Dmitiri Hvorostovsky: A 2017 Met Opera Gala Surprise

2052 – Половината кучета ще бъдат кучета роботи – Пророчествата на професорката

Професорка – В 2052 половината кучета, държани от хора, ще бъдат кучета роботи.

Познаваш ли тази велика компания: професорката, докторката, капитанът и Майсторът?

* * *

Пътуване до Израел – 3. Ден втори: легендата за Йерусалим (Първа част)

Събудих се изненадващо рано, напълно бодър, в отлично настроение.

Да чакам да се събуди светът? Глупости! Тръгвам. Улиците полу-пусти, въздухът свеж, цветята ухаят.

Пътят вече ми е познат, качвам се в автобуса, настанявам се на втората седалка в ляво, в средата на панорамния прозорец: нищо няма да избегне от погледа ми. Усещам това напрегнато желания да попия в паметта си и най-дребните подробности. Само след минути тръгваме. Автобусът с достойнство маневрира сред стотиците си събратя, заели шестия етаж и плавно се плъзва по моста към автомагистралата, високо над улицата, по която дойдох.

Завиваме на юг в реката от коли. В панорамния прозорец бетонното корито, което пази града от тази стихия. Сто хиляди жители от Тел Авив и северен Израел бързат за работа в Йерусалим и южен Израел. Само не си мислете, че в обратната посока са по-малко…

Изяждам последните банички, приготвени за път от сестра ми и си мисля за нея.

Извън града и бетонното корито става все по-плитко, тук-там се заплита в пътна детелина, тук-там се издига във виадукт, а ние равномерно и тържествено летим за свещения град. Както е правилно, автомагистралата не пресича, но дари не се доближава до населени места, тъй че за стотиците градчета ми оставят спомените от самолета. Но постройки, съоръжения виждаме на всеки километър. Това са вероятно промишлени зони, складове, а вероятно и множество военни обекти. Навсякъде се чувства някаква разумна мащабност, ред и рационализъм. И все пак, малко разочароващо преобладава сивото… Сивотата на бетона. И навсякъде стабилни огради, било ат плет, било от бетон… От високо страната изглеждаше като добре поддържана градина, сега от панорамния автобус виждам една добре поддържана държава.

Така е, нещата трябва да се гледат от много страни, за да бъдат разбрани… Малко или повече…

Шофьорът явно е от Русия, пуска ни чудесен подбор от стари международни шлагери, сред които много руски, с най-различен характер.

След време почваме да се заплитаме между хълмове. На един такъв хълм виждам голям бял комплекс, човек би казал палат… „Започва Йерусалим?“ – си казвам възторжен, но скоро виждам, че пак следват голи и пусти хълмове.. Още не сме там…

Но ето сигурен знак: потокът от коли, автобуси и камиони нараства, движението става все по-бавно, сливаме се с друга магистрала и… изведнъж започва градът. Такъв, каквито ги има навсякъде по света: малки и големи сгради, задръстени улици, светофари. И все пак, нещо много характерно, уникално… Почти неизбежно чувство при подобно положение. Какво точно го подклажда, нямам време да анализирам, вече влизаме в лабиринта на йерусалимската главна автобусна гара. „На кой ли етаж ще спрем?“ – не ми остава време да се питам. Тръгвам по дирите на тези, които бързат самоуверено. Пресичайки обаче елегантния атриум на многоетажния – разбира се, че търговски – комплекс, решавам, че не е необходимо толкова да бързам. Защо да не разгледам малко магазините. За разлика от централната автобусна гара на Тел Авив, тук всичко блести, дъха на екстра категория. О, каква грешка. Скоро разбирам, че няма защо тук да си губя времето, само едно не разбирам – как да се спася. Безнадеждно търся изход, или поне стрелка, знак: EXIT. Всичко на иврит. Но ето, нещо подобно – по форма… Но в дъното на коридора стабилна решетка с въртяща се врата-решетка, до нея автомат. От време на време влиза или излиза някой, като правят някакво бързо движение върху автомата. Съобразявам се, че вероятно проверява билета ми, който още го пазя. Показвам го на автомата и така и иначе, опитвам се да го вкарам в отвора, та да го прочете. Резултат никакъв. Един симпатичен войник идва от другата страна (по моето тълкуване, влиза). Как да не е симпатичен, когато това е една много симпатична девойка (половината от войниците, които – иначе в доста голям брой – видях по време на пребиваването си в Израел, бяха момичета. Все симпатични, хубави, най-често елегантни в униформата си. Между впрочем явно, че затова ги срещах толкова често, защото с наближаването на еврейската Нова година вероятно голяма част от служащите получаваха отпуска. (Интересно, че не си спомням да съм видял един израелски генерал, но дори офицер. Вероятно не случайно е така.)

Та моля – на английски – милата войкиня да ми обясни как и къде да си мушна билета за да изляза, защото чисто и просто пристигнах, и сега искам да изляза от гарата. Милата войкиня се усмихва очарователно, търси нещо в джоба си, пъхва една монета в автомата и бързи стъпки изчезва. Няма какво да се прави, трябва да използвам момента за да завъртя вратата-решетка, докато е под въздействието на монетата, и да изляза на свобода. Скръц, и съм от другата страна. Коридорът се разширява, раздвоява: в дясно мъжка, в ляво дамска тоалетна… О, богове, къде ме подведохте! Обратно! Съвсем разбираемо, че в обратната посока излизането не изискваше ни билет, ни стотинки… Така съжалявам, че девойката напразно си даде парите… Вероятно не ме беше разбрала.

Английският не ми е силата, но ситуацията и ключовите думи са пределно ясни. Често имах случай да установя, че някой не знае или поне не иска да говори на английски. Но възможно ли е един млад човек, вероятно със средно образование, да не знае английски? (Макар че не го намирам за идеално решение английски да ни служи в цял свят като задължителен общ език.)

Отново кръжене в комплекса-гара и след минути намирам партера и просторните изходи.

И ме грабва слънцето на Йерусалим и потока от йерусалимци.

Шалом!

* * *