Пътуване до Израел – 8. Ден втори: легендата за Йерусалим (Шеста част)

Преди да напусна святото място реших да огледам и южната му част, която някак си остава в периферия. Особено ми привлече вниманието един модерен железен мост, който сякак водеше до върха на стената, а зад нея започва храмовия хълм, сега свята място на мюсюлманите и непристъпно за други.

Но ето, спираме учтиво една красива девойка във военна униформа: „Моля, върнете се, това е място само за жени.“ И наистина, сега забелязвам, че една ограда заделя част от Стената на плача и терена пред нея, и там има само жени.  Усмихваме се един на друг, и се връщам, мислейки си: тук в такъв мир живеят най-строгите традиции и най-либералната търпимост към модерните революционни промени на обичаите, че няма да се учудя, ако един ден тук направят и трети коридор за лицата от третия род (и без строго определен род).

Тръгвам към изхода, който е на високо, в западния край на обширния, силно наклонен на изток двор. Всъщност това е една – не особено дълбока – котловина, която разделя хълма на храма и хълма Цион, самата „запазна“ стена е била построена именно за да укрепи хълма на храма, и няма нищо общо със разрушения храм на Йерусалим. А както казва за него легендата (и Библията): „камък върху камък не остана…“

Тогава, в началото на 2. век, след като римската войска, след бунта на евреите разруши Втория храм, наистина – повторно – камък върху камък не остана, но днес блести златния купол на Ал-Акса, един от най-светите храма на мюсюлманите. Според тяхната легенда, Мохамед от там се възкачил в Небето.

Беден и сиротен е този народ, който си няма легенди.

Силно въздействие има мястото. Стоя на високото пред изхода и гледам Стената, гледам роенето на хората. Колко са дребни гледано от тук. Какви ли ще да са, гледани от перспективата на хилядолетията. Дали бихме могли да се състезаваме с атомите?

Чувствам силата на това място. Не съм бил на Червения площад, нито на под Акропола или римския Форум. Предполагам по импозантност, по архитектурна богатство, ако щеш, по природна красота има стотици и може би хиляди по-въздействащи места, това кръстовище на духовните течения от изток и запад, от юг и север, е запазило силата на големи тайни, на една голяма магия.

Може би именно тази магия ме тегли към хълма Цион. Още като се готвих за този път бях по-любопитен за хълма Цион, отколкото зя хълма на Храма.

Напуснах двора на Западната Стена, хвърлих прощален поглед към Стената, към смътно блестящия в маранята на септемврийската жега златен купол, на луксозните сгради, които обкръжават от запад мястото. И тръгвам на югозапад покрай градската стена в посока хълма Цион, който е извън градските стени. Но тези сега съществуващи стени са построени от един турски султан, не спазват линията на града от времето на Юдея.

За хълма Цион минавам през Давидовата врата. Само няколко крачки и ето качвам се на този пак не много висок хълм. Две важни постройки има тук. На самия връх на хълма е построен внушаващия храм и манастир на ордена на Доминиканците. Храмът има висок купол, тъй че съм сигурен, от латерната му вероятно се открива фантастична панорама към целия Йерусалим. Да не забравяме: Йерусалим сега е един огромен метрополис, а старият град е само един малък квартал в него. С надежда обикалям владението на Доминиканците, но никъде не намирам начин да вляза. Но дочувам около главния ход характерното църковно пеене. Нямам думи да опиша блаженството от песента на този хор. Компенсира ме и за най-невероятната панорама, която бих видял.

Другата важна постройка на хълма е т. нар. Кула на Давид. Според една доста оспорвана легенда, тук е гробът на Давид, първият голям (по значение, иначе малък на ръст) крал на Юдея. Според друга легенда в централното помещение (двор?) на сградата са се събрали Иисус и учениците му (апостолите) на последна вечеря. По това време тази сграда може би действително е била крайградска кръчма.

Във всеки случай постройката сега е голям туристически обект, с характерната за такива места атмосфера, и явно непрекъснато доизграждана. Непрекъснато идваха нови и нови групи от най-различни краища на света. Особено много и шумни бяха младежките групи, често в униформи и също представляващи цялото човечество. Явно това са групи на разни международни организации, евептулно религиозни движения.

Аз обаче се бях подготвил за една обещаваща вечерна програма. По интернет бях намерил съобщение, че именно този ден и именно тук някакъв състав ще даде безплатен концерт от 7 часа. Концерт на живо, на такова място! Бях очарован от възможността. Видях, че в спомената централна зала дърводелци строяха някаква дървена конструкция, която вероятно можеше да служи като временен покрив. Попитах един майстор, който ми се стори шеф на групата, дали за концерта се строи това. Отвърна ми необичайно троснато неща на ивритски, което безспорно едно значеше: или да му говоря на ивритски, или да го оставя на мира…

Интересна история е ренесанса на този ивритски език и укрепването му като главен, лека-полека единствен език на Израел. Може да се каже, че всички образовани хора говорят добре английски, и естествено всички тези (включително и най-необразовани),   които идват от страни, където английският е основен език. Разбира се, английският не е така ползван дори от всички образовани хора, особено от Източна Европа, а те не са малко. На практика, ако човек знае английски и руски, ще може да се разбере с огромното мнозинство от тамошните хора, с които има смисъл да се общува. И все пак, проблеми има, проблеми от най-различно естество. И имам чувството, че нещата вървят към… усложняване (казвам го така, за да бъда учтив). Наистина, имам сериозно съмнение, чи и Израел, и Китай схваща: имат все по0голям аванс в много области, но главно в стратегически области. И един езотеричен език е фантастично средство да си пазят това предимство от любопитните чужденци. Веднъж вече откраднаха един куп тайни: тайните на порцелана, на коприната, на печата, на барута. Край на това! Никаква смяна на йероглифите с латински букви! Да пише от ляво на дясно? С латински букви? Ще има да чакате!

Чакам, чакам, но никакъв концерт не започва. Питам един симпатичен равин, с който вече си говорихме два-три пъти преди това по други теми (повече от час съм вече в Кулата на Давид и по хълма), какво знае за концерта. Много мило ме успокоява: „Сигурно ще дойдат… Скоро… или по-късно… Но може и да не дойдат…“ Усмихваме се един на друг, разказах му, къде и какво работя... и полека си тръгнах. Вече беше седем и половина, още сравнително рано, но дълъг – и в известната си част непознат – път ме чака до автогарата.

Отново Вратата на Давид, пътя покрай градската стена. Истинска йерусалимска атмосфера. Редят се седалища на църковни организации, почти изключително християнски. В този квартал явно преобладава арменската църква, но и името на Давид се среща често. На следващата врата си купувай една кравайче с особена форма, на много места го продават в стария град. Излизам в новия град и правя една разходка в зруг свят: чудесен парк, импозантни сгради, движение.

След време преценявам, че ще е по-разумно да се върна в стария град и през него да се върна до Вратата през която сутринта влязох, за да се кача на трамвая. Така и направих и навреме се прибрах. В 9 часа с един от последните автобуси тръгнах за Тел Авив.

Прощавай, Йерусалим. Докоснах те. Докосна ме. Много въпроси получиха отговор. В замяна набрах нови въпроси. Въпроси-задачи.

Нощната гледка е още по-пищна, по-цветна, по-светла. Особено като почнахме да приближаваме Тел Авив, където се е закотвил Новият Свят.

Но нещо ме смущава. Толкова небостъргачи преди Ха Хагана и Яфа? Това не може да бъде! И наистина. Автобусът завива и се прощава с наъ на непознато място. Оказа се, че не пътува до Централната автогара, от която тръгнах, а до една още по-централна гара, която е с няколко километра по на север. Нищо, не съм дошъл да спа тук, а да видя. Само трябва да зная, на къде е север и накъде юг. Излизам от територията на автогарата, заобикалям един строителен обект и попадам на един голям оживен път, почти магистрала, но в хубава паркова лента. За посоката си имам хипотеза, но за сигурност питам една девойка, която в десет и половина сама на една пейка си чете нещо по таблета: „Здравей! Кажи ми, моля те, Ха Хагана в коя посока е?“ Сочи ми противоположната посока, на която очаквах. Казах й, че това ме учудва, защото според мен, усещайки посоката на вятъра, знаейки, че на брега нощем в коя посока духа вятъра… Девойката ме успокои, че въпреки моите познания Ха Хагана е натам.. И тогава зърнах надписа на ж. п. станцията. Те са четири в Тел Авив. Като идващ от летище Бен Гурион, Ха Хагана е първата (10 минути), а тази тук е втората.

Може би щеше да е приятна непредвидената нощна разходка, но така завършекът на този втори ден беше идеален.

Всички преживявания останаха живи и ярки.

* * *

Пътуване до Израел – 6. Ден втори: легендата за Йерусалим (Четвърта част)

Слънцето виси над нас неподвижно, но времето те. Колко ни притеснява това често. Бързаме, тревожим се, час по час си гледаме часовника.  Вече десет хиляди години бързаме… За къде?

Чувствам някакво чудно спокойствие. Не бързам за никъде, не се тревожа за нищо. Не усещам глад, не усещам жажда, не усещам умора. Само радост, че виждам. И Вселената, видяна от тук, дето съм, и най-дребният детайл ме дарява с някаква тиха и мъдра радост, с мир.

Следвайки пътеуказателите, тръгвам към Западната стенал Околността се променя, свършват тесните и оживени улички. Появяват се импозантни сгради. И ето вече виждам входа на свещеното място. Често бях чувал, че понякога и с часове трябва да се чака, за да влезе човек, но сега това не ми отне повече от няколко минути за обичайния тук преглед.

И ето стъпвам на най-свещеното митично място за всички евреи: огромен почти празен площад, който в началото леко клони на изток, а в края му Западната стена, изградена от огромни камъни – преди повече от две хиляди години.

Там, дето свършва началния склон ритуална чешма със шест чучура и канчета. Тук трябва да си измииш ръцете, да си оплакнеш очите и да пийнеш, за да влезеш пречистен в святото пространство. Но всичко това по специален ритуал. Грубо нарушение на традицията е да си подложиш под чучура шепата и от нея да пиеш. Който познава правилата и ги почита, той ги спазва, който не ги познава или не ги зачита, не ги спазва. Санкции, забележки няма… Но не изключвам, че ако човек попадне на някой фанатик, ще получи поне един бодлив поглед…

Следващата станция е един рафт с бели кипи. По много въпроси се проявява толерантност, но да си гологлав на такива свети места е крайно оскърбление за верующите. Аз съм със своята обичайна – неразделна – шапка, но сега я заменям с тук осигурената като подарък кипа. Тъкмо ми минава през ума, какъв подходящ спомен и свидетел ще остане тя за посетителя и един пълничък, тръгнал да излиза мъж с лек небрежен жест си хвърли кипата в рафта… Не знам кой точно урок е пропуснал нашият събрат, но не са малко такива с малки пропуски…

А Слънцето виси над нас неподвижно, щедро, величествено, тържествено.

И въздухът виси неподвижен и не те пари.

Обхождам стената и си търся мястото. Ето, тук е. Спирам се. Пристъпвам вглъбен. Поставям си ръката на камъка. Затварям очи. Все по-вглъбен.

Отново търся тайната и истината на хилядолетията и на милиардите човеци, дошли тук да си изплачат мъката!

А колко мъка има по света. Стига за всички и остава още толкова.

Кой е отговорен за това? Има ли отговорен? Обади се! Дай знак!

Искам да разбера. Искам да прощя. Искам да направя своето, за което съм на този свят.

Огън и тишина. Огнена тишина.

Тогава ще говоря аз.

Напира в мен мантрата, която стъпка по стъпка съчинявам за себе си вече 50 години и която си я казвам всяка сутрин и при много други случаи. А за тези 50 години тази тайна мантра стана цяла поема от 10-15 минути. Слънцето виси неподвижна, времето ми е безкрайно. Започвам вглъбен и със затворени очи, ръка на Стената на плача моя монолог…

Редя думите, все по-тежко и все п-бавно…

Изведнъж усещам, че негърът, който забелязах от време на време да смита в подножието на стената изпадналите от дупките листчета на с молби до всевишния(Друг боклук тук не се намира), се активизира точно до мен. Мете енергично в посока към мен и скоро стига до сандалите ми. Какво иска? Да си прекъсна мантрата и да се отдръпна за да смете молбите на хора, които се надяват… Абсурдно, недостойна, неприемливо! Стоя като вкаменен, като един нов Лутер: Hier stehe ich, ich kann nicht anders. Негърът все по-нервно, бих казал ядно мете краката ми, сякаш иска да ме измете от света. Но аз стоя неподвижен, не реагирам на яда и след време той се предава, заобикаляме и продължава по-нататък няколко крачки, с туп за момента приключва сеанса си.  (Каква е тази нещастна политическа коректност да не наричаме циганите цигани, ами роми, негрите негри, ами черни.)

Аз междувременно продължавам мантрата си…

Но ето ново – изпитание? Слънцето така силно жули, стената такъв огън бълва, че аз сякаш се разтварям в материята на времето и пространството… Изчезват думите ми, изчезват хората и братята им камъни, изчезва Земята и Слънцето. Минава ми през ум да отстъпя. Назад, както искаше негърът… Или надолу.. Или на дясно… Минава ми през ум: в никакъв случай! Канадска борба на духове… Колко трае това небитие? Една минута? Десет минути? Понятие си нямам… По реална преценка 10-15 минути( по емоционална: половин вечност.

Но си имам още половин вечност, за да продължа…

Снимки от интернет.

* * *

Пътуване до Израел – 5. Ден втори: легендата за Йерусалим (Трета част)

Да влезеш в Стария град на Йерусалим значи да влезеш в Йерусалим на далечното минало. Истинска врата във времето. Пред очите ти оживяват легенди и ти ставаш съучастник в тази магия.

Легенда означава: да бъде четено. Не означава непременно, че е истина. Означава, че е поучително. Ще те накара да размисляш…

И това сега пред очите ти не е съвсем това, което е било. Самата импозантна крепостна стена е „съвсем нова“: построена е от султан Сюлейман Първи в началото на 16-и век. Общата й дължина е 4 км, средната й височина 12, а средната дебелина 2,5 метра. 7 порти и 43 кули и има. Голямата и хубава Нова порта е затворена поради някакви строителни работи, тъй че продължавам пътя си на изток и влизам през Дамасковата порта.

Ако вървим по-нататък в същата посока следват Херодовата, Лъвовата или Цветна, Златната (зазидана в 1187 година от египетския султан Саладин, според християнската легенда Иисус тук влиза в Йерусалим), Сметната (за изнасяне на тор), Сионската или Давидова и Яфовата порта.

Зад портата малко празно пространство, колкото да си избереш уличка, а те са доста и на пръв поглед виждаш, че са все еднакви: тесни и пълни с безброй магазинчета. Тръгвам по една от тях и с пълни гърди дишам атмосферата на вечния базар. Какво са за него две или три хилядолетия? Какво са сто войни? Какво са за него десет нови религии? Какво е за него интернет?

На следващата пресечка вече виждам стрелки: Виа Долороза, Храм Божи гроб (странна идея), Западна стена… Скоро откривам Виа Долороза, Пътя на мъчението, по която според християнската легенда е минал Иисус с кръста си. 

Уличка, досущ като всички други в тази част на Стария град: тясна и пълна с магазинчета. И пълна с туристи и поклонници  Тук обаче има отсечки, където се намират по-сериозни сгради, най-често църкви, посветени на събития на трагичното шествие и седалища на разни религиозни организации. На много места паметни плочи.

Дълго се вие уличката, докато накрая завием към най-свещения храм на всички християни. Недобре запознатия с историята на мястото турист трудно може да си представи, че по дреме на събитията, за които мислим, това е било пусто място, извън града, самият – малък – хълм Голгота. Самата Голгота е покрита в едно от крилете на църквата, което сега не е отворено за посещение. В средата на църквата има голям плосък камък, колкото легло, излъскан о ръцете на милиард поклонници. Според легендата на скалата под този, по-късно поставен камък е скалата, на която са положили тялото на умрелия на кръста Иисус и са го балсамирали по тогавашните обичаи, преди да бъде погребан, т. е., пак по тогавашните обичаи, поставен в една дупка в склона на хълма, закрита с по-голям камък. Тази дупка, т- е- същинския гроб на Иисус е в един голям параклис в средата на вътрешния внушителен кораб на храма.

При влизането в храма изпитах желание и аз да си поставя ръката на камъка, където е лежал (по-точно под него) Иисус – исках да усетя връзка не с Иисус, а с тези милиард хора, които вярата им ги е довела тук, неизвестни братя и сестри от миналите две хилядолетия.

Моята вяра е друга, не като тяхната. Аз вярвам в човека. И точно за това исках в този изключителен момент да усетя връзка с един милиард човеци.

Не беше лесно да се докосна да кърваво червения лъщящ камък, защото много имаха подобно желание, и който се добираше до камъка, се унасяше в дълга молитва. До мен една жена носеше малко кърмаче, може би на 2-3 месеца. Постави го на средата на плочата и се кланя и целува камъка.

Всички, които се докосваха до плочата, стояха на колене. Аз си подвих едното коляно, поставих дясната си ръка на плочата и вглъбено внимавах да уловя силата на обвързването на човешкия дух.

Изпитах едно изключително чувство, бих казал, истинско освещение: рационалната ми вяра беше уважена и потвърдена.

Още доста време поседях в една от нишите на огромния храм, потънал в мислите си за всички тези 20 милиарда хора, които са живели на Земята със съдбата, със задачите на човек.

Не направих опит да посетя самия гроб. Знаем, празен е. А и чакаше за посещение опашка от хора, която обикаляше целия параклис и не напредваше, явно и по някаква техническа причина. Някакви духовници в черни раса с загрижени образи тихо дискутираха пред входа на параклиса.

Излязох от храма. В двора му отново ме обля лятното слънце на Йерусалим.

Снимки от интернет

* * *

Пътуване до Израел – 3. Ден втори: легендата за Йерусалим (Първа част)

Събудих се изненадващо рано, напълно бодър, в отлично настроение.

Да чакам да се събуди светът? Глупости! Тръгвам. Улиците полу-пусти, въздухът свеж, цветята ухаят.

Пътят вече ми е познат, качвам се в автобуса, настанявам се на втората седалка в ляво, в средата на панорамния прозорец: нищо няма да избегне от погледа ми. Усещам това напрегнато желания да попия в паметта си и най-дребните подробности. Само след минути тръгваме. Автобусът с достойнство маневрира сред стотиците си събратя, заели шестия етаж и плавно се плъзва по моста към автомагистралата, високо над улицата, по която дойдох.

Завиваме на юг в реката от коли. В панорамния прозорец бетонното корито, което пази града от тази стихия. Сто хиляди жители от Тел Авив и северен Израел бързат за работа в Йерусалим и южен Израел. Само не си мислете, че в обратната посока са по-малко…

Изяждам последните банички, приготвени за път от сестра ми и си мисля за нея.

Извън града и бетонното корито става все по-плитко, тук-там се заплита в пътна детелина, тук-там се издига във виадукт, а ние равномерно и тържествено летим за свещения град. Както е правилно, автомагистралата не пресича, но дари не се доближава до населени места, тъй че за стотиците градчета ми оставят спомените от самолета. Но постройки, съоръжения виждаме на всеки километър. Това са вероятно промишлени зони, складове, а вероятно и множество военни обекти. Навсякъде се чувства някаква разумна мащабност, ред и рационализъм. И все пак, малко разочароващо преобладава сивото… Сивотата на бетона. И навсякъде стабилни огради, било ат плет, било от бетон… От високо страната изглеждаше като добре поддържана градина, сега от панорамния автобус виждам една добре поддържана държава.

Така е, нещата трябва да се гледат от много страни, за да бъдат разбрани… Малко или повече…

Шофьорът явно е от Русия, пуска ни чудесен подбор от стари международни шлагери, сред които много руски, с най-различен характер.

След време почваме да се заплитаме между хълмове. На един такъв хълм виждам голям бял комплекс, човек би казал палат… „Започва Йерусалим?“ – си казвам възторжен, но скоро виждам, че пак следват голи и пусти хълмове.. Още не сме там…

Но ето сигурен знак: потокът от коли, автобуси и камиони нараства, движението става все по-бавно, сливаме се с друга магистрала и… изведнъж започва градът. Такъв, каквито ги има навсякъде по света: малки и големи сгради, задръстени улици, светофари. И все пак, нещо много характерно, уникално… Почти неизбежно чувство при подобно положение. Какво точно го подклажда, нямам време да анализирам, вече влизаме в лабиринта на йерусалимската главна автобусна гара. „На кой ли етаж ще спрем?“ – не ми остава време да се питам. Тръгвам по дирите на тези, които бързат самоуверено. Пресичайки обаче елегантния атриум на многоетажния – разбира се, че търговски – комплекс, решавам, че не е необходимо толкова да бързам. Защо да не разгледам малко магазините. За разлика от централната автобусна гара на Тел Авив, тук всичко блести, дъха на екстра категория. О, каква грешка. Скоро разбирам, че няма защо тук да си губя времето, само едно не разбирам – как да се спася. Безнадеждно търся изход, или поне стрелка, знак: EXIT. Всичко на иврит. Но ето, нещо подобно – по форма… Но в дъното на коридора стабилна решетка с въртяща се врата-решетка, до нея автомат. От време на време влиза или излиза някой, като правят някакво бързо движение върху автомата. Съобразявам се, че вероятно проверява билета ми, който още го пазя. Показвам го на автомата и така и иначе, опитвам се да го вкарам в отвора, та да го прочете. Резултат никакъв. Един симпатичен войник идва от другата страна (по моето тълкуване, влиза). Как да не е симпатичен, когато това е една много симпатична девойка (половината от войниците, които – иначе в доста голям брой – видях по време на пребиваването си в Израел, бяха момичета. Все симпатични, хубави, най-често елегантни в униформата си. Между впрочем явно, че затова ги срещах толкова често, защото с наближаването на еврейската Нова година вероятно голяма част от служащите получаваха отпуска. (Интересно, че не си спомням да съм видял един израелски генерал, но дори офицер. Вероятно не случайно е така.)

Та моля – на английски – милата войкиня да ми обясни как и къде да си мушна билета за да изляза, защото чисто и просто пристигнах, и сега искам да изляза от гарата. Милата войкиня се усмихва очарователно, търси нещо в джоба си, пъхва една монета в автомата и бързи стъпки изчезва. Няма какво да се прави, трябва да използвам момента за да завъртя вратата-решетка, докато е под въздействието на монетата, и да изляза на свобода. Скръц, и съм от другата страна. Коридорът се разширява, раздвоява: в дясно мъжка, в ляво дамска тоалетна… О, богове, къде ме подведохте! Обратно! Съвсем разбираемо, че в обратната посока излизането не изискваше ни билет, ни стотинки… Така съжалявам, че девойката напразно си даде парите… Вероятно не ме беше разбрала.

Английският не ми е силата, но ситуацията и ключовите думи са пределно ясни. Често имах случай да установя, че някой не знае или поне не иска да говори на английски. Но възможно ли е един млад човек, вероятно със средно образование, да не знае английски? (Макар че не го намирам за идеално решение английски да ни служи в цял свят като задължителен общ език.)

Отново кръжене в комплекса-гара и след минути намирам партера и просторните изходи.

И ме грабва слънцето на Йерусалим и потока от йерусалимци.

Шалом!

* * *