Ветре ле

В търсене на изборна система

Колкото държави, тройно повече парламентарни изборни системи и толкова по сто нови модели. Но кое да ни е критерий за достойнствата на една изборна схема?

Изборите са само един момент в действието на един компонент (законодателна власт) от цялата политическа организация на обществото. В момента ние ползваме един „класически” европейски модел на демокрацията, който е фатален за тази земокрация, тъй като – съвсем не завоалирано, а направо арогантно – лишава от шанс основния принцип на модерната правна държава: разделянето на властта на три независими клона. При този модел с помощта и посредничеството на партиите се получава авсолютна синбиоза между законодателната и изпълнителната власт, а „разделение” остава само в политическото – и идеологическото – прастранство, между управляващи и опозиция. И понеже синбиозът на законодателната и изпълнителната власт дава такава смазваща всичко сила, и третият клон на властта, съдебната власт не успява пълноценно да запази независимостта си.

Този европески партизански (с доминанция на партии)  модел носи края на всяка що годе приемлива демокрация. По принцип американският модел е една разумна алтернатива на този пагубен европейски модел, но за съжаление свръхъилата на там оформилите се две исторически партии не дава голям шанс да излязат на яве предимствата на този модел.

При това положение, какво решение би било положително за българската политика. Ще опиша, без да се задълбочавам сега в поритологични анализи, един модел, над който от десетилетия работя.

За една средно голяма държава са предостатъчни 120 народни представителя. От тях 100 трябва да бъдат избрани пряко в един тур в 50 изберателни окръга, като във всеки окръг тез двама кандидата печелят мандатр които са получили най-голям брой гласове.

Официално всички кандидати са независими, а всяка действаща обществена организация (която отговаря на някои законни условия) има право едностранно да регистрира поддръжката си за един кандидат във всеки избирателен окръг. Подкрепата на един кандидат от физически лица и организации може и би трябвало да играе роля в разумното ограничавене на броя на кандидатите в избирателните окръзи.

Всеки кандидат от своя страна има право да избере свободно една организация от тези, които са го подкрепили, а името на тази организация се записва под името на кандидата върху изборния бюлетин. Ако един кандидат не бъде избран, гласът за него се присмята на съответната организация и въз основа на така събраните „загубени” гласове 20 организации получават правото да делигират един представител в парламента, който обаче задължително трябва да е бил кандидат в изборите и да е получил поне 10% от гласовете.

Така може да се гарантира избора на 120 автономни, заслужаващи доверие личности и да се постигне максимално представяне на всички възгледи, идеологии,интереси.

Би ли бил дейноспособен един такъв парламент? В рамките на своите две основни функции: законодателство и контрол над независимата изпълнителната власт, да, защото нямаме право на крайно безверие. Разбира се, за да действа този нов модел, ще бъдат необходими много нови условия, нови закони (включително за работата на парламента), ново по-активно обществено мнение, и не на последно място гарантирането на една независима отговорна изпълнителна власт. Такава обаче може да бъде създадена само на основата на пряко избиране на министър-председател, нещо, което окончателно би ликвидирало традицията на безпринципни коалиционни пазърлъци и тайни сделки.

Невероятно трудна задача ще е да прехвърлим влака на обществото от глухата линия на корумпирания европейски модел на демокрацията на линия, водеща към един по-хубав свят, свят с бъдеще.

Светът в промяна може да вярва, че Движението Светът в Промяна вярно ще служи на тази задача.

А ти в движението ли си?

* * *

Канал Варна-Дунав

Плавателният канал Варна-Русе или как Шумен и Разград щяха да бъдат пристанищни градове

Идеята за канал, свързващ Дунав и Черно море, се заражда още в Османската империя. Тогава се обсъждат варианти за пряка водна връзка успоредно със строителството на първото шосе и жп линията между Русе и Варна. На 8 февруари 1876 г. Таяр бей – управител на Дунавското османско параходство, публично защитава становището пристанище Варна да се изгради във Варненското езеро, а не в залива на Черно море. Основното предназначение на това пристанище той вижда в осигуряване транзита на товари пристигащи по Дунав от Централна Европа и от Черноморския басейн и свързаните с него морета, за дунавските и съседните им европейски държави. След Освобождението, през 20-те години на миналия век се намират също ревностни защитници на идеята като началника на варненското пристанище инж. Боян Кънчев, Цанко Каракунев, инспектор по БДЖ, и още цяла плеяда учени по това време.

Конкретните проучвания обаче започват едва през 1968 г. Тогава архитект Марко Стоянов пръв изготвя с екип урбанистичната хипотеза на въображаемото трасе на канала по поречието на реките Провадийска, Камчия, Врана и Русенски Лом. Идеята за прокопаването на плавателния канал Русе-Варна – естествената и най-пряка връзка по вода от Атлантика до Черно море през Дунав, е докладвана пред най-висшето тогава ръководство в държавата ЦК на БКП. По силата на държавни и правителствени документи през 1972 г. започва и проектирането. По нареждане на Тодор Живков над заданието са работили 3000 експертиоставили близо 10 тома проучвателна и проектна документация, подкрепена със снимки от Космоса, предоставени от НАСА. Засекретеният проект носи кодовото название „Аспарухов вал-680“. Екипът, който изготвя проекта, планира освен за транспорт каналът да се използва за напояване и промишлено водоснабдяване на Североизтока. Изготвени са няколко проекто-варианта на бъдещото транспортно трасе. 

Първият от тях е предвиждал маршрутът му да е с дължина 176 км. като започва от Русе и преминава в близост до Разград и Шумен, преди да завърши във Варна.  Проектът предвиждал заустяването на канала да стане около устието на р. Лом край Русе. Чрез корабоподемник се предвижда той да премине на различна, по-висока от началната, кота. На тази надморска височина каналът трябвало да пресича Добруджанското плато и чрез втори корабоподемник да се свърже с Белославското езеро. В него е трябвало да се изградат поетапно, в зависимост от нуждите, необходимите пристанищни съоръжения. Основното достойнство на проекта е било, че коритото на канала в участъка между двата корабоподемника се е предвиждало да бъде на относително постоянна кота, което да осигури бърз превоз на товари, като се избягват множеството шлюзове и свързаните с тяхното използване водоподемни съоръжения.

Другият вариант предвиждал трасето на плавателния канал Русе-Варна да минава по долината на р. Черни Лом и след като пресече платото северно от Търговище и южно от Шумен, да продължи по долината на р. Голяма Камчия, а при Гроздьово да се отклони на север по долината на Провадийска река, за да се заусти в Белославското езеро. Проектантите предвиждат неговата дължина да е 192 км, а множество шлюзове трябвало да акумулират водите на споменатите реки. По всеки от двата варианта е съществувала възможност да се прехвърлят през Източна Стара планина дунавски води за поливане на земеделски земи в източната част от Горнотракийската низина. Това е бил мащабен замисъл, реализацията на който би осигурила висока продуктивност на всички отрасли в земеделието от тази истинска житница за страната.

Третият маршрут е бил с дължина от 156 км, започващ от Малък Преславец и стигащ до Варна. Трябвало е да свърже р. Дунав при с. Малък Преславец, на 129 км източно от Русе, с Белославското езеро. Разработването на идеята е била на Министерство на земеделието. Поставен е бил  на обсъждане и още един проект – за изграждането на плавателен канал Дунав-Горна Оряховица (като се използва коритото на река Янтра)-река Камчия-Черно море, но и той си остава само идея.

В крайна сметка избрано е трасето от Варна до Русе с дължина 192 км, като то следва долината на река Русенски Лом, Мадарската река и река Провадийска. Техническите характеристики на плавателния канал са 33 метра широчина на дъното, 4.8 метра дълбочина и 5 км аквадукти. Размерите му са били съобразени с кораби, които плават както по долния и среден Дунав, така и в Черно и Средиземно море. Водните маси, които ще се използват от Дунав, са 2.3 млрд. куб.м, което е около 3 % от годишното количество на реката. За построяване на канала е трябвало да се отчуждят около 19 000 дка земи.Цялата прилежаща територия около плавателния канал се е предвиждало да стане промишлена зона.

По проектите тогава се предвижда годишно да се превозват над 20 млн. т товари (основно въглища, руда, насипни товари), от които 2,8 млн. т – транзитни, а  Разград, Шумен и Провадия е трябвало да бъдат  междинни пристанища.Мотивите за прокопаване на канала са били преди всичко икономически. Чрез него пътят на плавателните съдове е щял да се скъси с 230 километра, а превозът на стоки – ускорен приблизително с две денонощия. Каналът би могъл да помогне и за разрешаването на евентуални кризи с питейната вода. Освен това той е щял да бъде надежден източник на вода за напояване. Не на последно място трябва да се спомене и факта, че този вид транспорт е екологичен и евтин.

Изграждането на колосалното за мащабите на страната ни хидросъоръжение е трябвало да бъде логичният и удобен завършек на стратегическа връзка по речния плавателен път Рейн – Майн – Дунав и Дунав – Одер – Елба. Така е щяло да се посрещнат най-големите кораби, преминаващи през Суецкия канал, Дарданелите и Босфора в Черно море, които по Дунав могат да излязат на Север до Атлантика.  По проектносметна документация за него са били нужни около около 2.2 млрд. лв. по тогавашния курс (лев=долар), които е трябвало да бъдат осигурени от държавния бюджет. 

В края на краищата в средата на 70-те е построен канал от Варна само до Девня (дължина 20 км, дълбочина – 14 м по протежение на Варненското и Белославското езеро). След товамегаломанският проект е замразен. Вътрешните причини за това могат да се търсят в няколко посоки. 

Липса на финансови средства необходими за огромната инвестиция, на достатъчно добри технологии и накрая естествените природни пречки. И макар че релефът на местността позволява да се разширят и да се свържат коритата на някои реки (Провадийска и Бели Лом) заедно с водохранилища край тях, основният проблем се е състоял в това, че почвите в района са били неподходящи. Там почвата е като гъба иводата бързо се абсорбира в нея и се стича в подземни галерии и кухини.Не на последно място трябва да се спомене и факта, че в района липсват достатъчно големи реки и водоеми, което прави изключително трудно прокопаването на такова огромно съоръжение. Главната причина за нереализирането на проекта обаче, трябва да я търсим навън.

През 1948 г. по съвет на Сталин в Румъния е взето решение за изграждане на канал, свързващ Дунава с Черно море – от Черна вода до пристанище Констанца. През следващата 1949 година по протежение на проектотрасето са изградени трудови лагери. В тях са изпратени основно политически затворници, които се заемат с работата по съоръжението. Трудът е бил почти изцяло ръчен и изключително тежък. За изграждането на канала е прехвърлена от Съветския съюзизползваната строителна техника на Волго-Донския канал. Румънското начинание постепенно изчерпва ресурсите на икономиката и през 1953 година след смъртта на Сталин изграждането е спряно. През 1976 година Чаушеску решава да довърши начинанието, въпреки спорната икономическата целесъобразност от изграждането на канала. 

Някои историци са на мнение, че решението е продиктувано от независимата от Съветския съюз румънска външна политика. С него се цели да бъде заобиколена съветската територия и военноморски бази, разположени около дунавската делта. Стойността на канала по днешни оценки се изчислява на около 2 милиарда евро. След многобройни закъснения в строителството южният ръкав на хидросъоръжението е пуснат в експлоатация през 1984 г., а северният – през 1987 година. С пускането му в експлоатация дунавско-черноморският маршрут се съкращава с една четвърт и с 15% намаляват приходите от товарен транзит на бившия СССР.

И ако румънската страна се стреми да води независима от СССР външна политика, то българската е пряко зависима от съветската. Макар че за Москва нашия канал е бил с по-голямо стратегическо значение, тя се е оказва безсилна да отмени едностранно възобновеното решение на румънското правителство за дострояване на канала. Така на практика се оказва, че на проекта за канал Русе-Варна му е предопределено да потъне в забрава, изгубил значението си с играждането на конкурентния канал Черна вода-Констанца. Инвестицията вече се оказва изключително икономически неефективна и не би имала почти никаква положителна възвръщаемост.През 1998 г., когато на власт е правителството на Иван Костов с министър на транспорта Вилхем Краус, започва нова инициатива за изграждането му, която също не води до успех. Десет години по-късно инициативен комитет възражда идеята за пристанища в Разград и Шумен, а според актуалните сметки реализацията му ще струва над 4,5 млрд. лв. На практика обаче отново нищо не е постигнато. И все пак, ако един ден държавата отново реши да копае в името на идеята, то ще трябва да се търсят големи външни инвеститори, които ще поставят на първо място въпроса за възвращаемостта. Дори и да пренебрегнем не малкото екологични възражения, колосалният  проект май завинаги е обречен да остане на лист хартия.

Източник: http://socbg.com/2014/05/%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B5-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BA.html

Златото на Варна

Да сме наследници на най-старото златно съкровище е също такава уникална съдба, като самото уникално съкровище.

Съдба. И задължение.

Време е обаче да осъзнаем, че не се отнасяме достойно към това наследство, не се отнасяме доснойно към себе си, към нашето бъдеще.

За едно селище с наследство, като това, златната нишка на човешката история трябва да служи като една от най-главните оси на нейното самосъзнаниер на нейното присъствие в света.

Варна има здрави основи в областта на културата и туризма, и това е идеална предпоставка да осъществим една програма със световно значение - през следващите сто години.

Така е разумно, така е реално да се мисли по тази тема, а не в рамките на един-два изборни цикъла, както е практично в областта на политиката.

7000 годишното съкровище – може би спасено от Атлантида – ще има търпение не за сто, а за сто пъти по сто години. Ние как ще можем да се отчетем пред следващите поколения – ако не отпочнем в тези толкова трагични времена нещо, което да ни даде спасителен импулс и вдъхновение?

Но каква програма ни трябва за да бъдем достойни за това уникално наследство?

С една дума: Златна програма.

Нека тя бъде съставена с общи усилия на варненската общност. Тук сега аз само няколко примера мога да дам.

- Да се организира ежегодишно празник (или седмица) на Варненското съкровище (с културег, научен и туристически характер),

- Да се изгради (до 20 или 50 години) специален музей за Варненското съкровище, в който да се съберат холографните изображения на всички стари златни съкровища по света,

- Да се организира ежегодно седмица-пазар на златарското майсторство,

- Да се намери присъствие на Златното съкровище по обществените места и в символите на града,

- Да се органицира международно биенале на златарското изкуство,

- Периодично (на две, три или пет години) да се организира международен синпозиум за ролята на златото в историята,

- Община Варна да започне да сече годишно в ограничен брой златни монети с образа на златния бик-

- Редовно (лятно време седмично, през останолото време на месец) да се организират аукции на златни предмети, включително известен брой златни варненски монети,

- В перспектива от 10-20 години да бъде основана златна борса с интернет достъп от цял свят,

- В подобна перспектива да се изгради хранилище на злато и златни предмети (който може да има шанс да стане един от главните златни тризора на света).

Дано ни осени това, което изминалите 7000 години ни предлагат в сила и светлина!

* * *

Морска академия

Варна може, Варна трябва, Варна заслужава да има Морска Академия.

Но какво да разбираме под академия? Термин, който си има особена традиция в ежедневието на варненци: популярна отправна точка си е вече от столетие висшето икономическо училище, носещо това наименование. Вярно е, че първата анадемия – която и дава това име на цял свят – е училището на Платон, но днес под академия се разбира преди всичко една общност от учени и други заслужели лица, които по повече или по-малко автономен път надзорват науката и изкуството, или определена област от тях. Така има медицинска анаделия, академия на изящните изкуства и т. н.

Академия може да се основе по лична инициатива на един човек с голям авторитет и средства, или на група от лица, които сами са достойни да бъдат ядрото на новото общество. Често академия се създава с държавно (кралско, парламентарно) решение. Държавата обичайно обича да се намесва и да регламентира със закон и създадените по частна инициатива академии. В днешно време това е почти неизбежно, защото академиите играят голяма обществена роля и боравят с голямо имущество и средства, осигурени преди всичко от държавния бюджет.

Създаването на една автономна Варненска Морска Академия е възможно и необходимо. Това би трябвало да бъде дружество на заслужели учени и дейци, което да надзорва всички научни и практически дейности в страната, свързани с морето. (Така Морската Академия не трябва да се счита за местна, а за национална организация.)

Безспорна би било целесъобразно и необходимо един ред съществуващи институции да бъдат поставени под надзора на Морската Академия: преди всичко Военноморското училище (каето би било правилно да се реорганизира в Морски Университет), Институтът по океанолотия, световно реномираният Институт по хидродинамика. Един ред други институции трябва в бъдъще да бъдат създадени, за което още сега съществвувт благоприятни основи и предпоставки (Аквариум, Делфинариум).

Много важно и иновативно би било активното привличане на капитанския бранш в дейността на Морската Академия.

Друг стратегически момент, за който трябва да мислим е историята и екологията на морето.

За реализирането на идеята за Варнанеска Морска Академия ще са необходими много усилия, средства и време. Днеъ живеем в тежко, пълно с неизвестности и противоречия раздорно време.

Вярвам, че желанието да надделеем над тези проблеми е достатъчно вдъхновение за мнозина варненци и други, обрекли се на морето хора.

Колко нови възрожденци трябват, за да се отпочне тази мирна и градяща борба?

* * *

Историята и Варна

Малко е да кажем, че Варна има интересна история. Малко е да кажем, че Варна има богата история.

Символ на истоирята на Варна е Варненското златно съкровище, най-старото в света, пазител на най-големи тайни.

Вече придобива признание понятието за Варненска култура, в смисъла, който историческата наука влага в този термин.

А в същото време самосъзнанието ни не е просмукано от това, което ни дава миналотол Още по-жалко е това, че историята, на която ние сме ключ, чезне под някакво бяло петно, бяла мъгла в познанията на обикновенните хора по света.

Средният европеец може би единствено с Варненската битка от 1444 може да свърже името на Варна. Поражение. И битката срещу отоманците. И службата ни по дълг към миналото.

Време е да осъзнаем ролята си на ключ към най-вълнуващите тайни на човешката цивилизация.

Все по-общо се приема теорията за реалния потом, сполетял басейна на старото Черно море (езеро), след преливането на световния океан през Босфора, случило се преди 8-10 хиляди години.

Основната теза изглежда ясна и неоспорима, но още малко са обмислени съществени моменти, податливи на обмисляне от съвременните научни подходи. Като пример бих посочил два момента – обмислени от мен.

Първо: трябва да допуснем, че античните легенди за потопа са силно драматизирани. Вероятно приравняването на нивото на водата в Черно море с това на световния океан е дело на години, така че неизбежното заливане на стотици селища не е било неочаквано връхлетяла и безизходна катастрофа, но явно е предизвикало едно значително преселване ввъв всички посоки, може би най-вече на юг, към Мезопотамия. Безспорно една значителна част от населението чисто и просто се е оттеглила, преустройвайки се по новите брегове на морето. Знак на смелост и вярност.

Второ: Твърде е вероятно „Потопът” и потъването на легендарната Атлантида да са две различни, разделени с хилядолетия, макар и геологично свързани събития. Наистина, твърде странно е да си представим, че след първоначалното заливане на басейна на старото Черно море, не са останали по залетити територии да се извисяват по-малки по-големи острови (стари хълмове, височини и т. н.), на които са се спасили хора. Но вероятно тези новооформени острови скоро са били подмити от водните течения и с време по-бавно или по-бързо изчезват.

Историята на случилото се в басейна на Черно море е истинската история на преминаването от дивачество към цивилизация, към тази цивилизация, кото вече доста ясно виждаме в Мезопотамия и по Нил, и доста слабо, но все пак открояващо се по Балканите (да не забравяме: Варненска култура от преди 6-7 хилядолетия).

Какво можем днес реално да направим под знака на този голям наш дълг към историята?

Бихме могли – и би следвало – да основем във Варна един Световен институт по стара история. Нима това е по силите – днес! – на Варна?

Да, по силите й е, защото във времето на интернета такъм институт може да работи с такива инновативни форми, които не финансови средства, а умение и желание изискват. Задачата е да се подберат тези няколко български и чуждестранни – авторитетни – специалиста, които са готови да служат на това дело. А самото дело, функциите на този институт трябва да бъдат следене, координиране и популризиране на проучванията по темите на старата историа на Черно море (и Варна, Варненската култура), издаването на научно списание (на хартия и онлайн), орзанизирането на конференции и летни школи, - и естествено - търсенето на спосори за експедиции и т. н.

Създаването на такъв институт е възможно, реално и би допринесало много за разсяването на бялото петно в нашето самосъзнание и съзнанието на света.

Но това не е единственото, което може да се направи.

Дълг е на управлението на града и на всички здрави сили във Варна да въвлекат силата и мистерията на историята в ежидневието ни. Да погледнем назад, но не за да възкресим религиозността на миналото, а стоейки твърдо на позициите на знанието и съзнанието, да знаем и почитаме – възвишеното, даващото право на гордост, било то отпреди 50 или 500 или 5000 години.

Да, историята на Варна е необичайно интересна, и необичайно богата. Стотици инициатива са необходими, за да черпи сили цялата община на 350 хиляди граждани.

Пример: нека общината всяка година да си съставя празничен налендар за отбелязване на 10-15 кръгли годишнини от историята на Варна.

* * *

Съвети към бащата на внука ми

Сине мой!

Показвай строгост! Целият живот, целият свят е строг. Ако се спънеш и паднеш, удряш си коляното и те боли, защото твърдата земя е строга. Строга е дори въздушната възглавница, която спасява живота ти в колата.

Показвай сигурност и стабилност, като парапетът на една стръмна стълба, като парапетът на огромния висящ мост над бездната, без който малко хора биха могли да се преборят със страха си, и още по-малко да оживеят.

Но междувременно, между времето на две необходими строгости, бъди мил, добър, добър като добър приятел.

Бъди най-добрият приятел на сина си!

* * *

Призив

Варна – световна столица

на балетното изкуство

Открито писмо до гражданите и ръководителите на Варна

Скъпи съграждани!

Варна има много богатства. Едно от тези е международният балетен конкурс.

За всички нас и за бъдещете поколения важно е това богатство да се пази и да се множи.

Задача от такъв мащаб никога не е била лека. Изискват се сериозни и постоянни усилия.

Ние може да ги положим с успех, защото имаме сили и имаме възможности.

Традицията, основана с конкурса може и трябва да бъде укрепена и разширена. Нека да ни стане цел Варна безвъзвратно да се превърне в достойна световна столица на балетното изкуство.

Предлагам на варнеската общественост идеи, за реализирането на които не се изискват нереални финансови средства, а преди всичко патриотична амбиция и творческа инициативност.

Предлагам

- в годините, когато не се провежда балетен конкурс, да се организира световен фестивал на балетните филми,

- всяка година в дните на балетния конкурс и балетния филмов фестивал да се организира световен фотоконкурс и изложба на балетна тема,

- всяка година по време на театралния сезон да се организира национален преглед на балетните постановки,

- по времето на балетния конкурс да се организира посещение на реномиран балетен състав,

- да се основе във Варна Музей на балета,

- да се поощрява създаването на различни професионални и граждански сдружения в интерес на балетното присъствие във Варна,

- да бъде поощрявано създаването на балетни училища, институти и академии за обучение по балет от предучилищна възраст до следдипломна квалификация,

- да бъде поощрявано популяризирането на балетното и по-общо на танцовото изкуство в ежедневието на града, в предлагането на туризма и сектор обществено хранене и свободно време,

- да бъде оформена алея или улица с плочи на личности с особено значение в балетното изкуство,

- да се именуват няколко улици на личности с особено значение в балетното изкуство, на тях да бъдат поставени художествено изработени бариелефи,

- да бъдат издигнати няколко паметника на други подобни личности или със символична връзка с балета.

Днес е немислимо реализирането на такава комплексна и стратегическа програма без необходимото присъствие в електронното пространство.

За тази цел аз предлагам безвъзмезно на Варна своя опит в тая област и един изключителен уеб-адрес: www.balletfest.net Тук с малко средства може да се изгради един виртуален световен център на балетното изкуство.

За успеха на тук предложените инициативи ще е необходима една оптимална организационна и материална структура, отворена и оговорна, вярна на бъдъщето на Варна.

Вярвам, че ще можем да я създадем!

Вярвам, че стъпка по стъпка в 21-ия век Варна ще стане световна столица на балета!

10 март 2007

Тодор Симеонов

гражданин на Варна

Публикувано тук

Духове

Не рядко нещо ни дава повод да се замислим: съществуват ли духове? Много хора си имат просто и категорично да или не за отговор...

Истината обаче е повече, и се крие в силата на чувствата.

Духове са нашите живи спомени, и тези живи спомени са живи, реални духове.

Често спят дълбок сън, като жар под пепелта, но често нещо ги събужда, и припламват, хвърлят светлина и топлина, понякога парят.

Явят ли се, не са с празни ръце: носят радост, носят болка, по заслуга или наслука, волни духове.

Но от къде идат, отде се взимат тези духове?

Всеки човек е комета, лети по земния си път и сее искри безброй. Навсякъде, където сме били, оставяме следи, оставяме искри, частичка от себе си, от огъня, който е живота ни. Дорде сме живи, дорде гори огънят на живота ни, и искрите ни са живи, искрени истини от нас.

Ала виж там: не самотна искра мъждука в мрака на миналото, а цял пламен танц... Да, скъп спомен от дружен сбор на млади комети...

О, духове! Вярвам ви, и ви обичам. 

 

* * *

 

Обаянието на живота

 

Петер Йохан Непомук Гайгер (11 януари 1805 Виена– 29 октомври 1880, Виена) е известен австрийски художник.

Първоначално иска да следва семейната традиция и да стане скулптор, но рисуването става неговата стихия. Той илюстрира „Безсмъртните на родната земя“ на Антон Циглер от 1839–40. До 1848 прави множество илюстрации на исторически произведения и поезия, но също така прави маслени картини за австрийското кралско семейство.

Завръщайки се от пътуване до Ориента с княз Фердинанд Максимилиан Йосиф през 1850 г., той навлиза в особено творчески период. През 1853 става професор във Виенската художествена академия. Създава много нови творби за кралското семейство, включително илюстрации на Гьоте, Фридрих Шилер и Уилям Шекспир. В множество картини,  илюстрации и албуми пресъздава живота на Ориента.

Неговите еротични рисунки са особено запомнени от познавачите на жанра, създаването на които безспорно изглежда невероятно за такъв академичен и придворен художник. А всъщност тази колекция съвсем императивно поставя въпроса за тази „слабост“ на човека, на мъжа и жената, крита с толкова фалш, с глуповата прюдерия. Колко по-богат би бил света с удоволствия за тялото и душата, ако не крием и още по-важно: не потискаме еротичните си чувства.

И какво важна (а всъщност тривиална) поука: култът към телесните радости не започва със „сексуалната революция“ от 60-години на 20-ия век. Но не и през 60.те на 19.ия. Дори не с Афродита и Ерос. Култът към еротиката е обаянието на живота.

 

* * *