примадона, първа дама на театъра. Естествено – тъй като там израснах – съм я виждал в много представления, въпреки това тя живее в спомените ми като леля Венета, на която редовно ходихме на гости.

Тя живееше с мъжа си Любомир Владков, чичо Любчо под наем в един не голям апартамент, на няколко крачки от театъра, точно зад Централните Хали, на ъгъла на улиците Шипка и Парчевич. Къщата, която си седи и сега, беше хубава стабилна в в дъното на един малък двор, който винаги ми даваше чувството, че минаваме през някаква джунгла. Нямаше цветни лехи, както в един „нормален“ двор, а имаше няколко дървета и храсти, които го изпълваха и правеха тъмен. Истинска два природа, поне за моята фантазия. Предполагам, че никой не се е грижел за него. Между впрочем и никога не бяхме срещали други обитатели на къщата.

Семейство Славчеви (така е, когато жената е по-известна от мъжа) живееха в източното крило на партера, в който се влизаше от един малък подход, Няколко стъпала водеха до входа на апартамента. Едно малко преддверие водеше към едно по-голямо, и там, на едно старо канапе ни чакаше първата атракция: една стара и дебела котка и едно не много по голямо, но също така старо и дебело куче, сгушени едно в друго. Те обикновено не се трогваха от нашето пристигане, пък и рядко ставаха тема в разговорите. (Обикновено вманиачените стопани на домашни любимци се чувстват задължени да споделят всички вести за тяхното, на любимците поведение.)

При едно такова гостуване имаше два акта: да вкусим нещо, правено от леля Венета, която беше отлична домакиня и винаги подготвяше някакъв сюрприз, и игра на карти. По онова време у нас най-популярна игра беше белотът, но понякога се играеше и бридж. Белотът ми се струваше по-приятна и динамична игра, при това се играеше и с трима и даже с двама играчи. Често се споменаваше (понякога и тук, ако имаше такъм гост), че „играхме двамата на белот в кревата“, което ми се струваше страшно еротично.

Понякога само ние, майка, татко и аз бяхме гости, но по-често имаше и друго семейство, най-често Ана Феликсова и (тогавашния й) мъж, режисьора Борис Тасков. Съвсем рядко се е случвало да бъдем повече (не както при „банкетите“, които даваха родителите ми един-два пъти годишно за колегите от театъра). Дневната при леля Венета не беше много по0голяма от нашата кухня (и дневна), но имаше повече и по-тежки, обемисти мебели. Самата квадратна маса в средата с четири тапицирани стола почти я напълваха. Имаха още една стая, която гледаше към улицата. Това беше тяхната спалня. Вратата й стоеше отворена, но обикновено никой не влизаше там. Само аз, когато понякога ми доскучаваше да гледам играта на карти, отивах там „да се поразходя“. Имаше в стаята един голям френски креват. Тогава това беше рядкост в домашния бит, но не беше неизвестна мебел. По скоро някакво малко тъжно, малко неприятно чувство изпитвах. Знаех, че леля Венета и чичо Любчо нямат деца. Пък и като че ли никакви роднини нямаха, нито единият, нито другият. Никога не бях чувал от тях да говорят за родителите си, за братя и сестри, за братовчеди, за близки. Никога н бях чувал, да са имали гости от другаде. Не знам, дали има тайни, да ли има болка около тях. Но кой човек не е пълен с тайни и болки? И още една малка подробност: чичо Любчо беше (доста? колко?) по-млад. Тогава това беше особено рядко. Не знаех, че скоро именно в този кръг ще съм свидетел на още по-рядък случай. За който ще знам, колко е пълен с тайни и болка човешкото съществуване. 

* * *

Il barbiere di Siviglia - Fígaro

* * *

Фигаро тук, Фигаро там

Фигаро тук, Фигаро там – често си го казвахме със и без повод, тананикайки или така само, в „проза“. Знак на отлично настроение, знак, че ни е весело. Въпреки, че животът има голяма нужда от нас. Както Севиля от Фигаро.

Вълшебна каватина. Може би само един съперник има във фантастичната Руслан и Людмила (незаслужено рядко включвана в оперните репертоари). За щастие Севилският бръснар беше – и то с гарантирания си голям успех – в програмата на Варненската опера от 50-те години. Естествено гледах повечето от изпълненията й, знаех я наизуст от край до край. И сега ми е трудно да реша, коя от двата й върха, каватината на Фигаро или арията на клеветата ми харесваше повече. Тази последната ми се струваше по-интелектуална, пък и изобщо предпочитах ариите за баритон и бас.

И до ден днешен виждам ярко цялото изпълнение на Севилския бръснар на варненска сцена. Това беше великолепна постановка. Особено ми харесваше момента когато Дон Базилио е принуден да подпише един документ и навеждайки се над масата с особената си шапка с навити като улеи краища, от нея изтичаше върху листа събралата се в шапката дъждовна вода. Смях в залата. Допускам, че това е било оригинално решение на режисьора. Между впрочем и това беше станало пословична в ежедневния говор (по възможност казвайте го с подходящата мелодия): „Дон Базилио, Вие сте болен!“

Та Фигаро тук, Фигаро там: точна така беше и в квартала. Имаше фигаро и тук и там, макар че това не беше същия майстор. И не му викахме фигаро, а скромно бръснар. Макар че никога не ме е бръснал, а само подстригвал.

Едната бръснарница беше на Пирин, почти до ъгъла с бр. Миладинови, а другия на бр. Миладинови, близо до ъгъла с Рила. Обикновено баща ми ме водеше, ту на единия, ту на другия, не знам по какви съображения. Рядко трябваше да се чака, но вероятно и това е било причина да идем при другия. Естествено и на двете места бяхме познати клиенти.

Самите бръснарници (салон? кабинет? дюкянче?) бяха много подобни. Мисля, че и на двете места имаше по два бръснарски стола (за бръснарницата на Миладинови съм сигурен). Макар и дете, чувствах, че тези столове са сериозна „мирновременна“ работа. Стабилно седяха на един крак, който беше масивна метална отливка, с механизъм за настройване на височината, хубаво тапицирана седалка. Огромно огледало. Огромна бяла кърпа. Блестящи ножици и машинки за подстригване. По указания на баща ми ми правиха пътя на косата в дясно, което е кой знае защо по-редкия навик.

Обичах да ходя на бръснар и да ме подстригват, макар че си знаех, на другия ден в училище (става дума за основните класове) ме очакваха подигравки“ „Магаретата ги стрижат февруари!“ Естествено, кога ги стрижат магаретата зависеше от това теб кога са те подстригали. А на едно чувствително дете му става много-много болно ако го оприличават на магаре…

Никога не оскърбявайте децата!

И още един спомен. Това беше специалитет на бръснарницата на Миладинови: в шкафа в ъгъла имаше два0три буркана със странно съдържание. Обясниха ми, че това са пиявици, които при нужда поставят на врата на клиента и на него му олеква (вероятно). Тези пиявици стояха почти недвижими, залепнали с устата си на плата с който бяха затворени бурканите. Висяха така и на мен ми приличаха по-скоро на водорасли в мътна кафеникава вода. Добре, че тогава не са познавали СПИН и хепатитис.

За вадене на зъби и дума не е ставало.

Гледай на хубавото в живота! И си подсвирквай! „Фигаро тук, Фигаро там!“

* * *

Родният ми квартал – Турската баня

Къщата ни беше хубава, комфортна, бих казал, модерна, разбира се по тогавашните разбирания и стандарти. Но както почти всички къщи тогава, баня нямахме.

Децата без проблем и ежедневно бяха къпани в един по-голям леген или корито (каквито всяко домакинство си имаше, защото тогава още не съществуваха перални машини, можете ли да си го представите живота без тях?). Но при нужда и възрастните си взимаха така баня.

В същото време беше – предполагам доста разпространен в града – навик седмично да се ходи на обществена баня. Често с яд се сещам за прословутия анекдот, че когато България обявила война на Великобритания и съобщили потресаващата новина на Чърчил, той запитал: „Кои? Тези, дето си честитят, когато идат на баня?“ Съмнявам се, че това познание е било част от огромната обща култура на тази тъмна фигура. Представям си под каква пара са биле служителите от британското посолство да намерят необходимата фраза за достоен отговор на нашето безразумно предизвикателство.

Между впрочем, вярно е, че си казвахме „честита баня“. Но това си го заслужаваше върховното удоволствие, което е една истинска баня. За съжаление това чудо вече не съществува, поне по нашите земи. Но в същност не смея да го твърдя, през последните години станаха много неща и в България. Може би отново работят класически турски бани. И сигурно ще дойде ден отново да имаме класически римски бани.

В квартала ни по време на моето детство имаше такава „класическа“ турска баня, недалеч от нас. Трябваше само да пресечем Георги Димитров на нашия ъгъл с Пирин, там където имаше едно малко безименно площадче, и на втория ъгъл в посока към Владислав Варненчик беше банята. Отвън не внушаваше голям респект, по-скоро изглеждаше малка и кива сграда, но вътре беше цяло царство.

Имаше малко преддверие с една или две каси, на стената големи ценоразписи, с такива редове: Теляк – гръб, Теляк - цяло тяло. Всичко беше толкова евтино, че винаги се чудех, има ли смисъл да държат касиерка?

Банята работеше един ден за мъже, един ден за жени, но може би понякога смяната ставаше на обед.

Първо трябваше да си намерим кабинка за събличане (и да й запомним номера). След това по желание следваше потилнята (ето на, Уърдът вече и не я познава, подчертава я като грешка). Тогава тази дума сауна още не се беше появила. Потилнята беше важна за да можем „да си изкараме кирта“. Колкото повече „кр падаше“, толкова по-приятна, по-„успешна“ чувствахме банята. Може би това е нещо подобно на смяната на кожата при земите?

За тази цел работиха и теляците. Един или двама бяха на служба редовно.

Главната зала на банята беше едно голямо кръгло помещение с малки ванички за гребене на вода покрай стените, като от двете страни на ваничките имаше по едно място за гостите. Така те сядаха по двама между ваничките, което често водеше до конфликти, защото съседът ти те плискаше и теб с неговата вода, която беше или много гореща или много студена. За щастие цялата атмосфера предразполагаше към мир и отдаване на удоволствието.

Много обичах характерните за мястото медни тасове, с които си плискахме водата от ваничките. Те стояха на куп в някой ъгъл и преди да седнем на свободното място си избирахме тас.

В средата на залата имаше един обширен подиум, на него лягаха тези, коти ползваха услугите на теляците. А те работиха с големи платнени ръкавици за триене.

След приключването на банята имаше възможност човек да легне на специална дървена пейка в отделна стая за целта. За това можеше да си плати на касата „чаршаф“.

В града, на улица (тогава) Аврам Гачев имаше една прекрасна турска баня, която по разкош не можеше да се сравнява с нашата квартална. Ходил съм там няколко пъти, но нашата си я обичах. Интересно, че не съм чувал за друга квартална (турска) баня. След време започнаха да строят нови „модерни“ обществени бани. Имаше една някъде „по-нагоре“, не мога да й уточня мястото. Тя малко приличаше на този класически модел. Импозантната „супермодерна“ баня до Колони всъщност беше комплекс от кабини с душове (освен басейна, който имаше). Като ученик във Френската, там ходих да си взимам душ през ваканциите. Сега тази сграда е истински хорор (и позор за града).

Честити спомени за баня!

* * *

Стари спомени за Нови Години

Спомени за Нови Години, така с голяма буква. Което е голяма разлика. С голяма буква пишем името на един от най-силните празници. Най-общ, защото го празнуват всички, независимо от вяра, идеология, култура, социално положение, гражданско състояние, пол и възраст. Какво съм пропуснал? И едновременно и най-личен, защото така или иначе всички си поставят въпроси, сами на себе си. И само своите отговори приемат. Донякъде. Или даже и тях не, но това остава техен личен опит.

Между впрочем, не е съвсем вярно, че Нова Година е празник на всички по света. По голяма част от огромна Азия си празнува своята Нова Година около февруари, евреите пък около септември. Като дете това не го знаех, но и от тогава тези разлики си остават любопитни вести от другия край на света. Верна, именно тази година имах възможност да прекарам юдейската Нова Година в Израел. А там това е още повече тих семеен празник, последван от седмица на размисъл и разкаяние за малките и големи прегрешения, които сме допуснали през изтеклата година. Необичайно етична религия и култура. Макар, че погледнато общо, като че ли не са ни надминали много по етика и морал. Изглежда всички хора на Земята са от едно направени.

Първите ми спомени за Нова Година са съвсем бледи. По-скоро имам спомени от подготовката за празника, главно украсяването на елхата. То се предшестваше от дни за изработването на украшенията: увиване на орехи в станиол, изрязване на фигури и звезди, лепенето на гирлянди. Понякога даже фигурки от памук правихме, които боядисвахме с водна боя, от която, след като тя изсъхне, памукът получаваше твърда коричка. И накрая естествено очакваните подаръци и празничната вечеря. Случваше се, сутринта да ме подкачат, че не съм успял да изчакам 12 часа, а съм заспал.

Един по-ярък спомен имам за едно празнуване навън, по-точно в театъра, още по-точно в Тютюневата фабрика. Така наричаха (за мен поне) огромния склад за декори и други неща на театъра, който се намираше някъде до Понеделничния пазар. Няма ги вече, ни Тютюневата фабрика (първо тя изчезна), ни Понеделничният пазар (до Катедралата). Спокойно, Катедралата си седи!

В тютюневата фабрика бях вече ходил няколко пъти „по работа“ и с баща си и с майка си. Обичах да ходя там. Тъмно, хладно, кънти и тайнствено. Не ми е ясно, как организираха тази Нова Година там, защото беше просторно, светло, пълно с маси и столове, имаше бюфети, подиум за програмата, места за танцуване. Невероятно много хора имаше, вероятно и хората на операта бяха там. Не знам чия идея беше да направя с перфоратора няколко пликчета с конфети, които продадох по пликче за левче и имах голям успех. Хората се боят от дъжда, но се радват като деца на дъжд от конфети. Останах много доволен от акцията и реших цялата следваща година да произвеждам конфети. (След няколко дни отлагане на започването, проектът беше забравен.)

И ето като гимназист му дойде време на самостоятелно посрещане на новата година, т. е. в компания на приятели, а не със семейството. Има нещо тъжно в това, но в кое на живота няма нещо тъжно?

За две Нови Години си спомням от този период. Първата беше смелата авантюра: решихме една група от класа да идем на хотел на Черни връх. Не бяхме разглезени деца на богаташи, но тогава в условията на българския социализъм от 60-те години това не се оказа невъзможно. Родителите ни осигуриха необходимите средства за влак, хотел и прехрана, а най-престижният хотел на Витоша ни осигури място точно за Нова Година. Уроци по ски и греяна ракия! Бяхме много щастливи. Но най-милият спомен беше и си остава: запознахме се със девойките от националния отбор по тенис на маса и аз се влюбих в Анна-Мария, както е пикано на момчетата на 16 години. Няколко години си писахме и се срещахме, докато не заминах за Унгария. Анна-Мария била дошла като дете от Унгария. В кое на живота няма нещо тъжно?

Обаче има неща, които ни дават суров урок, как да боравим с думите си, как да боравим с чувствата си. Наближаваше последната Нова Година на гимназиалния ни живот. Бяхме се договорили с приятели как и къде ще празнуваме. Сутринта майки ми ме събуди. Не трябваше да го казва, защото го почувствах, разбрах веднага/ на 31 декември 19650та сутринта почина маминка, по-голямата ми майка.

Тази Нова Година прекарахме в бдение около ковчега й: чайка, татко, Роси и аз. Цял ден идваха, плачеха и си заминаваха разплакани хора… В кое на живота няма нещо тъжно? Но в кое на живота няма нещо, което да ти дава сили за по-нататък? Колкото по-големи мъки изминеш, толкова по-голяма отговорност чувства за бъдещето. Твоето, на твоите, на всички.

От тогава може би два или три пъти съм посрещал Нова Година в любимия си роден град. Феерията, чудото на варненската Нова Година дълбоко живее в мен.

За щастие, новата година ни догонва където и да сме по света.

Едно е важното: да можем да дадем достоен отчет за изминалата и да покажем достойни кроежи за следващата.

* * *