Нямам
първи спомен за Мария Мирчева, вероятно много преди да се родя е ни е била
редовна гостенка. По-късно беше още по-редовна, макар не и толкова честа.
Понякога идваше през ден, но по често на месеца веднъж, понякога още по-рядко.
Главният
й интерес беше театъра, тъй че ако там имаше събитие, непременно идваше да
научи подробности. Безкрайно се вълнуваше, имаше случаи да се разгорещи, даже
да вика, да се разплаче. Знаех само, че е вдовица на Персиан Мирчев, за който и
сега знам много малко. Дали е бил режисьор, а може би и директор на театъра.
Твърде е вероятно. И много тъжно, че по уеб страниците на театъра (о, език
страдален наш!) няма надлежно представена историята му. Във всеки случай Мария
Мирчева живееше и мреше за театъра. По-късно разбрах, че не само за него, а
изобщо за културата, за нейното присъствие във Варна.
Мария
Мирчева имаше особено отношение, по-точно уважение и любов и към майка и към
татко, смяташе ги за големи личности, за истински хора. Тези хубави чувства
скоро се обърнаха и към мен. От най-малка детска възраст се държеше с мен като
с човек, а не като с дете. Често излизахме на разходка до Морската градина
цялото семейство и Мария Мирчева. Вървим и подхващаме някаква литературна тема,
или общо или пък понякога ние с Мария се отделяхме, или напред или назад, и
най-разпалено обсъждахме всякакви проблеми. Естествено, аз със скромните си
детски познания, но със вихрени концепции, а тя непресъхващ извор на
литературни знания. Любимец й беше Белински, но имах чувството, че познава
писанията на всички които са се занимавали с въпросите на литературата.
Често
си мисля: как така сме се разбирали толкова добре? Тя ли е слизала на моето
детско ниво, или пък аз съм бил толкова преждевременно назрял? Сигурен съм, че
Мария не се е вдетинявала за мое удоволствие, а чисто и просто е била
достатъчно интелигентна да намери общата вълна, която непременно съществува
между хора, които вземат сериозно дадена тема. Уважението, преклонението пред
една тема те отваря за чистите звуци на темата.
Макар
и на възраст, самотна, Мария имаше огромно енергия. Може да се каже, чудо беше,
че по това време – 50-те и 60-те години – успя официално да създаде един
автономен Клуб на интелектуалците от Варна. И успя да получи за целите на клуба
едно голямо помещение в сградата, на чиито основи беше изграден по-късно
планетариумът на Варна в Морската градина. На времето това беше хубав комплекс
с две крила под прав ъгъл. По-дългото, обърнато към морето беше обширна
кафе-сладкарница, с голяма каменна тераса, а насреща входа, в южната част на терасата
беше владението на клуба, с малко преддверие, една голяма зала и един малък
кабинет за секретаря на клуба, т. е. за Мария Мирчева. И ето, че аз получих
един от първите членски книжки. Мисля, че като единствен малолетен
интелектуалец от Варна.
По-късно,
след влизането ми във френската гимназия срещите ни за съжаление станаха
по-редки. Мария живееше в една стая на първия етаж на една хубава ъглова къща
на братя Миладинови и Петко Каравелов. Най-редовно й гостувах, на което тя
винаги се радваше. И аз не по-малко. Още повече, че стаята на Мария, макар и
по-обширна и на много по-хубаво място, но странно ми напомняше стаята на леля
Станка.
Къщата
си седи и сега, но кой знае, кой живее сега там. Винаги, като минавам покрай
този ъгъл усещам някаква глупава тъга. Защо ни натъжават хубавите спомени. Така
бих искал да обсъдя този въпрос с Мария Мирчева.
След
като завърших гимназията и заминах за Унгария, срещите ни останаха само за
лятото.
Първия
ми спомен за Мария Мирчева остава в мъглата на първите ми години. Последният ми
спомен обаче е съвсем ясен. Лятото на 1970-та представих женя си на Мария,
както и на всички роднини и приятели, но на Мария показах и стихотворенията,
които бях писал по време на медения ни месец на брега на Балатон. Мария изпадна
в неописуем възторг. Беше убедена, че и Дамян Дамянов не е писал по-хубави
творби. Майка ми една успяваше да я успокои.
Трябва
ли да вземаме на сериозно такъв възторг?
Трябва.
Кощунство е в такъв случай да говорим за каквото и да било друго.
Това
е възторг-благословия, на който са способни хора, способни на възторг и
способни на обич.
От
тогава нямам вест за Мария Мирчева, но нейният възторг е жив в сърцето ми.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар