Стари спомени за Нови Години

Спомени за Нови Години, така с голяма буква. Което е голяма разлика. С голяма буква пишем името на един от най-силните празници. Най-общ, защото го празнуват всички, независимо от вяра, идеология, култура, социално положение, гражданско състояние, пол и възраст. Какво съм пропуснал? И едновременно и най-личен, защото така или иначе всички си поставят въпроси, сами на себе си. И само своите отговори приемат. Донякъде. Или даже и тях не, но това остава техен личен опит.

Между впрочем, не е съвсем вярно, че Нова Година е празник на всички по света. По голяма част от огромна Азия си празнува своята Нова Година около февруари, евреите пък около септември. Като дете това не го знаех, но и от тогава тези разлики си остават любопитни вести от другия край на света. Верна, именно тази година имах възможност да прекарам юдейската Нова Година в Израел. А там това е още повече тих семеен празник, последван от седмица на размисъл и разкаяние за малките и големи прегрешения, които сме допуснали през изтеклата година. Необичайно етична религия и култура. Макар, че погледнато общо, като че ли не са ни надминали много по етика и морал. Изглежда всички хора на Земята са от едно направени.

Първите ми спомени за Нова Година са съвсем бледи. По-скоро имам спомени от подготовката за празника, главно украсяването на елхата. То се предшестваше от дни за изработването на украшенията: увиване на орехи в станиол, изрязване на фигури и звезди, лепенето на гирлянди. Понякога даже фигурки от памук правихме, които боядисвахме с водна боя, от която, след като тя изсъхне, памукът получаваше твърда коричка. И накрая естествено очакваните подаръци и празничната вечеря. Случваше се, сутринта да ме подкачат, че не съм успял да изчакам 12 часа, а съм заспал.

Един по-ярък спомен имам за едно празнуване навън, по-точно в театъра, още по-точно в Тютюневата фабрика. Така наричаха (за мен поне) огромния склад за декори и други неща на театъра, който се намираше някъде до Понеделничния пазар. Няма ги вече, ни Тютюневата фабрика (първо тя изчезна), ни Понеделничният пазар (до Катедралата). Спокойно, Катедралата си седи!

В тютюневата фабрика бях вече ходил няколко пъти „по работа“ и с баща си и с майка си. Обичах да ходя там. Тъмно, хладно, кънти и тайнствено. Не ми е ясно, как организираха тази Нова Година там, защото беше просторно, светло, пълно с маси и столове, имаше бюфети, подиум за програмата, места за танцуване. Невероятно много хора имаше, вероятно и хората на операта бяха там. Не знам чия идея беше да направя с перфоратора няколко пликчета с конфети, които продадох по пликче за левче и имах голям успех. Хората се боят от дъжда, но се радват като деца на дъжд от конфети. Останах много доволен от акцията и реших цялата следваща година да произвеждам конфети. (След няколко дни отлагане на започването, проектът беше забравен.)

И ето като гимназист му дойде време на самостоятелно посрещане на новата година, т. е. в компания на приятели, а не със семейството. Има нещо тъжно в това, но в кое на живота няма нещо тъжно?

За две Нови Години си спомням от този период. Първата беше смелата авантюра: решихме една група от класа да идем на хотел на Черни връх. Не бяхме разглезени деца на богаташи, но тогава в условията на българския социализъм от 60-те години това не се оказа невъзможно. Родителите ни осигуриха необходимите средства за влак, хотел и прехрана, а най-престижният хотел на Витоша ни осигури място точно за Нова Година. Уроци по ски и греяна ракия! Бяхме много щастливи. Но най-милият спомен беше и си остава: запознахме се със девойките от националния отбор по тенис на маса и аз се влюбих в Анна-Мария, както е пикано на момчетата на 16 години. Няколко години си писахме и се срещахме, докато не заминах за Унгария. Анна-Мария била дошла като дете от Унгария. В кое на живота няма нещо тъжно?

Обаче има неща, които ни дават суров урок, как да боравим с думите си, как да боравим с чувствата си. Наближаваше последната Нова Година на гимназиалния ни живот. Бяхме се договорили с приятели как и къде ще празнуваме. Сутринта майки ми ме събуди. Не трябваше да го казва, защото го почувствах, разбрах веднага/ на 31 декември 19650та сутринта почина маминка, по-голямата ми майка.

Тази Нова Година прекарахме в бдение около ковчега й: чайка, татко, Роси и аз. Цял ден идваха, плачеха и си заминаваха разплакани хора… В кое на живота няма нещо тъжно? Но в кое на живота няма нещо, което да ти дава сили за по-нататък? Колкото по-големи мъки изминеш, толкова по-голяма отговорност чувства за бъдещето. Твоето, на твоите, на всички.

От тогава може би два или три пъти съм посрещал Нова Година в любимия си роден град. Феерията, чудото на варненската Нова Година дълбоко живее в мен.

За щастие, новата година ни догонва където и да сме по света.

Едно е важното: да можем да дадем достоен отчет за изминалата и да покажем достойни кроежи за следващата.

* * *