неделя, 28 октомври 2018 г.

Жените в моя живот – Втората


Втората жена на моя живот беше причината да се появя на този свят: какичката ми Роси, малката весела красавица с две големи черни плитки.
- Майко, татко, искам братче! – почва да повтаря Роси, вероятно на седем години, когато тръгва на училище.
Ама тъй, ама инак…
- Майко, татко, искам братче! – тропва с крак Роси, все по-нетърпелива.
- Ама виж, миличка, там е работата, че нямам пояс и така не става да имаш братче – се опитва деликатно с половото просвещение баща ни.
- Аз ще ти събера пари да си купиш пояс – грейва й лицето на Роси.
Родителите все по-притеснени.
- Или ще ми родите братче, или ще умря 0 отсича Роси и прави всичко възможно това да не изглежда евтин шантаж.
Родителите се виждат в чудо. Ами ако й стане нещо? И ето ти чудо, истинско хубаво голямо чудо. Заченато е братчето на Роси.
Роси тича да се похвали на приятелката си: „И аз ще си имам братче!“


Очакването да се появя на бял свят става обща семейна програма. Роси поема и своята отговорност. От приятелката си много добре знае, какво е да има бебе в къщи.
- Ама аз ще му пера пеленките! Още първите!
Обещано й е. И така става.
Най-добрата кака на света. Може би трябва да кажа, че съжалявам за две неща, но бива ли да се поддаваме на винаги готовата да страда сантименталност. Едното са тези девет години и нещо, които ни разделяха. Днес не се знае, кой е по-млад от другия, но в детските години тази разлика е голяма. Другото, за което съжалявам, е че ученето на сестра ми ни раздели за много, по-точно за десет години. Десет години от детските ми години, които сега аз броя аз 19, до заминаването ми в Унгария…
Но да не се измъчваме за това, да не скърбим. И да не забравями, че имаше ваканции, летни, зимни…
Броени спомени, чудесни спомени.
И при това не единствено те ни свързваха, а безкрайно много други неща. Ловеч, София, море, изгаряне от слънце, Бодлер, Париж, сватба, Ангел, Нори, Петър, не мога да ги изброя всичко, за което ако мисля, ми идва на ум и Роси…
Но добре, че говорим за нея, та се сещам, трябва да й се обадя…

* * *

събота, 27 октомври 2018 г.

Вещественото доказателство


Дълбоко е скрита истината, казва мъдрецът...
Каква истина? И в дълбините на какво?
Защото има една, която – дори и съвсем тихо – е там, в сърцето ни. Чувстваме я, виждаме я, даже и да затворим очите си, даже ако се опитаме да не мислим за нея.
Какъв човек е MBS, да си остане с кода?
Може, да, може той да е най-чистият, най-гестният човек в света. Той знае. Това е неговата тайна.
Но MBS не е глупав човек. Трябва да знае, и сигурно знае, че каквото и да направи, каквото и да казва, синът на брутално убития Хашогджи – с най-пълно основание – ще  мисли дълбоко в себе си, че убиецът на баща му е именно той, MBS.


Знаейки това, организирането пред светлините на камерите на учтиво ръкостискане между синът на убития баща и убиеца на бащата, този всемогъщ принц, е заплюване на света в очите.
Не, MBS не е глупав. Той не искаше да плюе в очите на света, той има други, най-вече бизнес планове с него. Той чисто и просто си поиска цената на позволението младежът да напусне страната, така както най-настоятелно ходатайстваха за това американските му приятели. И вероятно успокоително чувство е било, че заплащането строшава душата на нещастния млад мъж, един потенциален противник.
А още по-голяма полза ще да е било в сметките на не глупавия MBS, надеждата, че това ръкостискане ще се оцени като доказателство за неговата невинност в убийството. Която сега е толкова съмнително за мнозина. Оправдателен жест.
Искаше да се надява на това MBS.
Но тук изби истината: предначначеният за оправдателен жест се оказа веществено доказателство виновността.
Защото само един безкрайно циничен, безкрайно  безскрупулен, безкрайно жесток човек можеше да измисли такава сцена. За който зверското убийство на Хашогджи или на който и да е друг, не е по-голям проблем от тази жалка комедия. Дали лично го е наредил или не, всъщност тук няма голямо значение. Същественото, ужасното е, че той е мозъкът на една велика сила.
И това е посланието на заплюването на света в очите.
В много лош момент идва то.
Вселената е принудена да постави на дневен ред въпроса за съществуването на човека и сега се съберат аргументите за да и за не..
Драматично много са веществените доказателства, че човекът е вредител. Вредител за своята среда, вредител за самия себе си.
И най-лошо: въпреки различни повърхности промени, човекът не се учи. Къде виждаме морално развитие през изминалите 10 хиляди години? Ако и да има много промени по повърхността, дали се е променило в дълбините? Променило ли се е нещо в нашите гени?
Не, не това е ръкостискане ще бъде последната капка в чашата.
Поради опитите на другата страна процедурата за доказателства продължава. Още няколко седмици, може би още няколко хилядолетия. Не можем да знаем
Но не това трябва да гадаем, колко време ни остава.
Задачата ни е: как може да служи всяка една наша мисъл, всяко едно наше деяние моралното развитие на човека?

* * *

неделя, 21 октомври 2018 г.

La Bohème - Quando me'n vo' - Nino Machaidze


* * *

Жените в моя живот - Първата


За какво да си мисли човек, ако един мъж се готви да разказва за жените в своя живот? Нещо като приказките на един рибар за уловените от него риби…
Спокойно! Не очаквай, скъпи читателю, разказите на един нов Дон Жуан. Очаквай разказа на едно дете. Е, да, това дете с време ще стане юноша, после, закон на природата, и мъж. За това трябва да минат 19 години.
Та за жените на тези първи 19 години искам да пиша сега. За това може би и цели романи не биха стигнали, но плановете за близките дни са съвсем скромни.
Първо се срещнах с най-важната жена не само на следващите 19 години, но и на целия ми живот. Тя ме роди на 22 юли на трудната следвоенна 1947 година, 34 годишна, след повече от 9 години от раждането на сестра ми. Не само от често повтаряните й спомени, но от вътре, от цялото си същество чувствам и до ден днешен нейна безкрайна обич. Щастливи са хората, които са дарени с подобна обич.
Няколко особено силни спомена имам за нея като малък. Може би последният от тази поредица – бях вече в първи 0 клас – е, че седя в скута й и упражняваме писането на лулички, с което тогава започваше ученето на буквите. Колкото повече се стараех, толкова повече грешах, толкова по-нервна ставаше майка ми, но аз я гледам под око и ми става хубаво, че имам такава красива майка.
За един друг случай ме е направо срам. Това стана вероятно една-две години по-рано. Готвихме се за театъра (на работа!)л Майка ми стои пред голямото огледало на шкафа в коридора, слага си червило, реши гъстите черни къдрици. Аз се присламчвам до нея, и двамата сме в огледалото. Майка ми се смее и ме пита/ „Кой е по-хубав?) Много не се замислям, но се правя, че сериозно гледам и преценявам двата образа и решително отсичам: „Аз“. И до сега ми е срам, че съм бил толкова дете.


Тази жена ми беше извор на всичко хубаво в живота: обичта към близкия, обичта към хората, обичта към хубавото, обичта към честта, обичта към живота. Винаги беше усмихната. Винаги беше енергична, неуморна. Макар че често казваше след ядене: „Идва ми да ги изхвърля чиниите, една по една…“ и показваше движението (както хвърлят  глинени дискове при спортна стрелба. Да, тогава нямаше машини за миене, нямахме прислужница. А обедите и вечерите ни бяха както трябва= супа, една или две ястия, салати, десерти.
Отлична домакиня беше, във всички жанрове. И обичаше да изпробва нови рецепти, да експериментира. Най0великия й специалитет обаче бяха банкетите, които поне два-три пъти на сезон даваше на колегите от театъра. Върхът на продукцията беше невероятната руска салата декорирана със чудновати фигури от тънки резенки камби и други мариновани зеленчуци, маслини, репички и т. н. Да не говорим за хайвера!
А на колко митинги и събрания съм бил с нея, когато палено декламираше срещу войната…
Разбира се, най-голямата част от времето ни минаваше в театъра (макар че в това специално мен често ме възпрепятстваше детската градина, по къдно училището, но не ми идваше ва ум да се бунтувам).
В театъра имаше два случая: в първия майка ми беше на сцената, аз тук или там в зрителната зала. В другия случай и двамата бяхме в ложата на артистите (третата ложа в дясно), където имаше осем стола в две редици. Пак според нейните спомени, първата опера, която съм гледал (в нейните ръце още) била Бохемски живот. Тихичко съм бил попитал: „Майко, защо плаче леличката?“


* * *


неделя, 14 октомври 2018 г.

Пътуване до Израел – 14. Епилог: Размисли (Втора част)


Видях – макар и за малко – Израел. Добре ли е, че имаше какво да видя? Че имаше, има Израел?
Много хора по света, евреи и не евреи: Израел има право на съществуване и на сигурност. Много хора, евреи и не евреи са малко или повече скептични по този въпрос. И никак не са малко, евреи и не евреи, които твърдят, че съществуването на Израел е грешка или даже престъпление.
А какви страсти поражда този спор! Може би са стотици хиляди вече жертвите, убити в този спор. И никак не е преувеличение да кажем, че този спор застрашава мира на целия свят.
Удобна изглежда позицията да се дистанцираш по този проблем, да смениш темата на разговор или чисто и просто да се задоволиш с едно общо пожелание за мир и разбирателство. Удобна, но непристойна за един честен и отговорен човек в наше време.
Наистина трудно е да се ориентираш в морето от факти, да избегнеш огромните блата от лъжи и манипулации, да си запазиш разума при среща с фанатизма. Но това не може да бъде оправдание. Длъжни сме всички да вземем участие в общия размисъл, в общото търсене на решение, в общото защита на човешките ценности, на първо място на живота и мира.
А всъщност основният проблем не представлява сериозно предизвикателство за разума. Няма ничия земя. И тук, на това малко парче земя на кръстовището на Африка, Азия и Европа трябва да има някаква – по възможност свободна, независима, демократична – държава. Как да е устроена, как да се нарича, къде точно да минават границите й, всичко това са в известен смисъл подробности, които трябва да решават хората, които живеят тамл.
Призивите за унищожаването на Израел са не само осъдителни, но са и безсмислени. Истинският – осъзнат или неосъзнат – смисъл на такава политика е отново – за кой ли път – изгонването на евреите от тяхната легендарна родина.
Да, светът много се промени. Няма я вече Вавилония, няма я Римската империя… Но да нямаме илюзии! Чак толкова не се е променил светът. И в 20-ия век, и в досущ приличащия му 21-и век е възможно етническото „прочистване“ на райони и страни. Често бездействащи свидетели сме на нови и нови изселвания, бежанства, трагедии.
Това напълно обяснява и правото и факта, че Държавата Израел прави всичко – твърде често повече от допустимото – за своята сигурност.
И с това се затваря омагьосаният кръг.
Но преди да го „решим“ проблема на омагьосания кръг, няколко думи по въпроса: има ли право един народ на собствена държава?
Изключително сложен въпрос, на който не може да се даде единен, независим от времето отговор. Преди столетия вероятно правилният отговор е бил да, но днес вече навлизаме в нова ера на цивилизацията, когато държавата вече не е и не бива да бъде държава-нация, териториална административна и политическа единица в един обединен мирен свят.
Далеч още не сме стигнали до реализирането на това ново положение, но много добре би било ако всички отговорни сили, държави, организации движат нещата в тази посока.
За голямо съжаление сегашното управление на Израел, особено с приемането на закона за държавата-нация движи нещата в обратна посока, в посока на далечното минало. А с това именно засилва пагубните сили, които бушуват в омагьосания кръгл
Не, това няма да доведе до нищо хубаво, а точно обратното обещава.
Идеи за решаването на (кой по-точно) проблем има много. Най-старото и най-често повтаряното предложение е проектът „две държави“, т. е. създаването (къде?) на палестинска държава.
Твърде съм скептичен, че такъв сложен проблем може да се реши така лесно. Може би в момента на Договора от Осло това можеше да успее, но тогава реалната власт – твърде брутално – отхвърли този шанс.
Убеден съм, че същността на проблема изисква едно много по-иновативно решение, достойно за новата ера- Конкретен и подробен план естествено нямам, това би било по силите на един голям екип от отлични специалисти, но няколко елемента са важни.
Първо смятам за изключително спешно и важно отделянето на Газа в суверенна държава (в този район през много векове е имало държава с име Фелистения).
Като втора крачка трябва да се обособят главно в Йерусалим държави-енклавита по модела на Ватикана. А може би и самият Ватикан трябва да се премести в Йерусалим. Така „обетованата земя“ може да се превърне в особена и защитена родина на религиите, което би било една нова форма на световното наследство. Този развой би могъл да бъде и решението на муслимския Йерусалим. (В Хайфа е световното седалище на сравнително младата Бахайската църква.)


Надявам се, че в недалечно бъдеще и Вярата в човека ще се яви – с уважение – между представителите на Старата ера.)
Успоредно с другите крачки, трябва да се намери и решение за положението на западния бряг на Йордан. По този въпрос предложението подкрепено от Тръмп, новосъздадената (палестинска?) държава на западния бряг да влезе в конфедерация с Йордания.
Независимо от крайното решение за западния бряг, трябва да видим, че в по-далечна перспектива бъдещето на Израел, както и на целия традиционен Леван, включително и Турция, с една дума: Мала Азия е в рамките на един обновен Европейски Съюз, безспорен, естествен наследник на Римската империя.
Сън в лятна нощ?
Не е сън. Съвсем будни размисли лед едно паметно пътуване.


* * *

неделя, 7 октомври 2018 г.

Пътуване до Израел – 13. Епилог: Размисли (Първа част)


Може ли човек да пътува до Израел, да се разхожда по улиците на Йерусалим и Тел Авив, и да не се замисли по съдбата на евреите, на Израел?
Вярно е, в днешно време никак не е необходимо да пътуваш до Израел за да попаднеш в невероятния лабиринт на тези въпроси.
Днешно време? Какво е то? От кога живеем в него?
Преди много години изучавах живота на моя велик предшественик, любима фигура от великолепната галерия на античните философи, останала доста в сянка: Теодор Атеиста (който стана герой на една моя новела). Чета вълнуващата хилядогодишната история на Кирена, и какво намирам там: смутове около тамошната – не малко – еврейско население, като трагичен край избиването на 20 хиляди мъже, жени, деца, старци. Две хиляди години преди избиването на 6 милиона…
Може ли обективно, безстрастно да се говори по тази тема?
Тук безстрастието изглежда като предателство спрямо хуманизма, но даже спрямо разума.
В крайна сметка, това може би не е фатално. Дали безстрастно или със страст: което е важно, то е да се търси истината. Истината, която ще ни помогне да намерим правилния път. Бъдъщето е неизбежно, но всичко от това зависи, по какъв път стегаме до него. Сгрешим ли, отново ще стигнем до трагедиите на миналото, които най-вероятно не ще искат да се задоволяват с едно обикновено повтаряне, а с още по-жестоко изпълнение.
Злото се опиянява от крайните решения.
Както и глупостта…
Две неща има, по които еврейският народ е между първите на светал
Първото е непоклатимият народен дух, непоклатимото национално самосъзнание. Кое играе тук решаваща роля? Абсолютното почитане на традициите? Религията? Огромното самочувствие, укрепено от хиляди легенди и хиляди реални успехи? Общата – почти винаги трагична – съдба? Особеното изкуство да се живее, така изпитано и подробно кодирано в техния уникален житеен пътевод: Талмуда?
Вероятно всичко това и още хиляди други обстоятелства, изяснени и неизяснени подробности, тайни… Та как да изпуснем из предвид Кабалата и още много неща.
Тук от една страна е важно да не паднем сами в една от реално съществуващите грешки (и клопки): епигонизма, безусловното и безкритично възхищаване от всичко, което е еврейско. Това е доста характерно за голяма част от самите евреи (и в този случай това е смекчаващо обстоятелство, макар не съвсем безопасно), но колко е жалко, когато се практикува от „езичници“ (т. е. „не евреи“, за което българският език не си е подготвил специален термин, това на английски: gentile, на иврит: גוי).
Важно е да видим ясно, да признаем, че има много други народи, които имат основание да се гордеят за подобни заслуги, включително за подобно отстояване на вихрите на историята. И тука е напълно излишно да се позовавам на конкретни имена. Без преувеличение може да се каже, че те са хиляди. Например само в Индия…
От друга страна трябва да го признаем – много по отчетливо, о както обикновено го правим – че успехите на еврейския народ, особено през последните един-два века имат особен характер: по качество и по интензивност и товасе превръща в огромно предизвикателство.
Не малка част от евреите винаги са били успешни в работата си (даже ако става дума за кожухар, сладкар или дребен търговец), и затова винаги да били обект на завист. Особено критично става положението, когато все по0сериозни позиции заемат в търговията и заемането на пари.
От дълги десетилетия обаче успехите на евреите ги поставят – често заслужено – на призови места почти във всички сектори на живота. Това от своя страна създава много по-благоприятни условия за успеха на ново идващите аспиранти-евреи. Това не е ново явления. Критики и обвинения по този въпрос често се чуват. Те често кулминират в най-явлен антисемитизъм и с това правят голяма услуга на облагодетелстваните.
Дилемата е много сериозна, защото не се вижда доброто решение на този основно спонтанен процес. Който в не малка част никак не е спонтанен, а подпомаган от стотици, ако не хиляди органи, организации, фирми и т. н. Още повече, че тези фактори най-безскрупулно действат с целия арсенал средства и оръжия, на първо място с атомната бомба на антисемитизма.
Как ще спасим хармонията и братството на човечеството. Може би това е иронията на историята: да се надяваме, че един нов евреин ще ни спаси от опасностите на съвременната цивилизация. Мойсей изведи робите от Царството на робството, Иисус им посочи пътя към царството на обичта.
Ами сега, на къде, хора?
Братя евреи, огледайте се! Няма ли някъде между вас един нов мисия, който да ни спаси от новото робство, което ни готвят добри хора, гении, филантропи: Ротшилд, Цукерберг (ако така по-добре го знаете: Зъкърбърг) и компания?
Но да не ви тежи тази тежка отговорност. Не е писано, че между вас ще се яви новият пророк-спасител Пък и откровено казано, на дали именно от пророк се нуждаем.
Нещо друго, ново ни трябва, нови мисли, идеи, виждания. Нова смелост.
Но и тогава разчитаме на вас.
Разчитам на тези евреи, които прочетат книгите например на Ювал Харари и прочетат например и моите (главно Цивилизацията), и кажат: да – не безстрастно: ние сме за истините на Цивилизацията.



* * *