Пътуване до Израел – 11. Ден четвърти: другото лице на Тел Авив

Според предварителния ми план втория (пълвия цял) ден от пътуването ми беше посветен на Йерусалим, третия (вториа цял) – на Тел Авив (с главна цел посещението в Центъра Рабин и откриването на любовната връзката на града с морето). Решението за четвъртия (последен цял) ден беше оставено за последната минута, в зависимост от свършеното, от добитите впечатления и опит. С най-голям шанс си оставаха Йерусалим и Тел Авив, но не изключвах и възможността да посетя друга някаква привлекателна цел: Мъртво море, Цезария, Петра.

.В последния момент реших да остана в Тел Авив и да се опитам да го опозная по-добре. Знам, че има какво да се опознава в този мегаполис, едва на сто години. Много повече от улиците и зградите. Една невероятна пирамида от блокове на цивилизацията, от начина на живот и културата до коридорите и арените на сакралния, научния и политическия свят.

Нямах илюзии, че ще мога да вляза в пряк досег с тях, но исках и се надявах да ги усетя.

Още когато възникна в мен изненадващата идея да пътувам за Израел, споделих плановете си с Карой Надь (Карчи). Карчи през идминалите две десетилетия ми стана един от най-добрите приятели, а освен това и един активен наш автор. В поредицата ми Светът в промяна публикувах две негови производения. Първото със заглавие Будизъм, мистика, Тибет. Второто: Промяната на системата в България. Това не бяха случайно избрани теми на някакъв полихистор, а продукт на един кореспондент на Телеграфната Агенция на Унгария, който дълги години беше работил в Китай, а после в България, и по двете теми (по-точно за Източна Азия и България) имаше вече и други издадени книги. След излизане в пенсия Карчи стана още по-активен писател и аз имах удоволствието да му издам извън поредицата ни две по-обемисти негови книги: едната автобиографична за студентските му години в Съветскя Съюз около смутната и трагична 1956, а другата едно изключително забавно представяне на гръцката митология от устата на Хера, жената на вечно изневеряващия й мъж, Зевс. След това Карчи посвети години на изучаването историята на Иисус и във връзка с това направи няколко пътувания до Израел. И така Карчи си клатеше главата: „Какво търсиш в Тел Авив? Цялата история е в Йерусалим! Ти отиваш там от Варна, три седмици имаш да се насладиш на морето. Не си губи времето в Тел Авив”.

Карчи много добре ме познава. Завиждам му за това. Но чак толкова не ми е тежко, че си оставам мистерия за самия себе си. По скоро имам доверие на интуицията си. Грешки? Има... Но каква хубава храна от тях за гладния за поуки дух. И аз твърдо смятам, че Тел Авив е не само един чудесен морски град, а и истинската лаборатория на големия експеримент наречен Израел. Вярвам, че не легендите на Йерусалим, а амбицията и енергията на Тел Авив ще дадат нлюч за разрешаването на съдбовните проблеми на тази земя, а може би и на цялата наша планета Земя.

И този ден рано сутрин тръгвам от квартирата си в тихата и приятна улица Кабир право към сърцето на Тел Авив. А неговата ос е булевард Ротшилд.

Да ви обяснявам ли, кой е този Ротшилд? По-добре друг път.

Пътят, който пак е около 3 км, съм си го записал от Гугл-меп. По лек диагонал пресича средата на града от югоизток на северозапад. С ориентирането нямам проблеми (макар че общо взето ориентирането в Израел съвсем не е лесно за чужденците, тъй като имената на улиците и много други неща са изписани само на иврит). Но всяка една къща, всеки един елемент на пейзажа е вибриращо възприятие, независимо, че тях не винаги красота, елегантност, богатство ги поражда. Много амортизирани или неугледни места има, почти на всякъде тези натъжаващи графити. Чистотата на улиците също е относителна и доста праменлива. Дори и булевард Ротшилд е в известно отношение разочарование.

Не, никак не са малко сградите, за които е пределно ясно, че крият – най.често под знака на някаква организация или фондация – невероятно богатство и мощ. Никак не са малко и зашеметяващите небостъргачи.

Но напразно са там, а аз тук, чужденец на тротоара.

Това, което знам, това, което мога, мълчи притеснено.

Може би трябва да коря себе си, че така импровизирано тръгнах на този път, като най-обикновен скитник. Вярно е, че тътя го благодарях на една принудена импровизация, чисто и просто поради липсата на директен полет между Будапеща и Варна. Но и това е вярно, че потърсих контакти с хора и организации от Израел. Единствено Центърът Рабин се отзова положително.

Веднъж преди двадесетина години по някакво недоразумение или грешка попаднах в унгарското дружество Менса. Международната мрежа на тези дружества има една чудестна традиция: помага при пътуването на членовете си в други страни със съдействието на специален отговорник по тези въпроси в страната, за която пътувам. Обичайна практика е да се известяват членовете на дружеството, че идва от еди къде си еди какъв си човек, с еди какви си езици и интереси. Самият аз съм посрещал така путаващи в Унгария членове на френската Менса. От други страни почти седмично идват гости, не рядко и настаняване търсат. Оказа се, че този отговорник в Израел е самият председател на на дружеството. Но напразно му писах, отговор не получих.

И доста други подобни опити направих – не за лична изгода или настаняване. Например потърсих контакт с кибуцки организации, защото съм убеден, че най-доброто, ако не единственото средство за решаване на голяма част от проблемите, които пораждат новото преселение на народите е всемирното – иновативно – прилагане на опита на израелските кибуци.

Усетих пулса на сърцето на Тел Авив, но разбрах, че сега няма какво повече да търся тук.

И така, без да губя повече време: посока стара Яфа! С огромно удоволствие обиколих оживените търговски улички, битпазара (пазара на бълхите), най-накрая седнах на терасата на едно спретнато расторанче, по всяка вероятност водено от руско семейство, срещу джамията на Яфа. Поръчах си хумус и един чай. Не е голяма дума, ако кажа, че това е най-хубавият хумус, който съм ял, тъй като досега само един-два пъти съм опитвал в Будапеща хумус от консерва. Но чай съм пил цял живот, и то най-хубави. Тъй че така преценявайте, това, което ви казвам: тук пих най-хубавия чай на живота си.

Но знам аз: в това блаженно, райско чувсво беше вплетено всико: свежият въздух на Средиземно море, милващите лъчи на залязващото слънце, вибрирането на Тел Авив, мирът на момента, всичко хубаво в моя живот, което вярно ме следва, мислите за бъдъщето, което идва за да го довършим.

Виж бележката на автора

* * *

Варна в Света в промяна

Какво би могла да прави едно представителство на Фондацията За Движението на Света в Промяна?

Преди всичко да работи по теми, свързани с Варна. Буден дневник вече даде глас на чудесни инициативи, а трябва да очакваме и нови такива. Ето  кто пример няколко:

- програма за класирането на Варна сред 50-те града, където е най-добре да се живее,

- създаване на Световен институт по стара история,

- създаване на Морска академия.

Има ред актуални теми от национално значение:

- популяризирането на четенето,

- засилване на ролята и пристижа на знанията и на науката,

- популяризирането на Орфей и орфизма с цел укрупването и обогатяването на духовния ни живот.

Има и теми, които са от световен мащаб:

- да служим на делото на мира и разбирателството,

- да служим на делото на истинската народна демокрация,

- да градим Вярата в човека,

- да популяризираме нов начин наживот, достоен за новото столетие, да съставим образеца на Жизнения пътевод.

Фондацията За Движението на Света в Промяна работи в Унгария по подобни задачи. Не е финансирана нито от държавата, нито от милиардери. Разчита на всеодайността на тези, които искат да направят света по хубав. Символичната парола на дейността й е: с идеална организация за идеални цели.

По особенни лични обстоятелсва този пример и тази енергия може да бъдат използвани във Варна. Единствено едно друго лично условие е необходима: явяването на способни и ентусиаризирани сътрудници!

Ти готов ли си за това?

Чакаме те!

Контакт: varna@valtozovilag.hu

* * *

Сливи за смет - Българска народна приказка

Смешно или тъжно?

Ежедневно вървят рекламите по телевизият: Да изчистим България на 15 септември!

Спор няма, има какво да се почиства. Меко казано...

Но защо на 15 септември?

Не, не искам да предлагам друга дата.

Предлагам, призовавам: всеки ден!

Помислете, как би изглеждал един призив: да си измием зъбите на 15 септември!

Смешно или тъжно?

И двете...

Кой помни приказката „Сливи за смет”?

* * *

Carmina Burana in Paris

Спомени – 1

Първата буква, която изписваме в живота си, е първата буква на мемоарите на този живот.

Не е провинение, че работата най-често оставяме недовършена. За това си имаме хиляди оправдания. И едно последно, хиляда и първо, необоримо...

Бедата е, че не не пазим мемоарите си м и не ги... редактирамел. Да, не ги редактираме, както подобава.

Но какво е това редактиране – което не обичайно знание на всеки?

Важен въпрос, но за него да поговорим отделно, по-късно.

Сега да си зададем един друг – малко провокационен – въпрос: реално ли е, пък ако щете, разумно ли е да насърчаваме всеки човек са си пази и редактира мемоарите. Но кой може да си позволи да каже, че този или онзи човек, още повече цели групи хора, че би било по-добре да не тормозят обществото с писанията си. Като довод лесно можем да се позовен, че и така на света има пресалено много книги. Цял живот да четем, не ще можем да прочетем една хилядна от това, което си заслужава да бъде прочетено. Не е ли грешка, да стоварваме нови планини от малоченна литература, още повече затруднявайки търсенето на ценни произведения.

Твърдо вярвам, че трябва да насърчаваме всеки човек грижовно да си пази, преработва и редактире спомените, с три цели: това да му служи като извор на опит, съзнание и енергия, дорде е жив. Второ, това да има подобна роля по отношение на близките, главно на потомците на автора. И трето: да служи като материал за научното изследване, което все повече ще има нужда от такъв материал и ще разполага с все по-ефикасни средства за неговата преработка. Това го намирам за особено важно и актуално и смятам, че трябва да бъде включено между най-основните препоръки и техники на Житейния Пътевод, над който вече от години работя.

Да, насърчавам всеки, но сега най-пряко самия себе си.

Не ми трябват усилия за убеждаване, по-скоро време за изпълнение на плановете. Планове стари и нови. Планове в непрекъсната промяна.

Що се отнася за времето, да бъдем оптимисти. Реални оптимисти. Чел съм, че в Талмуда (един важен предшественик на Житейния Пътевод) се казва: „Работи така, като че ли ще живееш вечно, но знай, че всеки ден може и да е последният ти.” (Възможно е аз да съм комбинирал така две или три различни мъдрости. Често го правя, несъзнателно.)

По-важно е да предупредя за характера на работата, която планирам по тази тема в блзкото бъдеще (до следващата промяна на плановете).

С тази бележжка днес започвам писането на книга за моите спомени. Ще пиша този материал на български и без проект за структурата на крайното произведение. Това са важни особености. Аз вече повече от 40 години пиша предимно, почти изцяло на унгарски, освен това винаги обръщам голямо внимание на подробния план на произведенията (това го изисквам много строго и от авторите, коита написаха 80-те книжки на поредицата Светът в промяна).

Но и двете тези условия са разбираеми. Аз поне ги разбирам, но ще имам грижата да ги обясня по-подробно.

Важното е, че работата по този проект днес, 26-и август 2018 година с тази първа страница започва.

Остават още 1499.

* * *

Пътуване до Израел – 10. Ден трети: Град-плаж

Напускам Центъра Рабин и тръгвам на запад. Цел: морето (великото Средиземно), по възможно най-краткия път.

Най-краткият път е почти 3 км и ме отвежда до устието на на една малка река на име Яркон. Пътят ми минава през хубави свежи паркове и добре уредени жилещни комплекса. В един от тези паркове се срещам с една голяма група весели младежи в някаква колоритна лятна униформа. Предполагам, не училищна, а нанякакво младежка организация. Вижда се, че сред тях има представители на много нации. Щом ме забелязаха, обградиха ме и една от девойките ме пита дали съм навършил 65 години. Много мило за един човек на 70 години. Много се зарадваха на утвърдителния ми отговор и ми обясниха, че имат много задачи за този ден, включително и една канадска борба с човек, навършил 65 години. Съгласен ли съм на дно такова изпитание, пита младата красавица с подкупващ поглед. Съгласен съм Тогава излиза нарплед една момче, слабичко, но със спортна стойка. Лактите ще ги държим във въздуха, върху виртуална маса, хващаме си  дланите. Мозъкът ми бързо почва да работи, крои тактика, как да го изморя младия Давид и да му покажа, че е грешка да подценява старците... Но всичко напразно, едва напрегнали ръце, младежът се отпуска, вместо да ми натиска ръката, едва ли не дърпа моята в положение на загоба за него. Бурни аплодисменти за фантастичната ми „победа”.  Махат за сбогом и тичат весели и безгрижни към новите си благородни цели и задачи. Гледам ги и ми се радва сърцето.

Сигурен съм, че и истински щях да го победя този малък Давид, но не ми липсва истинската победа. Радваме тяхната детинска радост, че са направили щастлив един дядо. А така излиза, че наистина го постигнаха.

И щастливият дядо скоро стига до морето. Това ми е всъщност втората среща с морето, след разходката в първия ден до Яфа.

И сега целта ми е Яфа, но не от квартирата ми в Ха-хагана, която е на един час път, а от северния край на Тел Авив, който според картата на Гугл е на 6 км от Яфа, т. е. на по-малко от час и половина път пеш. След посощението в Центъра Рабин и пътя до морето, екскурзията ми по брега започна около обед и свърши... около 9 часа вечерта!

Тук трябва да уточня, че точката, където достигнах морето наистина е в северния край на града, но административната граница на града е може би  2-3 километра по на север. Но това не са толкова важни уточнения, тъй като „официалният” Тел Авив е органична ядро на една огромна агломерация. Красноречиви са данните: градът има около 440 хиляди жителя (според българската Уикипедия хиляди), а агломерацията 3,9 милиона жители, т. е. почти десет пъти повече, което е и една трета от населението на Израел.

И така, тръгвам от устието на Яркон, което самото е вече един обширен, но доста пуст плаж. За да стигна на следващия плаж, трябва да се кача на една крайбрежна алея и да извървя няколко деситина- сто метра, докато стигна до следващия. И така до край. Понякога може и по брега непсредствено да се стигне до следващия плаж, но по-често трябва да се преминат по-къси или по-дълги скалисти отсечки или например една пристанище за яхти и лодки, където в във водата зад вълнолом или изтелени на сухо се редяха хилади най-луксозни и на-обикновенни яхти, гемии, лодки, скутери.В началото броях плажовете, на след време вече изпуснах нишката, тъй че само по крайно субективна преценка бих казал, че по тези 6 нилометра до Яфо има поне 15-20 най-различни по характер плажа, най-често един до друг.

Куриоз беше 3-ият или 4-ият, предназначен за строго спазващите (еврейските) релизиозни предписания. Най-важното условие, че в определен ден (понеделник, сряда, петък и неделя) се ползва само от мъже, в остоналите само от жени.

Имаше няколко по-луксозни плажа, но е там нямаше входна такса (както бях чел някъде). И това бях чел някъде, че има и нудистки плаж, но и такъв не видях.

Това което видях и което ми направи силно впечатление, че всички плажове (това са вероятно около 5 км) са чисти, отлично поддържани и отлично обзаведени. На всеки плаж имаше по няколко душа- От розата на душа виси шнур, докато го дърпаш, обливате силна струя хладна вода, но почти на капки, което прави особенно приятен душа. Пусниш ли шнура, спира водата, нито капка не се харчи излишно. Отделни чешми има при изходите на си измиеш краката от пясъка. А там навсякъде пясъкът е така финен, че с ръка не можеш да си почстиш крака. (В това отношение пясъкът на варненските и много други български плажове е много по-приятен и лесен за почистване.)

Друго хубаво по тел-авивските плажове са обширните сенчести беседки със столове, където можеш да си починеш от жаркото слънце.

И една изключително внимание за хората в колички: на няколко места видях пътека с дъски от входа на плажа до някоя беседка или душ. Просто – и единствено – решение за да могат хората в количка да ползват благодата на плажа.

И, разбира се, морето. Водата невероятно топла, невероятно приятна. Топла, като поизстинал чай, вероятно на 32-35 градуса, но по точно интересна смес на по-топли и по-хладни течения, които никога не стигат до еднородност по температура, а отново и отново се преплитат по-топлите и по-хладните струйчета. Освен това морето предлага и друга силна емоция: вълните, малки спокойни, непресъснато идват бавно, по един спокоен, почти сънлив ритъм, с необикновенна сила те изхвърлят навън. Но, внимание! Връщайки се, с удвоена сила дърпат навътре. Преживявал съм не веднъж по нашите плажове мъртво вълнение, но такова подмолна дърпане навътре не познавам. Тъй че никой да не се учудва на това: от край до край, по всички плажове на Тел Авив има предупредителни табели: „Плуването забранено!” Плуването! Да си стоиш или да си играеш като дете, прав, клекнал или седнал в края на водата не е забранено. Навскъде има къпещи се, по-смелите влизат и на 10-20 метра, но плуващи наистина (почти) несе виждат.

Изключителна авантюра беше тази ексскурзия по крайморската ивица на Тел Авив, в един истински горещ ден на септемврийското лято. До вечерта станах два пъти по-черен отколкото за три седмици във Варна. Вероятно заради това си остана денят един чудесен спомен и не се превърна в горчив урок за безмилието на слънцето, защото повечто от времето го прекарах във водатал Я и не малко под душа.

Цялта тази разходка беше в подножието на града-плаж, който на различни места си показваши най-различните лица. В по-горната, северна част преобладаваха небостъргачите, по-късно парковете и палмите, палмовите горички, за да приклячим с още по-шарения облик на стара Яфа. Там пристигнах, когато Слънцето започна да залязва. Внимателно с края на окото наблюдавах феерията на залеза, със скритата наджда да видя зеления лъч.

Зелен лъч не видях, но това което видях беше едно велико откровение за безсрайната красота на нашата човешка Земя.

Като връх и финал дойде ноща, пламнаха светлините на Тел Авив, Пролетния Хълм. Безброй блестящи звезди, на гирлянди подредени, по целите шест километра, които изминах, а стотици гордо вирнали се към звездното небе.

И всичко това живо, вълните на морето се плискат по брега, стелините на града тук-там премигват, целият град диша и мърмори тихо, от време на време прелетява ниско някакъв огромен осветен пътнически самолет, готвещ се да качне на близкото летище с нови гости и нови емигранти, хората около теб говорят весело на ивритски, на арабски, на руски.

Трубно се откъсвам от морето, правя един кръг по търговските улички на стара Яфа и хващам едночасовия път за Ха-Хагана.

Очите ми гледат вече познатия път, но мисълта ми, още замаяна от преживяното, вече се опитва да стигне до смисъла на нещата. Да ми е простено! Това е наивността на опиянения, подобна на тази на пияния.

Не дни и седмици, а месеци, години трябват за да изплува от дълбините смисълът.

Смисълът на един миг. На един ден. На един живот. На една вечност.

Съзри го смисъла, и знай, че си живял.

Виж бележката на автора

* * *

Пътуване до Израел – бележка на автора

Вече наближава година от пътуването ми до Израел, а аз съм стигнал в пътеписа си едва до средата му. Спомените си стоят живи и ярки – по своемо, което значи, че много детайли се топят в пенливия океан на миналото или потулват от други и в прииждащите нови картини на живота, та дори и от мисли и размисли.

Заради това пчвам да се чувствам задължен възможно най-бързо да приключа разказа си, дори ако следващите части приличат повече на някакви скици за едно бъдащо подробно изложение.

Ще има ли такова (подробно изложение) е въпрос на бъдъщето. Желание имам, но това рядко е достатъчно. По-важно е да има време, а то него трябва да го деля между много задачи. И не са малко по-важните задачи.

Колко благоприятно би било, ако едно издателство ми поръчи един – безспорно по-разширен – вариант на целия опис, за да го издаде като една малка книжка. Подобна на До Чикаго и назад.

Чувате ли, издатели?

И още една „задкулисна тайна”: основното ми работно място е в Будапеща, а кега съм в обичната родна Варна – без всички технически средства за коректна редакция и споделяне по интернет. Нямам на разположение и снимките, които лично правих на място. Живот и здраве, подходящите ще бъдат качени по-късно. Благодаря за разбирането и търпението.

* * *

Светлината на горския огън

Горският пожар е тежък удар, често е адски.

От десетилетия всяка година чуваме ужасни вести.

Всеки един пожар е трагедия. Заплашва живота на нещастни хора, често изисква жертви. И в същото време, катастрофата наранява дробовете на Земята.

В каква степен нарастващото присъствие на горски пожари в новините е резултат на развитието на комуникациите, на глобалното затопляне и на необузданата експлоатация на околната среда?

Кой знае? Но в крайна сметка какво значение имат на теоретичните пропорции, хипотетичните тенденции.

Но има тук и още нещо.

Преди повече от тридесет години ми дойде на ум идея, която на практика би разрешила проблема.

И от 30 години се опитвам да да осигуря успех за това решение. Свързах се с потенциални производители, заинтересовани институции, засегнати държави, но засега се срещнах само с неразбиране и стени.

Това е тежко бреме за мен. Често си мислех, че и аз съм виновник: би трябвало да изляза на улицата и да викна тайната ня решението, а не да чакам спазването на обичайния ред: патент, договор със сериозен производител, обществен благодетел.

Да, чувствам се виновен, чувствам се отговорен за тази безизходица.

Но тези важни институции, тези уважавани държави, те как ще могат да обяснят тази своя разрушителна неразбираемост?

Вярно, това не ми е мой проблем, но дълбоко ме възмущава.

Ако те не се способни да се справят с такъв проблем, какво може да се очаква от тях, ако започнат да прииждат все по-често вси по-сериозни изпитания?

Да се надяваме, че те тогава ще се събудят!

Слабо утешение. В никакъв случай не ме успокоява.

Би било важно да се борим за нов вид подход и нов вид обществена власт.

Признавам, изглежда малко странно за мен: не успях в случая на горските пожари, а сега какво искам с тази наистина свръхчовешка борба срещу този гнусен Левиатан?

Не знам още със сигурност. Мисля, разсъждавам, търся. И споделям това с всички, защото със сигурност знам едно: това не еднолична борба.

И отново същността на днешната ми бележка: възможно е ефективно техническо средство срещу горските пожари.

* * *

Пътуване до Израел – 9. Ден трети: Рабин

На четвърти ноември 1995-а в Унгария се роди научно-популярната поредица Светът в промяна, един от най-амбициозните ми проекти, идна от най-големите ми гордости. Старта е даден с три заглавия: Живите религии, Футболът, Сталин.

Каква трагична случайност: в същия този ден, четвърти ноември 1995-а на тел-авивския площад Кралете на Израел многолюден митинг в подкрепа на споразумението от Осло. Ентусиазирани хората пеят песен на мира. Три изстрела. И пада тежко наранен министър-председателят на Израел Ицхак Рабин. Необяснимо суетене. След час на операционната маса Рабин умира от прекомерната загуба на кръв.

Общественото мнение в Израел и в целия свят е шокирано. Убиецът е осъден, но няма – и до днес – отговор: как най-добрите служби за охрана не охраниха израелския министър-председател? Легендата за военните успехи на Израел и най-смелия строител на жадувания от всички разумни евреи и араби мир?

Отговори няма, само погребение с присъствието на покрусени държавни ръководители от цял свят. Четвърти ноември е обявен за възпоменателен ден на Рабин. Прекръстват улици, площади, мостове, паркове, училища, та дори и синагоги на Рабин, включително и площада Кралете на Израел.

Но още преди всички тези жестове на почит, в Унгария става едно малко издателско чудо: 30 дена след атентата излиза от печат книжка номер четири от новата енциклопедична библиотека Светът в промяна със заглавие Рабин. Първата в света биография след неговата гибел, която не само описва живота и дейността на тази историческа личност, но описва събитията около и след убийството му.

Пак интересна случайност: на следващата пролет Унгарската Академия на Науките решава 4 ноември да се празнува като празник на унгарската наука. (От този род си имаме и по0интересно съвпадение: още при проектирането на поредицата решихме тя да има 10 направления, като История, Общество и тл нл, като десетото направление е „върховото“ – Науки. Едновременно основахме традиция тези направления да се празнуват в първата декада на ноември, т. е. науките се празнуват на 10 ноември. И виж чудо: след пет (!) години ЮНЕСКО реши 10 ноември да бъде световен ден на науките!)

От дълги години държах на дневен ред задачата да влезем във връзка с тел-авивския Център Рабин, за който от време на време чувах интересни новини. Така, когато се реших на това пътуване до Израел, първата ми задача беше да пиша на Центъра, и да им предложа един – от малко останалите – екземпляри на книжката Рабин. За моя най-голяма радост веднага получих положителен отговор и покана да ги посетя от името на библиотеката на центъра. Но това, както скоро разбрах не е само библиотека и архив, а един цял отдел Възпитание, който по обем на засегнатите лица, вероятно дава основната част на посетителите.

И така, третият ми ден в Израел започна с посещението в Центъра Рабин. Той се намира в най-северния край на Тел Авив, т. е. с влака от Ха Хагана на четири спирки. Там първо виждаме кампуса на тел-авивски Университет (по-точно високите 20 метра стени на невидимата университетска крепост). На върха на стръмната стена – бодлива тел… Тъжна картина… На като гледах веселите групички студенти, които непрекъснато идваха, малко ми поолекна. Там, където има весела младеж, не могат да изсъхнат корените на желанието за мир.

Целия този северен район на Тел Авив е приказен, райски, с огромните си паркове, музеи, спортни площадки.

Щастлив и безгрижен обхождах мястото. Гърдите ми се пълниха със свежия ароматичен въздух, очите ми с красотата на природата и хармонията, която тук беше постигнала човешката дейност.

В центъра пристигнах 10-15 минути преди уречения час, тъй че имах време да направя една разходка в разкошната импозантна сграда.

Точно в 10 часа се явих при Наоми Рапопорт. С обаятелната домакиня  си поговорихме на чаша кафе, аз представих издателството си, историята и успеха на биографията на Рабин (3000 продадени екземпляра). Наоми разказва за дейността на Центъра. Междувременно ни посети една друга сътрудничка, към която Наоми имаше видимо голям респект. Като разбра от къде идвам, гостенката започна да разправя за свои приятелки от Варна. Както в такива случаи е задължително да се каже: какъв малък е светът (за щастие, поне се променя, на който му е скучно, да прояви още малко търпение).

Това посещение ще остане един силен и дълбок спомен, но та не сложи точка на нещо, контурите на което и не ми бяха съвсем ясни. Напротив, активира чувства и размисли, които лека-полека се превръщат в мен в едно огромно задължение. Може да се каже, задължение към едно велико дело, на което и Рабин се посвети.

Делото на мира.

Да служиш на делото на мира не е безопасно. Има ли по-ясен пример за това от съдбата на този печеливш военен, предаден в битката за мир.

Със загубата на Рабин загуби и делото на мира по тези свети земи.

Добре ли предават урока на тази история? В този център? В Израел? По света?

Светът в промяна – бойно пале на силите на доброто и на злото.

Този има по-голям шанс, който по-ясно вижда истината.

  

* * *

waterbird / hydrofoil / aquabike

Пътуване до Израел – 8. Ден втори: легендата за Йерусалим (Шеста част)

Преди да напусна святото място реших да огледам и южната му част, която някак си остава в периферия. Особено ми привлече вниманието един модерен железен мост, който сякак водеше до върха на стената, а зад нея започва храмовия хълм, сега свята място на мюсюлманите и непристъпно за други.

Но ето, спираме учтиво една красива девойка във военна униформа: „Моля, върнете се, това е място само за жени.“ И наистина, сега забелязвам, че една ограда заделя част от Стената на плача и терена пред нея, и там има само жени.  Усмихваме се един на друг, и се връщам, мислейки си: тук в такъв мир живеят най-строгите традиции и най-либералната търпимост към модерните революционни промени на обичаите, че няма да се учудя, ако един ден тук направят и трети коридор за лицата от третия род (и без строго определен род).

Тръгвам към изхода, който е на високо, в западния край на обширния, силно наклонен на изток двор. Всъщност това е една – не особено дълбока – котловина, която разделя хълма на храма и хълма Цион, самата „запазна“ стена е била построена именно за да укрепи хълма на храма, и няма нищо общо със разрушения храм на Йерусалим. А както казва за него легендата (и Библията): „камък върху камък не остана…“

Тогава, в началото на 2. век, след като римската войска, след бунта на евреите разруши Втория храм, наистина – повторно – камък върху камък не остана, но днес блести златния купол на Ал-Акса, един от най-светите храма на мюсюлманите. Според тяхната легенда, Мохамед от там се възкачил в Небето.

Беден и сиротен е този народ, който си няма легенди.

Силно въздействие има мястото. Стоя на високото пред изхода и гледам Стената, гледам роенето на хората. Колко са дребни гледано от тук. Какви ли ще да са, гледани от перспективата на хилядолетията. Дали бихме могли да се състезаваме с атомите?

Чувствам силата на това място. Не съм бил на Червения площад, нито на под Акропола или римския Форум. Предполагам по импозантност, по архитектурна богатство, ако щеш, по природна красота има стотици и може би хиляди по-въздействащи места, това кръстовище на духовните течения от изток и запад, от юг и север, е запазило силата на големи тайни, на една голяма магия.

Може би именно тази магия ме тегли към хълма Цион. Още като се готвих за този път бях по-любопитен за хълма Цион, отколкото зя хълма на Храма.

Напуснах двора на Западната Стена, хвърлих прощален поглед към Стената, към смътно блестящия в маранята на септемврийската жега златен купол, на луксозните сгради, които обкръжават от запад мястото. И тръгвам на югозапад покрай градската стена в посока хълма Цион, който е извън градските стени. Но тези сега съществуващи стени са построени от един турски султан, не спазват линията на града от времето на Юдея.

За хълма Цион минавам през Давидовата врата. Само няколко крачки и ето качвам се на този пак не много висок хълм. Две важни постройки има тук. На самия връх на хълма е построен внушаващия храм и манастир на ордена на Доминиканците. Храмът има висок купол, тъй че съм сигурен, от латерната му вероятно се открива фантастична панорама към целия Йерусалим. Да не забравяме: Йерусалим сега е един огромен метрополис, а старият град е само един малък квартал в него. С надежда обикалям владението на Доминиканците, но никъде не намирам начин да вляза. Но дочувам около главния ход характерното църковно пеене. Нямам думи да опиша блаженството от песента на този хор. Компенсира ме и за най-невероятната панорама, която бих видял.

Другата важна постройка на хълма е т. нар. Кула на Давид. Според една доста оспорвана легенда, тук е гробът на Давид, първият голям (по значение, иначе малък на ръст) крал на Юдея. Според друга легенда в централното помещение (двор?) на сградата са се събрали Иисус и учениците му (апостолите) на последна вечеря. По това време тази сграда може би действително е била крайградска кръчма.

Във всеки случай постройката сега е голям туристически обект, с характерната за такива места атмосфера, и явно непрекъснато доизграждана. Непрекъснато идваха нови и нови групи от най-различни краища на света. Особено много и шумни бяха младежките групи, често в униформи и също представляващи цялото човечество. Явно това са групи на разни международни организации, евептулно религиозни движения.

Аз обаче се бях подготвил за една обещаваща вечерна програма. По интернет бях намерил съобщение, че именно този ден и именно тук някакъв състав ще даде безплатен концерт от 7 часа. Концерт на живо, на такова място! Бях очарован от възможността. Видях, че в спомената централна зала дърводелци строяха някаква дървена конструкция, която вероятно можеше да служи като временен покрив. Попитах един майстор, който ми се стори шеф на групата, дали за концерта се строи това. Отвърна ми необичайно троснато неща на ивритски, което безспорно едно значеше: или да му говоря на ивритски, или да го оставя на мира…

Интересна история е ренесанса на този ивритски език и укрепването му като главен, лека-полека единствен език на Израел. Може да се каже, че всички образовани хора говорят добре английски, и естествено всички тези (включително и най-необразовани),   които идват от страни, където английският е основен език. Разбира се, английският не е така ползван дори от всички образовани хора, особено от Източна Европа, а те не са малко. На практика, ако човек знае английски и руски, ще може да се разбере с огромното мнозинство от тамошните хора, с които има смисъл да се общува. И все пак, проблеми има, проблеми от най-различно естество. И имам чувството, че нещата вървят към… усложняване (казвам го така, за да бъда учтив). Наистина, имам сериозно съмнение, чи и Израел, и Китай схваща: имат все по0голям аванс в много области, но главно в стратегически области. И един езотеричен език е фантастично средство да си пазят това предимство от любопитните чужденци. Веднъж вече откраднаха един куп тайни: тайните на порцелана, на коприната, на печата, на барута. Край на това! Никаква смяна на йероглифите с латински букви! Да пише от ляво на дясно? С латински букви? Ще има да чакате!

Чакам, чакам, но никакъв концерт не започва. Питам един симпатичен равин, с който вече си говорихме два-три пъти преди това по други теми (повече от час съм вече в Кулата на Давид и по хълма), какво знае за концерта. Много мило ме успокоява: „Сигурно ще дойдат… Скоро… или по-късно… Но може и да не дойдат…“ Усмихваме се един на друг, разказах му, къде и какво работя... и полека си тръгнах. Вече беше седем и половина, още сравнително рано, но дълъг – и в известната си част непознат – път ме чака до автогарата.

Отново Вратата на Давид, пътя покрай градската стена. Истинска йерусалимска атмосфера. Редят се седалища на църковни организации, почти изключително християнски. В този квартал явно преобладава арменската църква, но и името на Давид се среща често. На следващата врата си купувай една кравайче с особена форма, на много места го продават в стария град. Излизам в новия град и правя една разходка в зруг свят: чудесен парк, импозантни сгради, движение.

След време преценявам, че ще е по-разумно да се върна в стария град и през него да се върна до Вратата през която сутринта влязох, за да се кача на трамвая. Така и направих и навреме се прибрах. В 9 часа с един от последните автобуси тръгнах за Тел Авив.

Прощавай, Йерусалим. Докоснах те. Докосна ме. Много въпроси получиха отговор. В замяна набрах нови въпроси. Въпроси-задачи.

Нощната гледка е още по-пищна, по-цветна, по-светла. Особено като почнахме да приближаваме Тел Авив, където се е закотвил Новият Свят.

Но нещо ме смущава. Толкова небостъргачи преди Ха Хагана и Яфа? Това не може да бъде! И наистина. Автобусът завива и се прощава с наъ на непознато място. Оказа се, че не пътува до Централната автогара, от която тръгнах, а до една още по-централна гара, която е с няколко километра по на север. Нищо, не съм дошъл да спа тук, а да видя. Само трябва да зная, на къде е север и накъде юг. Излизам от територията на автогарата, заобикалям един строителен обект и попадам на един голям оживен път, почти магистрала, но в хубава паркова лента. За посоката си имам хипотеза, но за сигурност питам една девойка, която в десет и половина сама на една пейка си чете нещо по таблета: „Здравей! Кажи ми, моля те, Ха Хагана в коя посока е?“ Сочи ми противоположната посока, на която очаквах. Казах й, че това ме учудва, защото според мен, усещайки посоката на вятъра, знаейки, че на брега нощем в коя посока духа вятъра… Девойката ме успокои, че въпреки моите познания Ха Хагана е натам.. И тогава зърнах надписа на ж. п. станцията. Те са четири в Тел Авив. Като идващ от летище Бен Гурион, Ха Хагана е първата (10 минути), а тази тук е втората.

Може би щеше да е приятна непредвидената нощна разходка, но така завършекът на този втори ден беше идеален.

Всички преживявания останаха живи и ярки.

* * *