Asaf Avidan - In a Box II - Different Pulses

Жените в моя живот – Мария Мирчева

Нямам първи спомен за Мария Мирчева, вероятно много преди да се родя е ни е била редовна гостенка. По-късно беше още по-редовна, макар не и толкова честа. Понякога идваше през ден, но по често на месеца веднъж, понякога още по-рядко.

Главният й интерес беше театъра, тъй че ако там имаше събитие, непременно идваше да научи подробности. Безкрайно се вълнуваше, имаше случаи да се разгорещи, даже да вика, да се разплаче. Знаех само, че е вдовица на Персиан Мирчев, за който и сега знам много малко. Дали е бил режисьор, а може би и директор на театъра. Твърде е вероятно. И много тъжно, че по уеб страниците на театъра (о, език страдален наш!) няма надлежно представена историята му. Във всеки случай Мария Мирчева живееше и мреше за театъра. По-късно разбрах, че не само за него, а изобщо за културата, за нейното присъствие във Варна.

Мария Мирчева имаше особено отношение, по-точно уважение и любов и към майка и към татко, смяташе ги за големи личности, за истински хора. Тези хубави чувства скоро се обърнаха и към мен. От най-малка детска възраст се държеше с мен като с човек, а не като с дете. Често излизахме на разходка до Морската градина цялото семейство и Мария Мирчева. Вървим и подхващаме някаква литературна тема, или общо или пък понякога ние с Мария се отделяхме, или напред или назад, и най-разпалено обсъждахме всякакви проблеми. Естествено, аз със скромните си детски познания, но със вихрени концепции, а тя непресъхващ извор на литературни знания. Любимец й беше Белински, но имах чувството, че познава писанията на всички които са се занимавали с въпросите на литературата.

Често си мисля: как така сме се разбирали толкова добре? Тя ли е слизала на моето детско ниво, или пък аз съм бил толкова преждевременно назрял? Сигурен съм, че Мария не се е вдетинявала за мое удоволствие, а чисто и просто е била достатъчно интелигентна да намери общата вълна, която непременно съществува между хора, които вземат сериозно дадена тема. Уважението, преклонението пред една тема те отваря за чистите звуци на темата.

Макар и на възраст, самотна, Мария имаше огромно енергия. Може да се каже, чудо беше, че по това време – 50-те и 60-те години – успя официално да създаде един автономен Клуб на интелектуалците от Варна. И успя да получи за целите на клуба едно голямо помещение в сградата, на чиито основи беше изграден по-късно планетариумът на Варна в Морската градина. На времето това беше хубав комплекс с две крила под прав ъгъл. По-дългото, обърнато към морето беше обширна кафе-сладкарница, с голяма каменна тераса, а насреща входа, в южната част на терасата беше владението на клуба, с малко преддверие, една голяма зала и един малък кабинет за секретаря на клуба, т. е. за Мария Мирчева. И ето, че аз получих един от първите членски книжки. Мисля, че като единствен малолетен интелектуалец от Варна.

По-късно, след влизането ми във френската гимназия срещите ни за съжаление станаха по-редки. Мария живееше в една стая на първия етаж на една хубава ъглова къща на братя Миладинови и Петко Каравелов. Най-редовно й гостувах, на което тя винаги се радваше. И аз не по-малко. Още повече, че стаята на Мария, макар и по-обширна и на много по-хубаво място, но странно ми напомняше стаята на леля Станка.

Къщата си седи и сега, но кой знае, кой живее сега там. Винаги, като минавам покрай този ъгъл усещам някаква глупава тъга. Защо ни натъжават хубавите спомени. Така бих искал да обсъдя този въпрос с Мария Мирчева.

След като завърших гимназията и заминах за Унгария, срещите ни останаха само за лятото.

Първия ми спомен за Мария Мирчева остава в мъглата на първите ми години. Последният ми спомен обаче е съвсем ясен. Лятото на 1970-та представих женя си на Мария, както и на всички роднини и приятели, но на Мария показах и стихотворенията, които бях писал по време на медения ни месец на брега на Балатон. Мария изпадна в неописуем възторг. Беше убедена, че и Дамян Дамянов не е писал по-хубави творби. Майка ми една успяваше да я успокои.

Трябва ли да вземаме на сериозно такъв възторг?

Трябва. Кощунство е в такъв случай да говорим за каквото и да било друго.

Това е възторг-благословия, на който са способни хора, способни на възторг и способни на обич.

От тогава нямам вест за Мария Мирчева, но нейният възторг е жив в сърцето ми.

* * *

Аврам Гачев II – Родният ми квартал

Под сърцето на майка ни, в чудния свят на утробата, после в ръцете й и кута й, в в първото корабче на живота: детската люлка, на четири крака из агората на детската стая, великите географски открития  на два крака, като пиян моряк в двора, първите авантюри на улицата пред дома ни.

И после идва ред на големия свят. Който започва с ъгъла и – о, какви вълнения – покоряването на съседната улица. Там дълго време няма да се чувстваме като у дома си, но става част от жизненото ни пространствол Странна смесица от познато и непознато. Винаги сме готови да хукнем към къщи, ако възникнат проблеми. А дома ни е близо: на два0три ъгъла, в зависимост от годините ни и, разбира се, от физическите и духовни качества. Любознателност и пъргави крачета -  и стигаш до четвъртия ъгъл, по зигзаг.

Близкият ъгъл до родната ми къща беше ъгълът на Пирин и Рачински. На самия ъгъл, от нашата страна, но отвъд Рачински имаше едно важно важно заведения: млекарницата. Две-три стълби пред ъгловата врата правиха посещението като екскурзия в планината. По-късно не ми създаваха проблеми. В млекарницата най0често купувахме мляко. Прясно и кисело. Никога не ми стана ясно защо го наричат кисело киселото мляко, когато то не е кисело, ами има вкус на тъй-нареченото кисело мляко, какъвто вкус няма нищо друго. Кисело мляко и маминка правеше често в къщи, в стаята си. Много обичах да следя процедурата: в една огромна бяла порацеланова купа беше топлото мляко, подквасено, покрито с някакъв капак, под койт маминка поставяше една дълга дебела нишка от навит памук, края на кйто висеше в една малка чинийка: „да се изтича водата от млякото“. Накрая завиваше хубаво купата едно малко кожухче.

Но такова домашно мляко маминка правеше от време на време, и по-често когато бях съвсем малък. По-късно тези случаи оредяха. А млако, особено кисело мляко купувахме всеки ден. За тази цел си носихме собствени съдове: бутилки за прясното мляко и купи или тенджери за киселото мляко. Особено естетично и гастрономическо удоволствие за мен беше купуването на кисело мляко. Носеха го в големи кръгли алуминиевия тави, които при доставянето ги нареждаха една върху друга. Продавачът като приключи с едната (това беше най-лошото да ти оберат последното от тавата), слагаше празната настрани, вземаше от купа следващата, с замах сваляше колемия кръгъл капак, като някакъв фокусник, който с елегантен жест девоалира празният цилиндър със зайче. Прелест беше по-малко или повече дебелата шуплеста кора, „каймака“ на новата порция кисело мляко. Две-три гребвания с голямата лъжица и единият килограм кисело мляко се намесваше в мойта купа. Бързо, но внимателно тръгвам. Но уви, не можех да се прибера толкова бързо, че по пътя да не изям – незабелязано – приятно гъделичкащия небцето ми каймак.

* * *

Родната ми улица

Родната ми улица я има, но не съществува вече.

Като и много други неща от детството на всеки човек. Думата има е кратка, безразлична, безлична, равнодушна, формална, повърхностна. Думата съществува говори за същественото, по същество. Както и ние всички сме същества.

Пирин е днес я има, истински булевард с две широки платна за колите и широки сенчести тротоари с тревни ивици. В горната западна част големи магазини. И все пак, далеч под възможностите си, стои като глуха линия и в търговско и в транспортно отношение.

Като болшинството от улиците на модерна Варна, и Пирин беше права, под точен прав ъгъл с пресечките си, от прекрасния булевард Георги Димитров, до прекрасния булевард Васил Коларов. Такива булеварди и в Париж не биха се срамили. Между двата булеварда имаше (има и сега) три успоредни улици: Рачински, Братя Миладинови, Македония. И трите си пазят имената, но булевардите си получиха старите имена.

Пирин винаги си беше оживена улица – често минаваха конски и магарешки каруци. И файтон често спираше пред нас. Не бяха редки и камионите и автобусите, още повече, че в края на улицата (кажи-речи в края на града) беше „гаража“: най-големият автобусен гараж и сервиз на Варна. Всъщност какво щастие, че ние в Пирин една усещахме от движението на автобусите.

Бях още съвсем малък, когато подмениха старата макадамска настилка с хубави гранитни павета. Дълга и голяма работа беше това, с налагане на няколко слоя пръст и чакъл. Накрая работниците ръчно наместваха малките грапави павета в малки дъги. Истинска прелест беше всичко това в очите ми. Но най-приказното бяха искрите, които летяха под чуковете на майсторите, а по-късно и под копитата на конете.

И аз обичах да взема надвечер големия чук от сандъка с инструментите и да седна на пътя да вадя искри от гранита.

Добре си спомням и сега, как маминка в големите студове по време на ремонта на улицата канеше работниците да се стоплят малко в стаята й, пък и ракия изваждаше да си пийнат по една малка чашка. Веднъж влязох при нея докато там си говореше с няколко работника. А тя ме вика: „Ела, Тодоре, да видиш какво е работническа ръка!“, после се обръща към един от тях: „Я, Иване, покажи му, какви мускули имаш!“ Яки мускули и големи изпъкнали вени имаше бай Иван, който цял ден редеше павета и ги трамбоваше с тежкия си чук.

По-късно залесиха улицата, която тогава може би беше последната незалесена улица в квартала. Може би по същото време се появи и уличното осветление.

Една от големите забележителности на движението в улицата беше сладолекарят, на който за съжаление не помня името. Роси сигурно го знае, ще я питам. И тя много обичаше този вид сладолед. Това беше една сериозна количка на четири колела, бутана от сладолекаря с два или три метални термоса с цветен сладолед, най-често жълт и розов. Майсторът си имаше специален уред за пълнене на сандвич със сладолед. В едно квадратно гнездо поставяше вафлена коричка, с една плоска лопатка запълваше гвездото с избрания от нас сладолед, накрая поставяше отгоре още една валена коричка и отдолу с едно лостче избутваше готовия сандвич. Истински перформанс и блажено удоволствие за 5 стотинки. По стария Пирин…

  

* * *

Родният ми дом – Първа част

Майчината утроба е първото ни жизнено пространство. Второто е майчиният скут и бебешката люлка.

Но щом пролазим, жизненото ни пространство става империя. Наричаме я роден дом. В голяма степен той определя съдбата ни, самите нас.

За майчината утроба и за първата ни люлка спомените са дълбоко скрити в подсъзнанието ни, но родния ни дом си остава жив в чувствата ни, в съзнанието ни за цял живот.

Моят роден дом беше един малък рай. Най-хубавата къща на Варна. Спор няма. Първо: всички апартаменти отпадат, те не подходящи за истински живот. И останалите дворни къщи губят една след друга в сравнението с моя роден дом.

Пирин 13.

Винаги съм имал чувството, че Пирин е най-хубавата дума. Звучна, мелодична, тайнствена. И че 13 е най-хубавото число. Защо ли? Не знам точно. Трудно ми е да го обясня с думи, но го чувствам. Има характер. Сериозно е. И е на средата между нищото и безкрайността.

Пред къщата ни по тротоара имаше плочки. Както и пред други къщи в улицата, но те – в най-първите ми години поне – не бяха много. Тези плочки, които редовно метях и миех с вода, вече даваха един приятен достоен вид на къщата. Това се подсилваше от сериозната зидана ограда. Тя имаше две части: една по къса, около метър дълга в ляво, и една в дясно около 2-3 метра. Между двете й части беше стабилната дървена входна врата с едно крило.

Отрадата беше зидана и отвън със същата типична варненска мазилка с дребни камъчета, които дават много приятен, елегантен вид на повърхността. Зиданата част беше висока около метър, а върху нея имаше желязна ограда, вероятно някакъв стандартен предвоенен продукт, защото много подобни съм виждал (а даже и сега се намират в града такива). Зиданата част беше достатъчно широка за да мога да се кача на нея и държейки се за желязната ю част да вися дълго време там. Вероятно трябва да съм станал на 6б7 гозини за да мога сам да се качвам, а скоро след това се научих и да се прехвърлям през нея.

Неведнъж се е случвало да се прибера късно вечер и понеже външната врата се заключваше нощно време с ключ, бях принуден да прескачам тази двуметрова ограда. Сега не мога за си обясня, как така са ме оставяли изключен?

Това е показателно за тогавашните обичаи и за тогавашната обществена сигурност. Външната врата се заключваше (с един голям, но обикновен нлюч), но нлючът стоеше окачен на един гвоздей от нътрешната страна. Човек можеше да си пъхне ръката между дъските и да го вземе. Самата врата беше от масивно дърво, добре изработена. Долната й част беше плътна, а горната беше гъста решетка от дебели – може би 5-6 – отвесни дъски в рамка.

Вратата и желясната част на оградата от мреме на време я боядисвахме. Отначало това беше задача на татко (много обичаше да боядисва), после заедно го правихме, накрая мое задължение остана. Хък Фин…

Но може би малко преиначавам нещата. 1966-та изчезнах в Будапеща, а татко си беше активен. Сигурно не ме е чакал, ако е смятъл, че вече е необходимо да се боядисват входната врата и оградата.

За да привърша с външната част, още една подробност за оградата: по краищата й имаше зидани колони, за които се държеше и в дете части желязната ограда, а двете вътрешни колони държаха вратата. Над вратата имаше една легнала на колоните плоча, като малък покрив срещу дъждл

И ето, най0после влизаме в малкото райско кътче, което беше моя роден дом.

* * *

Жените в моя живот – Петата

Една мила и тиха фигура, тихо изчезнала, тихо забравена от света.

Леля Станка беше една от трите сестри на баща ми. Така си спомням, че тя е била най-малката сестра, Роси пък така помни, че тя била най-възрастната. От седемте деца на дядо Тодор тя единствена не се задомила. Живяла в голямата семейна къща, грижила се за овдовелия си баща. След смъртта на дядо Тодор, семейството почти на безценица продава къщата и от тогава Станка живее под наем. В годините, когато я помня, тя живееше в една малка стаичка, бих казал мансарда в първата къща по улица Бенковски след ъгъла с булевард Владислав Варненчик.

От седем деца, дядо Тодор изпратил четири да се учат в чужбина: две дъщери, Станка и Райна във Франция и двама сина, Симеон и Никола в Русия. Голямата война попречва следващите три да минат по същия път.

Станка завършва френска филология в Ница, където се обвързва се обвързва за цял живот с литературата и философията. Малко са такива като нея жени с френски дипломи, но условията на следващите десетилетия не са благоприятни, особено за такъв тих и романтичен характер, каквато беше леля Станка.

Години след смъртта й, като голям ученик ми попадна в ръцете един малък дневник със сини меко подплатени твърди корици, стил хубавото мирно време (такива по онова време не се виждаха в държавните книжарници). Явно това беше дневник, купен от Леля Станка и подарен на майка ми, предназначен да се вписват спомени за първите ми години, както и благопожелания от близки. В дневника имаше само две-три записки, първата и най-дългата от самата леля Станка, в нейния фин и романтичен стил.

Самотно живеещата леля Станка редовно ни посещаваше, понякога обядваше с нас. Често си говориха с маминка в нейната стая. Нито веднъж не съм усетил, да е дошла в неподходящ момент или да е била в тежест.

Бяхме истински приятели с нея. Тя не беше от този тип, който майсторски „слиза“ на нивото на детето и „по детски“ играе с него детски игри. Приказвахме си по всякакви теми. И приказки ми е разказвала, и спомени, обясняваше ми и неща, които трябва да се знаят и разбират, история, литература, философия. Едно дете много неща може да разбере и да почувства. само разбиране и чувства трябват от възрастния.

Спомням си веднъж ми разказва възмутена как някакъв човек се подигравал с името на Мао и го нарекъл „Мяо Це Дун“. „Колкото и да не сме съгласни с един човек, с името му не бива да се подиграваме.“

По-късно, може би още от 6-7 годишна възраст започнах и сам да посещавам леля Станка. Още повече, че тя започна по-рядко да ни посещава. И баща ми държеше поне един път седмично да я видя. За щастие леля Станка не беше болнава. Не си спомням да е била в болница (но никак не е изключено), или да се е залежавала за по-дълго време. Единственото видимо увреждане при нея беше една характерна старческа гърбица, която мен не ме занимаваше особено. Едва ли не за нормално го приемах за такъм възрастен човек. Маминка нямаше гърбица, но горката повече се оплакваше от болки в гърба. „Шипове…“ казваше тя, и всички клатеха глави: „Да, шипове…“

Стаята на леля Станка беше малка и претрупана с книги. До стаята се стигаше по една вътрешна вита стълба. Под единствения прозорец имаше едно малко канапе, аз до там се промъквах, там ми беше мястото. Промъкването не беше лесно, едвам имаше място, но аз бях малък и пъргав, справях се. Трябваше да се промъкна между шкафа с книги, малкия бюфет и голямата кръгла маса в средата на стаята. На тази маса имаше три малки свободни места: за една чинийка пред мен, една друга пред леля станка и за един голям будилник, който работеше – безотказно – ако беше сложен по корем- Изправен, веднага спираше да брои времето. Легнал по корем обаче броеше на висок глас: тик-так, тик-так, до безкрай… Цялото останало място на масата беше окупирано от купища книги.

Да, и от ясно – гледано от мястото ми на канапето беше кревата на леля Станка, малък, но красив, масивен, почти скрит от книжни рафтове…

Спомени от 60 години. Какво изтриват 60 години?

Стъпките ни по пясъка морето изтрива с три вълни. 60 години не изтриват безследно стъпките ни в живота, ако са ни съпровождали силни чувства.

Спомням си добре този обяд в къщи. Бяхме в пълен състав, и Роси си беше в къщи. В такъм случай беше още по-весело, често „пощръклявахме“. А този ден още повече, непрекъснато се заливахме от смях. Баща ни имаше отличен хумор и често ни беше партньор в шегите, в същото време беше човек на мярката, всичко да е в „бон тон“, „ком ил фо“. И този ден се опитваше да ни вразуми, може би малко по-настойчиво от обикновено. Нов повод да се заливаме от смях. Баща ни стоически изчака да си изядем обеда, да си изядем десерта и чак тогава сподели: „Леля ви Станка почина“.

Нещо в мен безмълвно извика: „Не, не може да е вярно!“

И днес често ми идва да поплача, както тогава. И за майка ни, и за баща ни. И за маминка, и за мама Радка и за леля Станка.

Какво струва човек, който не може да се смее и не може да плаче? Чиито сърце и разум не са отворени за истинското? 

* * *

Хроника на моите векове

Моето, но и няколко други близки поколения имахме щастието да възседнем като безумни ездачи два века: великия 20-и и още по-великия 21- век.

Нещо повече, което наистина се случва на най-избрани поколения: възседнали сме две хилядолетия: великото Второ и още по-велищото Трето хилядолетие.

Че всичко това е каприз на календара? Че всички възсядат своето време, когато и да са родени? Но защо да ни разваляте тази безобидна радост, че сме се родили и живели на хребета на времето?

Как да е, важното е, че за мен 20 век, целият е мой, като баща и майка наведнъж. И също така за мен 21 век, целият е мой, като син и дъщеря, знук и внучка наведнъж. Лично аз кога съм дошъл, кога съм заминал, е дребна подробност. И то за тези подробности човек няма живи спомени.

И щом е тъ, чуствам се задължени хрониката, която предвиждам да е отделна глава на моите спомени, започва с 1901 и приключва в 2100.

Qui vivra, verra ! – обичал да казва дядо Аврам.

Но, внимание (важна бележка на автора): това, което четеш, скъпи читательо, във време, когато съм жив, с голяма вероятност не ще бъде последния вариант. Тази хроника започвам да я пиша на 18 ноември 2018, с намерението да я допълвам винаги, когато мога. Спомени и мисли имам за стотици страници.

1901 – Година първа на 20 век, но както винаги голямото вълнение и големите тържества се падат незаслужено на идването на 1900. В тази година баща ми е на три години, истински любимец в многобройното семейство на дядо Тодор. А в семейството на дядо Аврам се ражда Петко, първият им син.
– Кралица Виктория умира на 81 години, след 63 години на престола на Великобритания.

1913 – В семейството на дядо Аврам се ражда трето им дете, майка ми Веса. Точно по това време мобилизиран, дядо Аврам (на 42 години) участва във битките на Одринската епопея, получава медал за храброст.
- Младотурците извършват военен преврат в Турция.

1935 – Ражда се Ивайло Григоров.
- Италия обединява колониите си Кирения, Триполи и Фезан под името Либия.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1935.

1937 – „Прекрасната двойка“ Веса Гачева и Ангел Тодоров, т. е. родителите ми сключват брак.
- В един ден на годината се развива действието на пиесата ми „На другия ден“.

1938 – Ражда се сестра ми Росанна Тодорова.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1938.

1947 – Раждам се аз. Цял живот съм обичал числата 7, 22, 47. Пък и изобщо числата. Имам няколко открития в тази област, но още не съм открил числата, които ще изтеглят тази седмица на лотото.

1947 – В едно будапещенско семейство се ражда една красавица на име Тереза Кери.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1949.

1970 – Сключвам брак с Тереза Кери.
- Ражда се първият ни син Ангел.
. Съдбата е във вихъра си: в същия този ден, в който се ражда Ангел, 25 септември, петък ми връчват в ГН на БКП (на ъгъла срещу театъра) членската ми книжка, по-късно получаваме ключа на новия апартамент.

1978 – Ражда се вторият ни син Петър.

1980 – Ражда се третото ни дете: първата ни щерка Нора-Веса.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1980.

2000 – По стар обичай изпращаме 20-ия век и второто хилядолетие посрещайки първия ден на последната година (а не изпращайки последния ден на тази последна година). Така са хората, подлъгват се по външното, повърхностното. Нали цял живот са започвали да пишат датата с 19р виждайки, че сега вместо 19 трябва да пишем 20. Значи голямото чудо на прехода е станало. Не, скъпи мои братя и сестри. 2000-та година си е също толкова година на 20 век, както и 1999 и както 1901. Не се подлъгвайте така лесно по въпросите на преходите. По-добре да се замислите: защо през почти всички години (освен последната) на 20 век датата започва с 19, а не с 20? Представете си, че търсите една стая на 20 етаж на един модерен небостъргач, а на вси„ки врати виждате такива номера: 1907, 1929 и т. н. Какво ще си помислитеР Между впрочем винаги ми правеше особено впечатление, като виждах нещо писано от татко с дата: никога не изписваше единицата на хилядата. Така датата ми изглеждаше като извън времето… Хилядолетията са подробност.

2007 – Ражда се първият ни внук, Арон, син на Ангел и Ваня.

2011 – Ражда се първата ни внучка, Лидия, дъщеря на Ангел и Ваня.

2016 – Създавам поетичния жанр апева. Оттогава все ме питат, какво означава думата. Думата означава апева. Но кодирани са в нея имената на трите ни деца. Има много кодирано по света. Да знаехме всичко…

2018 – Започвам да си пиша спомените. Време му е.

2100 – Изпращаме 21-ия век. Арон е на 93, Лидия на 89 години. Първият роден на Луната човек е вече ученик. Хората се радват, че успяха да избегнат голямата война и с оптимизъм кроят планове за 22-ия век.

* * *

Лети, Икар!

* * *

Жените в моя живот – Четвъртата

Малко, но живи и топли спомени си стоят дълбоко в душата ми за мама Радка.

Никога не съм казвал и не си и спомням някой друг в семейството да я споменава като леля Радка. Тя си беше и си остава за винаги, е вярна, да кажа по-точно: за моето (приближаващо към края си) винаги: мама Радка.

В много езици „мама“, „маман“ означава баба. Мама Радка значеше майка Радка. Но този израз беше въведен от сестра ми, по най-естествен начин. Като малка, дъщерята на родителите артисти, принудени да играят в провинциални театри (т. е. извън Варна)р Роси често и за дълго стоеше в родния си дом под грижите на маминка и „мама“ Радка. Заради това название нито майка ни, нито никой друг никога не е изпитвал ревност или завист. Вероятно даже едно такова предположение би било непонятно за тях, които бяха пример за семейна обич и солидарност.

Радка беше второто дете на Аврам и Славка, по-млада от Петко и по0възрастна от майка ни. Родила две деца от някакъв Токушев, който съм виждал на семейни снимки, но който по-късно изчезнал, кога, как и защо  - не знам. За това не се говореше и аз никога не бях изпитвал любопитство да се ровя по такива премълчани неща. Мълчанието си има функция и си има своето изкуство. Жалко, буквално жалко е ако някой не го познава, а още повече ако не го спазва.

Друга една тайна на семейството беше големият син на мама Радка, непрокопсаникът, но вероятно по-скоро нещастникът Стойчо. Но там беше и гордостта на семейството: прекрасната Северина, варненската Фърст лейди. За съжаление, и нейният живост се оплети зле, но най-лошото Радка не го доживя. Между впрочем и Северина е на почетно място в списъка на жените от моя живот, на нейната история ще се върна скоро.

Радка стана – като майка си – учителка. И като майка си израсна като съвременна прогресивна личност, о отворен и борчески характер. Това й навлече едно въдворяване на място, на прост български език заточение в Охрид, току-що върнати от фашистката коалиция на доброто Царство България с един куп други територии. Като дете дълго време виждах картичките пратени от мама Радка и изгледи от Охридското езеро. Така и се отпечата то в съзнанието ми като някакво тайнствено и вълшебно място.

А живите ми спомени за мама Радка всъщност са малко и все подобни. Виждам я в нейната стая, която беше външната, гледаща с единия си прозорец към улицата. Все на крак я виждам. Беше едра хубава жена, косата й като корона, винаги весела, усмихната, шеговита. Много често бяхме при нея в шумна компания с Роси и с внучка ва мама Радка Кичето. Гледа ни, гледа нир па каже: „На ви левче, изтичайте до бакалията да вземете халва!“

Помня, че веднъж мама Радка изчезна за време, а възрастните загрижено си шушукаха нещо. После тя пак се появи. Разкри се тайната, сега вместо тайна мистерия за едно малко дете: операция! Какво ще да е това ужасяващо нещо. Помня, че пак сме в стаята й, според смътните ми спомени още повече, като че ли дузина деца, халвата донесена, на масата, ядем я и се заливаме от смях, защото мама Радка ни разказва как й разрязали корема, как извадили което не трябва да е там и как после с една голяма игла й зашили разреза. Аз се паля и се подлъгвам от хумора (остана ми грешка за цял живот): „Гледа докторът, четка за дъски…“ Мама Радка се залива от смях и започва наддаване, какво видял и извадил докторът от корема.. Стаята кънти от смях, всеки си опитва фантазията, от халвата и трошица не остана…

След няколко седмици мама Радка тихо ни напусна…

  

* * *

Сарасате, Цигански напеви

* * *

Жените в моя живот – Третата

Днес знам, хвала на науката, че третата жена на моя живот е била първата. Знайте, хора, че не малка, а огромна разлика има между жената и мъжът.

Жената се ражда с вече готовите си 120 хиляди яйчни клетки. Не точният им брой е важен (и това не е известно, дали този брой е същият при всички), важното е, че през живота на жената нови яйчни клетки не се появяват. Цял живот с това разполага жената за да зачене, с което се е родила. Не така мъжът. При него няма плодни клетки при раждане, като му дойде времето, той, по-точно неговите топки, които изглеждат като някакви огромни общежития, започват да произвеждат мъжки плодни клетки, по-инностранному сперматозоиди. Мъжът така изглежда като забременяло същество. Бременността му за една плодова клетка трае около два месеца, но за сигурност и по други едни съображения на природата, мъжът не произвежда (не ражда) една по една тези важни клетки, а в общежитията на топките му се носят по хиляди, десетки, че и даже стотици хиляди наведнъж.

Аз малко се отклоних от темата си, тъй че сега няма да ви запознавам кък по-нататъшната съдба на мъжките и женските плодови клетки, а ще се върна на простия факт, че първата клетка, от която произлизам аз, се е оформила един-два месеца преди майка ми да се роди, още под сърцето на нейната майка. Т. е. баба ми е била бременна и лично с мен.

И понеже майка ми е родена на 30 януари 1913, аз значи съм се оформил, бих казал родил вероятно в край на ноември 1912. И днес тъпча сто и шестата си година.

Това баба ми не го знаеше, но ако го знаеше, щеше да ми го разкаже. Такава си беше, все ми разказваше най-различни неща, даже и приказки. Но аз най-обичах да й слушам разказите за живота й, нейния и на други близки и далечни хора. Но и физиката, философията, литературата, политиката, всичко беше на дневен ред. Не тривиални неща. А съществени неща. Които обикновено не са за детски уши, първо, защото те не биха ги разбрали, второ, защото и да ги разберат, и да не ги разберат тези неща, те лесно могат да навредят на здравето им.

Но разказани и обяснени от маминка – всичко беше разбрано и сложено на мястото си. В една голяма сграда. Където обитава духът ми. Или казано с по-малко патос: душата ми. Но защо да пестим патоса, когато говорим за тях?

Та казвам, маминка, третата, но потайно първата жена на моя живот, беше такава. И затова ми е маминка, и не баба. Знам, че в някои области на малката огромна България, внуците така наричат бабите си. Аз обаче не съм виждал жив човек да ползва това обръщение. Хубаво ми е да си мисля, че маминка е единствена на света, защото е така. И тя единствена, и аз единствен, всички сме единствени.

Беше хубаво да се живее около нея. Излъчваше добрина, радост и мъдрост.

Имаше вечери, когато кой знае защо, не ме взимаха в театъра, а ме оставяха в къщи. А аз като маймуна дигна плъзгащия се прозорец на верандата, със скок от перваза на прозореца на кухнята върху терасата пред стаята на маминка, и вече съм при нея.

- Защо бе, Тодоре?

- Страх ме е сам. – лъжех съвсем съзнателно. Че как да й обясня, защо, на пет години?

Как да обясня с думи това, което тя ми даде като чувства, като усещания? Най-великите форми на естественост, на разумност, на добрина, на отвореност, на сигурност, на разумност, на вяра.

Разказваше ми за нибелунгите, за френската революция, за Ницше, за живота им в миналото, че даже и за Градината на мъките, беше ми показала кое как се прави добре. И до ден днешен не мога да сгъна иначе едно одеяло, освен като му хвана краищата и ги поставя точно един на друг. Показа ми какво блаженство е да те чешат с четка за дрехи по гърба. И аз й чешех гърба, пък и тулумби съм й слагал. И съм я бръснал. Защото на много жени на 80 години им никнат косми по брадата. Човешки работи.

Късно дете, още по-късен внук бях. От четирите си пра-родители само маминка познах. Ако не го бяха убили в „нашия“ концлагер дядо Аврам, можех и него да позная. Когато се родих, той щеше да е на 76 години.

Това ми е дала Съдбата. Липсата на живи спомени за другите трима си остава болка.

Но непомрачена, тиха радост ми е за цял живот това, котео маминка ми даде.

Имам чувството, че с такъв дар, който ми е маминка, и предизвикателството на вечността може да се приеме.

* * *

Жените в моя живот – Втората

Втората жена на моя живот беше причината да се появя на този свят: какичката ми Роси, малката весела красавица с две големи черни плитки.

- Майко, татко, искам братче! – почва да повтаря Роси, вероятно на седем години, когато тръгва на училище.

Ама тъй, ама инак…

- Майко, татко, искам братче! – тропва с крак Роси, все по-нетърпелива.

- Ама виж, миличка, там е работата, че нямам пояс и така не става да имаш братче – се опитва деликатно с половото просвещение баща ни.

- Аз ще ти събера пари да си купиш пояс – грейва й лицето на Роси.

Родителите все по-притеснени.

- Или ще ми родите братче, или ще умря 0 отсича Роси и прави всичко възможно това да не изглежда евтин шантаж.

Родителите се виждат в чудо. Ами ако й стане нещо? И ето ти чудо, истинско хубаво голямо чудо. Заченато е братчето на Роси.

Роси тича да се похвали на приятелката си: „И аз ще си имам братче!“

Очакването да се появя на бял свят става обща семейна програма. Роси поема и своята отговорност. От приятелката си много добре знае, какво е да има бебе в къщи.

- Ама аз ще му пера пеленките! Още първите!

Обещано й е. И така става.

Най-добрата кака на света. Може би трябва да кажа, че съжалявам за две неща, но бива ли да се поддаваме на винаги готовата да страда сантименталност. Едното са тези девет години и нещо, които ни разделяха. Днес не се знае, кой е по-млад от другия, но в детските години тази разлика е голяма. Другото, за което съжалявам, е че ученето на сестра ми ни раздели за много, по-точно за десет години. Десет години от детските ми години, които сега аз броя аз 19, до заминаването ми в Унгария…

Но да не се измъчваме за това, да не скърбим. И да не забравями, че имаше ваканции, летни, зимни…

Броени спомени, чудесни спомени.

И при това не единствено те ни свързваха, а безкрайно много други неща. Ловеч, София, море, изгаряне от слънце, Бодлер, Париж, сватба, Ангел, Нори, Петър, не мога да ги изброя всичко, за което ако мисля, ми идва на ум и Роси…

Но добре, че говорим за нея, та се сещам, трябва да й се обадя…

* * *

Вещественото доказателство

Дълбоко е скрита истината, казва мъдрецът...

Каква истина? И в дълбините на какво?

Защото има една, която – дори и съвсем тихо – е там, в сърцето ни. Чувстваме я, виждаме я, даже и да затворим очите си, даже ако се опитаме да не мислим за нея.

Какъв човек е MBS, да си остане с кода?

Може, да, може той да е най-чистият, най-гестният човек в света. Той знае. Това е неговата тайна.

Но MBS не е глупав човек. Трябва да знае, и сигурно знае, че каквото и да направи, каквото и да казва, синът на брутално убития Хашогджи – с най-пълно основание – ще  мисли дълбоко в себе си, че убиецът на баща му е именно той, MBS.

Знаейки това, организирането пред светлините на камерите на учтиво ръкостискане между синът на убития баща и убиеца на бащата, този всемогъщ принц, е заплюване на света в очите.

Не, MBS не е глупав. Той не искаше да плюе в очите на света, той има други, най-вече бизнес планове с него. Той чисто и просто си поиска цената на позволението младежът да напусне страната, така както най-настоятелно ходатайстваха за това американските му приятели. И вероятно успокоително чувство е било, че заплащането строшава душата на нещастния млад мъж, един потенциален противник.

А още по-голяма полза ще да е било в сметките на не глупавия MBS, надеждата, че това ръкостискане ще се оцени като доказателство за неговата невинност в убийството. Която сега е толкова съмнително за мнозина. Оправдателен жест.

Искаше да се надява на това MBS.

Но тук изби истината: предначначеният за оправдателен жест се оказа веществено доказателство виновността.

Защото само един безкрайно циничен, безкрайно  безскрупулен, безкрайно жесток човек можеше да измисли такава сцена. За който зверското убийство на Хашогджи или на който и да е друг, не е по-голям проблем от тази жалка комедия. Дали лично го е наредил или не, всъщност тук няма голямо значение. Същественото, ужасното е, че той е мозъкът на една велика сила.

И това е посланието на заплюването на света в очите.

В много лош момент идва то.

Вселената е принудена да постави на дневен ред въпроса за съществуването на човека и сега се съберат аргументите за да и за не..

Драматично много са веществените доказателства, че човекът е вредител. Вредител за своята среда, вредител за самия себе си.

И най-лошо: въпреки различни повърхности промени, човекът не се учи. Къде виждаме морално развитие през изминалите 10 хиляди години? Ако и да има много промени по повърхността, дали се е променило в дълбините? Променило ли се е нещо в нашите гени?

Не, не това е ръкостискане ще бъде последната капка в чашата.

Поради опитите на другата страна процедурата за доказателства продължава. Още няколко седмици, може би още няколко хилядолетия. Не можем да знаем

Но не това трябва да гадаем, колко време ни остава.

Задачата ни е: как може да служи всяка една наша мисъл, всяко едно наше деяние моралното развитие на човека?

* * *

La Bohème - Quando me'n vo' - Nino Machaidze

* * *

Жените в моя живот - Първата

За какво да си мисли човек, ако един мъж се готви да разказва за жените в своя живот? Нещо като приказките на един рибар за уловените от него риби…

Спокойно! Не очаквай, скъпи читателю, разказите на един нов Дон Жуан. Очаквай разказа на едно дете. Е, да, това дете с време ще стане юноша, после, закон на природата, и мъж. За това трябва да минат 19 години.

Та за жените на тези първи 19 години искам да пиша сега. За това може би и цели романи не биха стигнали, но плановете за близките дни са съвсем скромни.

Първо се срещнах с най-важната жена не само на следващите 19 години, но и на целия ми живот. Тя ме роди на 22 юли на трудната следвоенна 1947 година, 34 годишна, след повече от 9 години от раждането на сестра ми. Не само от често повтаряните й спомени, но от вътре, от цялото си същество чувствам и до ден днешен нейна безкрайна обич. Щастливи са хората, които са дарени с подобна обич.

Няколко особено силни спомена имам за нея като малък. Може би последният от тази поредица – бях вече в първи 0 клас – е, че седя в скута й и упражняваме писането на лулички, с което тогава започваше ученето на буквите. Колкото повече се стараех, толкова повече грешах, толкова по-нервна ставаше майка ми, но аз я гледам под око и ми става хубаво, че имам такава красива майка.

За един друг случай ме е направо срам. Това стана вероятно една-две години по-рано. Готвихме се за театъра (на работа!)л Майка ми стои пред голямото огледало на шкафа в коридора, слага си червило, реши гъстите черни къдрици. Аз се присламчвам до нея, и двамата сме в огледалото. Майка ми се смее и ме пита/ „Кой е по-хубав?) Много не се замислям, но се правя, че сериозно гледам и преценявам двата образа и решително отсичам: „Аз“. И до сега ми е срам, че съм бил толкова дете.

Тази жена ми беше извор на всичко хубаво в живота: обичта към близкия, обичта към хората, обичта към хубавото, обичта към честта, обичта към живота. Винаги беше усмихната. Винаги беше енергична, неуморна. Макар че често казваше след ядене: „Идва ми да ги изхвърля чиниите, една по една…“ и показваше движението (както хвърлят  глинени дискове при спортна стрелба. Да, тогава нямаше машини за миене, нямахме прислужница. А обедите и вечерите ни бяха както трябва= супа, една или две ястия, салати, десерти.

Отлична домакиня беше, във всички жанрове. И обичаше да изпробва нови рецепти, да експериментира. Най0великия й специалитет обаче бяха банкетите, които поне два-три пъти на сезон даваше на колегите от театъра. Върхът на продукцията беше невероятната руска салата декорирана със чудновати фигури от тънки резенки камби и други мариновани зеленчуци, маслини, репички и т. н. Да не говорим за хайвера!

А на колко митинги и събрания съм бил с нея, когато палено декламираше срещу войната…

Разбира се, най-голямата част от времето ни минаваше в театъра (макар че в това специално мен често ме възпрепятстваше детската градина, по къдно училището, но не ми идваше ва ум да се бунтувам).

В театъра имаше два случая: в първия майка ми беше на сцената, аз тук или там в зрителната зала. В другия случай и двамата бяхме в ложата на артистите (третата ложа в дясно), където имаше осем стола в две редици. Пак според нейните спомени, първата опера, която съм гледал (в нейните ръце още) била Бохемски живот. Тихичко съм бил попитал: „Майко, защо плаче леличката?“

* * *