Да влезеш в Стария град на Йерусалим значи да влезеш в Йерусалим на
далечното минало. Истинска врата във времето. Пред очите ти оживяват легенди и
ти ставаш съучастник в тази магия.
Легенда
означава: да бъде четено. Не означава непременно, че е истина. Означава, че е
поучително. Ще те накара да размисляш…
И
това сега пред очите ти не е съвсем това, което е било. Самата импозантна
крепостна стена е „съвсем нова“: построена е от султан Сюлейман Първи в
началото на 16-и век. Общата й дължина е 4 км, средната й височина 12, а
средната дебелина 2,5 метра. 7 порти и 43 кули и има. Голямата и хубава Нова порта е
затворена поради някакви строителни работи, тъй че продължавам пътя си на изток
и влизам през Дамасковата порта.
Ако вървим по-нататък в същата посока следват Херодовата,
Лъвовата или Цветна, Златната (зазидана в 1187 година от египетския султан
Саладин, според християнската легенда Иисус тук влиза в Йерусалим), Сметната
(за изнасяне на тор), Сионската или Давидова и Яфовата порта.
Зад
портата малко празно пространство, колкото да си избереш уличка, а те са доста
и на пръв поглед виждаш, че са все еднакви: тесни и пълни с безброй
магазинчета. Тръгвам по една от тях и с пълни гърди дишам атмосферата на вечния
базар. Какво са за него две или три хилядолетия? Какво са сто войни? Какво са
за него десет нови религии? Какво е за него интернет?
На
следващата пресечка вече виждам стрелки: Виа Долороза, Храм Божи гроб (странна
идея), Западна стена… Скоро откривам Виа Долороза, Пътя на мъчението, по която
според християнската легенда е минал Иисус с кръста си.
Уличка, досущ като
всички други в тази част на Стария град: тясна и пълна с магазинчета. И пълна с
туристи и поклонници Тук обаче има
отсечки, където се намират по-сериозни сгради, най-често църкви, посветени на събития
на трагичното шествие и седалища на разни религиозни организации. На много
места паметни плочи.
Дълго се вие уличката, докато накрая завием към
най-свещения храм на всички християни. Недобре запознатия с историята на
мястото турист трудно може да си представи, че по дреме на събитията, за които
мислим, това е било пусто място, извън града, самият – малък – хълм Голгота.
Самата Голгота е покрита в едно от крилете на църквата, което сега не е
отворено за посещение. В средата на църквата има голям плосък камък, колкото
легло, излъскан о ръцете на милиард поклонници. Според легендата на скалата под
този, по-късно поставен камък е скалата, на която са положили тялото на умрелия
на кръста Иисус и са го балсамирали по тогавашните обичаи, преди да бъде
погребан, т. е., пак по тогавашните обичаи, поставен в една дупка в склона на
хълма, закрита с по-голям камък. Тази дупка, т- е- същинския гроб на Иисус е в
един голям параклис в средата на вътрешния внушителен кораб на храма.
При
влизането в храма изпитах желание и аз да си поставя ръката на камъка, където е
лежал (по-точно под него) Иисус – исках да усетя връзка не с Иисус, а с тези
милиард хора, които вярата им ги е довела тук, неизвестни братя и сестри от
миналите две хилядолетия.
Моята
вяра е друга, не като тяхната. Аз вярвам в човека. И точно за това исках в този
изключителен момент да усетя връзка с един милиард човеци.
Не
беше лесно да се докосна да кърваво червения лъщящ камък, защото много имаха
подобно желание, и който се добираше до камъка, се унасяше в дълга молитва. До
мен една жена носеше малко кърмаче, може би на 2-3 месеца. Постави го на
средата на плочата и се кланя и целува камъка.
Всички,
които се докосваха до плочата, стояха на колене. Аз си подвих едното коляно,
поставих дясната си ръка на плочата и вглъбено внимавах да уловя силата на
обвързването на човешкия дух.
Изпитах
едно изключително чувство, бих казал, истинско освещение: рационалната ми вяра
беше уважена и потвърдена.
Още
доста време поседях в една от нишите на огромния храм, потънал в мислите си за
всички тези 20 милиарда хора, които са живели на Земята със съдбата, със
задачите на човек.
Не
направих опит да посетя самия гроб. Знаем, празен е. А и чакаше за посещение
опашка от хора, която обикаляше целия параклис и не напредваше, явно и по
някаква техническа причина. Някакви духовници в черни раса с загрижени образи тихо
дискутираха пред входа на параклиса.
Излязох
от храма. В двора му отново ме обля лятното слънце на Йерусалим.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар