Моцарт - докосване

 

Тук, някъде в Галактиката, по-точно във варненския Драматичен театър, сега, някога, по точно в 7 часа вечерта на 2 септември 2021 година светлините угасват за да започне премиерата на Амадеус.

И ето, изригва чудото на изкуството.

Благодаря на Съдбата, че съм тук и сега.

Премиера на пиесата на английския писател Питър Шафър (1926-2016), написана в 1979 и играна оттогава на десетки големи сцени. Постановката е на младия, но вече доказал гост-режисьор Стайко Мурджев.

Чудото на живото изкуство ме поглъща. Нищо от вън или от вътре не смущава съвкуплението ми с оживялото въображение на Твореца. Мисълта ми почтено мълчи, както подобава в такива моменти. Това е момента на чувствата. Велик момент, огънят на Феникса.

Но ето, идват аплодисментите. Мисъл и чувства отново са на равна нога. Първото, което осъзнавам, е че този изключителен спектакъл е 3 в 1. Първо една гигантска и трагична монодрама, монодрамата на Салиери (Стоян Радев). Тя може би дава 90% от текста на пиесата. Само запаметяването им е невероятно постижение. Втората съставка е самият „театър“, поредицата от „сцени“ и „картини“, където „главната роля“ се падаше на Моцарт (Ненчо Костов) и почети наравно с него и на Констанца (Христина Джурова). Двамата блестящо се справиха с ролите си, но трябва да подчертая, че целият сравнително многоброен екип игра великолепно. Тук да си призная, че един единствен път изпитах желание да изръкопляскам една сцена: когато Катерина Кавалиери (Александра Майдавска) изпълни арията на Констанца от Отвличане от сарая. Третият елемент или пласт на спектакъла беше един балет, или по-точно „мулти“ перформанс от музика (главно от Моцарт, но според афиша и от Петър Дундаков), светлинни ефекти и „сценична пластика“ (хореограф Станислав Генадиев).

Тази „троична рецепта“ е дадена, закодирана в самата пиеса на Шафър. За щастие творческият – видим и невидим – колектив отлично се справи с големите предизвикателства и безспорно станахме свидетели на нещо, което ще остане забележително събитие в историята на варненския театър. Стогодишната му история заслужава едно достойно продължение. И ето то днес се роди – по някаква милост на Съдбата: пред моите очи. В които между другото е жив и баща ми, играл на тази съща сцена преди 100 години. А може би и той е видял с моите очи този празник и неговото сърце също така се е изпълнило с радост, както и моето. Той не беше Леополд Моцарт, а Ангел Тодоров – но това е друга тема.

Колкото за Амадеус – оставам длъжник, защото един куп мисли, преживявания, импресии заслужават да бъдат споделени. Не обичам да съм длъжник, очаквайте продължение, но днес думата да остане единствено на възторга и благодарността за този изключителен празник.

Благодаря. Благодарим.

* * *