неделя, 27 януари 2019 г.

Родният ми квартал – Турската баня


Къщата ни беше хубава, комфортна, бих казал, модерна, разбира се по тогавашните разбирания и стандарти. Но както почти всички къщи тогава, баня нямахме.
Децата без проблем и ежедневно бяха къпани в един по-голям леген или корито (каквито всяко домакинство си имаше, защото тогава още не съществуваха перални машини, можете ли да си го представите живота без тях?). Но при нужда и възрастните си взимаха така баня.
В същото време беше – предполагам доста разпространен в града – навик седмично да се ходи на обществена баня. Често с яд се сещам за прословутия анекдот, че когато България обявила война на Великобритания и съобщили потресаващата новина на Чърчил, той запитал: „Кои? Тези, дето си честитят, когато идат на баня?“ Съмнявам се, че това познание е било част от огромната обща култура на тази тъмна фигура. Представям си под каква пара са биле служителите от британското посолство да намерят необходимата фраза за достоен отговор на нашето безразумно предизвикателство.
Между впрочем, вярно е, че си казвахме „честита баня“. Но това си го заслужаваше върховното удоволствие, което е една истинска баня. За съжаление това чудо вече не съществува, поне по нашите земи. Но в същност не смея да го твърдя, през последните години станаха много неща и в България. Може би отново работят класически турски бани. И сигурно ще дойде ден отново да имаме класически римски бани.
В квартала ни по време на моето детство имаше такава „класическа“ турска баня, недалеч от нас. Трябваше само да пресечем Георги Димитров на нашия ъгъл с Пирин, там където имаше едно малко безименно площадче, и на втория ъгъл в посока към Владислав Варненчик беше банята. Отвън не внушаваше голям респект, по-скоро изглеждаше малка и кива сграда, но вътре беше цяло царство.
Имаше малко преддверие с една или две каси, на стената големи ценоразписи, с такива редове: Теляк – гръб, Теляк - цяло тяло. Всичко беше толкова евтино, че винаги се чудех, има ли смисъл да държат касиерка?
Банята работеше един ден за мъже, един ден за жени, но може би понякога смяната ставаше на обед.
Първо трябваше да си намерим кабинка за събличане (и да й запомним номера). След това по желание следваше потилнята (ето на, Уърдът вече и не я познава, подчертава я като грешка). Тогава тази дума сауна още не се беше появила. Потилнята беше важна за да можем „да си изкараме кирта“. Колкото повече „кр падаше“, толкова по-приятна, по-„успешна“ чувствахме банята. Може би това е нещо подобно на смяната на кожата при земите?
За тази цел работиха и теляците. Един или двама бяха на служба редовно.
Главната зала на банята беше едно голямо кръгло помещение с малки ванички за гребене на вода покрай стените, като от двете страни на ваничките имаше по едно място за гостите. Така те сядаха по двама между ваничките, което често водеше до конфликти, защото съседът ти те плискаше и теб с неговата вода, която беше или много гореща или много студена. За щастие цялата атмосфера предразполагаше към мир и отдаване на удоволствието.
Много обичах характерните за мястото медни тасове, с които си плискахме водата от ваничките. Те стояха на куп в някой ъгъл и преди да седнем на свободното място си избирахме тас.
В средата на залата имаше един обширен подиум, на него лягаха тези, коти ползваха услугите на теляците. А те работиха с големи платнени ръкавици за триене.
След приключването на банята имаше възможност човек да легне на специална дървена пейка в отделна стая за целта. За това можеше да си плати на касата „чаршаф“.
В града, на улица (тогава) Аврам Гачев имаше една прекрасна турска баня, която по разкош не можеше да се сравнява с нашата квартална. Ходил съм там няколко пъти, но нашата си я обичах. Интересно, че не съм чувал за друга квартална (турска) баня. След време започнаха да строят нови „модерни“ обществени бани. Имаше една някъде „по-нагоре“, не мога да й уточня мястото. Тя малко приличаше на този класически модел. Импозантната „супермодерна“ баня до Колони всъщност беше комплекс от кабини с душове (освен басейна, който имаше). Като ученик във Френската, там ходих да си взимам душ през ваканциите. Сега тази сграда е истински хорор (и позор за града).
Честити спомени за баня!


* * *

вторник, 1 януари 2019 г.

Стари спомени за Нови Години


Спомени за Нови Години, така с голяма буква. Което е голяма разлика. С голяма буква пишем името на един от най-силните празници. Най-общ, защото го празнуват всички, независимо от вяра, идеология, култура, социално положение, гражданско състояние, пол и възраст. Какво съм пропуснал? И едновременно и най-личен, защото така или иначе всички си поставят въпроси, сами на себе си. И само своите отговори приемат. Донякъде. Или даже и тях не, но това остава техен личен опит.
Между впрочем, не е съвсем вярно, че Нова Година е празник на всички по света. По голяма част от огромна Азия си празнува своята Нова Година около февруари, евреите пък около септември. Като дете това не го знаех, но и от тогава тези разлики си остават любопитни вести от другия край на света. Верна, именно тази година имах възможност да прекарам юдейската Нова Година в Израел. А там това е още повече тих семеен празник, последван от седмица на размисъл и разкаяние за малките и големи прегрешения, които сме допуснали през изтеклата година. Необичайно етична религия и култура. Макар, че погледнато общо, като че ли не са ни надминали много по етика и морал. Изглежда всички хора на Земята са от едно направени.
Първите ми спомени за Нова Година са съвсем бледи. По-скоро имам спомени от подготовката за празника, главно украсяването на елхата. То се предшестваше от дни за изработването на украшенията: увиване на орехи в станиол, изрязване на фигури и звезди, лепенето на гирлянди. Понякога даже фигурки от памук правихме, които боядисвахме с водна боя, от която, след като тя изсъхне, памукът получаваше твърда коричка. И накрая естествено очакваните подаръци и празничната вечеря. Случваше се, сутринта да ме подкачат, че не съм успял да изчакам 12 часа, а съм заспал.
Един по-ярък спомен имам за едно празнуване навън, по-точно в театъра, още по-точно в Тютюневата фабрика. Така наричаха (за мен поне) огромния склад за декори и други неща на театъра, който се намираше някъде до Понеделничния пазар. Няма ги вече, ни Тютюневата фабрика (първо тя изчезна), ни Понеделничният пазар (до Катедралата). Спокойно, Катедралата си седи!
В тютюневата фабрика бях вече ходил няколко пъти „по работа“ и с баща си и с майка си. Обичах да ходя там. Тъмно, хладно, кънти и тайнствено. Не ми е ясно, как организираха тази Нова Година там, защото беше просторно, светло, пълно с маси и столове, имаше бюфети, подиум за програмата, места за танцуване. Невероятно много хора имаше, вероятно и хората на операта бяха там. Не знам чия идея беше да направя с перфоратора няколко пликчета с конфети, които продадох по пликче за левче и имах голям успех. Хората се боят от дъжда, но се радват като деца на дъжд от конфети. Останах много доволен от акцията и реших цялата следваща година да произвеждам конфети. (След няколко дни отлагане на започването, проектът беше забравен.)
И ето като гимназист му дойде време на самостоятелно посрещане на новата година, т. е. в компания на приятели, а не със семейството. Има нещо тъжно в това, но в кое на живота няма нещо тъжно?
За две Нови Години си спомням от този период. Първата беше смелата авантюра: решихме една група от класа да идем на хотел на Черни връх. Не бяхме разглезени деца на богаташи, но тогава в условията на българския социализъм от 60-те години това не се оказа невъзможно. Родителите ни осигуриха необходимите средства за влак, хотел и прехрана, а най-престижният хотел на Витоша ни осигури място точно за Нова Година. Уроци по ски и греяна ракия! Бяхме много щастливи. Но най-милият спомен беше и си остава: запознахме се със девойките от националния отбор по тенис на маса и аз се влюбих в Анна-Мария, както е пикано на момчетата на 16 години. Няколко години си писахме и се срещахме, докато не заминах за Унгария. Анна-Мария била дошла като дете от Унгария. В кое на живота няма нещо тъжно?
Обаче има неща, които ни дават суров урок, как да боравим с думите си, как да боравим с чувствата си. Наближаваше последната Нова Година на гимназиалния ни живот. Бяхме се договорили с приятели как и къде ще празнуваме. Сутринта майки ми ме събуди. Не трябваше да го казва, защото го почувствах, разбрах веднага/ на 31 декември 19650та сутринта почина маминка, по-голямата ми майка.
Тази Нова Година прекарахме в бдение около ковчега й: чайка, татко, Роси и аз. Цял ден идваха, плачеха и си заминаваха разплакани хора… В кое на живота няма нещо тъжно? Но в кое на живота няма нещо, което да ти дава сили за по-нататък? Колкото по-големи мъки изминеш, толкова по-голяма отговорност чувства за бъдещето. Твоето, на твоите, на всички.
От тогава може би два или три пъти съм посрещал Нова Година в любимия си роден град. Феерията, чудото на варненската Нова Година дълбоко живее в мен.
За щастие, новата година ни догонва където и да сме по света.
Едно е важното: да можем да дадем достоен отчет за изминалата и да покажем достойни кроежи за следващата.


* * *