събота, 1 октомври 2011 г.

Свят без насилие

От както човек се сдоби с повече сила, отколкото му даде дивият свят, навсякъде се сблъскваме с насилие. Но насилието не решава нищо, а само отравя още повече и тъй отровеното ни жизнено пространсво, погубва сърцето и разума на човека.
Всичко, което е реално е разумно. Всеки реален проблем е разумен проблем, който може да се реши разумно. Затова истинската сила е на страната на безнасилните общности.
Това е посоката на прогреса. Това е единствената посока, в която може да напредваме.
Но нози нов свят без насилие не идва от само себе си. За това трябва да се прави, да се прави много, да се прави заедно.
Значително трябва да се намалят обществените разлики. Трябва да се ограничат проявите на богатство и разточителство, които водят до законно възмущение.
Истинска революция е необходима в превръщането на знанието и културата в общо богатство.
Трябва да се подобри правотата и ефикасността на правосъдието.
Трябва да се осигурят реални обществени механизми и институции за помощ на изпадналите в безизходно или така изживяно положение.
Трябва да се увеличи обществената и особено административната помощ за защита на семейния живот. Трябва де се въведат нови форми на контрол и превенция срещу насилието в семейството.
Училищната система постоянно трябва да се занимава с въпросите за посрещане и решаване на конфликтите.
Обществените органи на реда трябва да прилагат принципа на нула-търпимост към насилствените престъпления.
Трябвя дя се забрани в ежедневието носенето на огнестрелни и други особено опасни оръжия, както за органите на реда, така и на служителите от фирмите за безопасност.
Трябва да се хуманизира наказателното право и формите за наказание. Със затвор трябва да се наказват само извършителите на насилствени престъпления. С най-интензивни средства трябва да се осигури превъзпитателното въздействие на затвора.
Трябвя да се борим срещу култа на насилието, за оформянето на култ към безнасилието. Трябва да се забрани прякото показване на насилие в търговските медии.
Трябва да се държи на дневен ред делото на разоръжаването. Възможно най-бързо трябва да се започне с една дългосрочна програма за разоръжаване и контрол върху оръжията. Развитиета на оръжията трябва да се постави под най-строг международен контрол.
Покрай изстраданите принципи, с търпение извоювани закони, трудно постигнатите резултати, истинска гаранция за успеха са тези хора, за които безнасилието е вътрешно убеждение и които са достатъчно смели да защитават безнасилието от всяко насилие, кога да е, къде да е.
Обръщаме се към всеки! Спри за един момент и се замисли по тези въпроси! И стани част на безнасилието! Приеми го, прилагай го, бъди негов посланик! Никога не вдигай ръка на детето си, на другаря си, на чужд, на противник!
Търси решението! Мисли!



* * *

четвъртък, 1 септември 2011 г.

Движението на Света в промяна

Мисията на Движението на Света в промяна (ДСП) е да работи по следните задачи:
- да опознаем и да разберем по-добре света, в който живеем,
- да помним всички онези важни цели, благородни идеали, които са водили човешкия дух през хилядолетията,
- да формулираме ясно новите общи цели на днешните поколения, задачите, които им се падат,
- да освободим повече сили за постигането на тези цели.
Движението изпитва пълно уважение към събраното в човечеството огромно знание, но смята за важно и обновлението в него.
За движението поредицата Светът в промяна и едноименния интернетен портал са важна опора, но намира за важно да работи и се развива като истинско живо обществено движение, с отговорност да използва всички възможности, бдително да пази своята независимост и самостоятелност.
Движението е готово да посрещне най-различни предизвикалества, на които да даде иновативни отговори.
Убеждението на движението съвпада с думите на Рей Бредбъри от неговия пророчески роман 451 по Фаренхайт: „Това е чудесното в човека, че никога не губи смелостта си и волята си; отново и отново започва, защото знае, че е важно и си заслужава да започне отново.”
Движението посреща с отворени врати всички, които са готови да мислят и да действат.
Мотото на движението е:

Знание-Общност-Радост




понеделник, 1 август 2011 г.

Иновацията

Големи задачи стоят пред нас. С големи възможности разполагаме. Човешкият гений е неуморим и неизчерпаем. Но виждаме – или не виждаме – с колко трудности се сблъсква той.
От дълго време иновацията не е въпрос на чест и достойнство, а най-твърд бизнес. Само по себе си това не би било трагедия, ако не виждаме, че по-голямата част от новаторския потенциал на обществото остава неизползван. Това забавя, в даден случай, трагично забавя решаването на важни актулни, не рядко съдбоносни проблеми. За дя се схване тежестта на тази неразсъдност, нека всеки си помисли за свои близки, страдащи – независимо по каква причина. И сега мислете за това, че с едно по-разумно оползотворяване на иновацията, страданието на този наш близък човек можеше да бъде предотвратено.
Какво липсва, защо липсва необходимото за гарантирането на иновативното развитие? Две големи задачи трябва да се решат, две задачи от революционен мащаб. От една страна трябва да се осигури по един демократичен и прозрачен начин пълна правна, финансова и административна помощ за реализирането на всичко ново, което е общественополезно. От друга страна трябва да се победи антииновативната политика на големите мултинационални фирми, които в интерес на максимализирането на консумацията, днес са най-опасните врагове на развитието.
Отдавна го декларирам, и сега най-тържествено го потвърждавам, че безвъзмезно предлагам на обществото решения за един ред проблеми, включително изброените в бележката за дезастрологията. Само едно изискване имам: поврат в отношението към иновацията!


петък, 1 юли 2011 г.

Дезастрология

През 1985 издадох (на унгарски) книгата Опастности и оцеляване. В нея дадох по реда на една специално разработена типология описание на основните природни и обществени катастрофи, които застрашават човека и обществото. Това беше тежка и тягостна задача, отчасти свързана с някои теми на тогавашните ми служебни ангажименти, но отговаряща и на засилващо се вътрешно безпокойство по отношение на възможностите на човешкия разум. Роля играеше в авторските амбиции и една изразена носталгия към математиката, която тук беше засегната в най-различни посоки: от теорията на вероятностите, през най-модерните абстракни теории на кластерите, на фъзи-множествата, включително на най-конкретно формулирани тeории на катастрофите, до върха на приложението на математиката: математическото моделиране.
Много автори навсякъде по света намират тази тема за златна мина. Не минава ден без да се появи нова книга със сензационни данни и разкрития по един или друг въпрос. За съжаление обикновенно липсва реалният анализ и най-вече въпросът: какво да се прави. А това е решаващото. Днес ние разполагаме с невероятно могъща наука и техника. На практика още сега човек е с способен с помощта на науката да даде отговор на всяко предизвикателство, с помощта на техниката да реализира всеки проект.
Спокойно може да се каже, че трагедията на цивилизацията ни е неспособността на обществото да осигури първенство на обществените интереси в управлението, в определянето на стратегията на развитие. Частният интерес е категоричен: печалба сега и тук, печалба на всяка цена. Филантропията на частния интерес най-често е един икономичен маркетинг, а не компромис и самоограничение. Общественият интерес е рационален и способен на мислене с далечна перспектива. Стар, може да се каже класически антагонизъм, на който ще се върнем в други бележки (Движението на Света в промяна, Новото общество).
Кои са десетте най-важни опасности за човечеството през следващите 100 години?
Нарушаването на озонната защита на Земята
Замърсяването на световния океан
Недостиг на хранителни продукти
Засилване на социалните конфликти
Появата на нови заразителни болести
Недостиг на питейна вода
Изчерпване на фосилните енергийни суровини
Атомна катастрофа
Засилване на етническите конфликти
Космическа катастрофа
В това изброяване вземам предвид вероятността на катастрофата и евентуалните пагубни резултати. Това естествено не може да служи за практическо указание за действие, а има цел да подтикне към разсъждения и към решимост да се действа – разумно и колективно, под знака на обществените интереси.
Аполон се влюбил в Касандра („която оплита мъже”), красивата дъщеря на троянския владетел Приам, и обещал да ѝ даде дарбата да пророкува. Касандра първо откликнала на любовта на Аполон и той ѝ дал обещаната дарба. Касандра обаче се разкаяла за връзката си с Аполон и не пожелала да тръгне с него. Разгневеният бог не й отнел дадената дарба, а я наказал със злата участ никой да не вярва на думите ѝ. Днес дарбата да предвиждаме ни дава науката, но злата участ все още ни спохожда...



сряда, 1 юни 2011 г.

Светът в промяна

Светът в промяна е научно-популярна поредица, която излиза в Унгария от 1995. Но какво значи – особено днес, в началото на 21-я век – „научно-популярна”? Подобни поредици в чужбина днес носят по-модерното определение ен­цик­лопедична колекция. Това подчертава две неща, верни и за Светът в промяна: разнообразие на темите и научната издържаност на изложението. Традиционното понятие научно-популярна литера­тура може би изглежда идеологически остаряло, освен това старо­модно в сравнение с това, което се предлага в невероятни коли­чества по рафтовете с книги и по електронните екрани. Но напраз­но всякакви диети за масовия читетел.
Интересът и нуждата от зна­ния са кодирани в живота. Твоето знание е твоята сила!
На този интерес и на тези нужди се стреми да откликне Светът в промяна, след унгарски, английски, немски, френски и словашки, от 2008 и на български.
Светът в промяна има изработена система от принципи относно съдържанието, стила и редактирането на книжките си, а също така и система от правила за оформянето им. Едно от най-характерните правила е строго фиксираният обем: 128 страници, при това в джобен формат. Опитът показва, че този обем (около 7 авторски коли) е оптимален за изложението на една комплексна тема. Това между другото е този минимален обем, при който изчезват предимствата на електронната, включително уеб-формата. Това дава реална надежда поредицата, заедно с другите подобни издания да надживее кризата на книжния свят.

Информатиката не е бич за културата и ценностите, както искат да го представят много хора. Електронната култура не отучва от четене, но е вярно, че невижданото досега богатство от предлагано съдържание, води от една страна до създаването на нови форми и стилове на възприятие (клипове, инфографика), които по интензивност надминават четенето (и даже мисленето). И това е безспорно много опасно явление. От друга страна, богатството на предлагането води до братоубийствена борба... Разбира се, ако можем да смятаме за брат безскрупулния търговски интерес...
Както и да е, мрежата е хвърлена, и ние всички, риби и рибари сме в нея, от тук до срая на света. Днес (7 август 2011) мрежата празнува своята 20 годишнина (а печатаната книга на Гутенберг своята 555 годишнина). Кой може днес да предскаже развитието през следващите 20 или 100 години?
Но бъдещето се формира с нашите обмислени, разумни действия. Редакцията на Светът в промяна, след жалките резултати на няколко жалки акции по калъпа „Година на четенето”, реши да повдигне друга инициатива, мащабна, амбициозна, но не с амбицията да прахоса неморално обществени пари, а с амбицията да стигне до съзнанието на все повече хора по цялата земя, готови да кажат: „Да бъде 21-ят век век на четенето!”
Вярвам, че все повече български читатели, а също и автори, помощници, партньори ще открият тази поредица.
Та как да не вярвам!
За година и половина първата книжка на български от Светът в промяна, качена на литературния сайт Скрибд, беше прочетена от 6711 читателя.
Благодаря, и до нови срещи!
   

неделя, 1 май 2011 г.

Свят и игра

Развитието на човешкото познание очертава една ясна траектория. Нейните определящи елементи са в основите както и на науката, така и на общото мировиждане. Тези елементи днес трудно могат да бъдат идентифицирани като експлицитни научни истини, но това се дължи на ред причини, които нямат пряка връзка със същността на въпроса. Така например днес нищо в науката не може да бъде обявено за стоящо над всякакво съмнение, за абсолютно неоспорвано. От друга страна дълбочината на научното познание е такава, че никакво опростено твърдение не може да разчита на пълноправно съществуване.
Нищо не може да ни попречи да осъзнаем и да формулираме хилядолетната траектория на познанието. В центъра на това познание е науката за физическия свят. Преди две и половина хилядолетия учените на античността създадоха понятията за материя и енергия, атом и космос. Преди няколко века Галилей, Кеплер и Нютон изградиха великолепна представа за света и нещата в света. Физиката на последните сто години в много отношения донесе революционни промени, но това по същество не промени основните понятия и не постави под въпрос фундаменталния характер на физиката. Общоприето е, че в света намираме една специфична градация на формите на съществуване, и съответно на законите на съществуването. В основата на всичко стои физическия свят на обектите с материален – включително енергиен – характер. В даден момент „неживата” материя се превръща в „жива”, и научния надзор се поема от биологията. Следващото ниво е това на човека и неговото общество, а там надзора се поема от стотици науки за човека и обществото. Като висша сфера на познанието виждаме науките за духовното, между които намираме философията и теологията. Деликатен е въпросът за връзката между различните нива на формите и законите на съществуване. Едни виждат някаква органична връзка между различните нива, между които срещаме и крайни възгледи за някъв детерминизъм в тези връзки. Други поставят в скоби този въпрос, допускайки съществуването на някакво по-висшо качество на всяко по-висшо ниво.
Което е твърде важно, характерно за досегашната траектория на човешкото знание: днес науката единодушно приема тази йерархия, и особено фундаменталния характер на физическите форми.
Символ на тази траектория може да бъде точкообразното физическо тяло на класическата физика: нещо, което съществува и се движи в пространството и времето. Това нещо може да е атомът на Епикур, експерименталната желязна топка на Галилей, някоя от планетите, наблюдавани от Кеплер, или някоя елементарна цастица на ЦЕРН. Понятието, по-точно системата от понятия е едно и също: нещо „в себе си”, физически предмет. Съществуването и „държанието” на този физически предмет е лишен от въпроси и динамика. Тук може да разглеждаме само неговите физически реакции, резултат на най-различни външни сили.
Абсолютното опростяване на този интелектуален модел е математическият модел, съдържащ една точка в пространството.
Новата траектория на познанието изхожда от един нов модел. В него новата основна – същевременно: универсална – единица е субектът, съществуващ в дадена среда. Този субект обаче не е повече точка без въпроси и динамика, а субект, който непрекъснато и постоянно усеща и реагира. Казано със съвременна терминология, всеки субект е един автомат, който непрекъснато и постоянно приема инфомациите на околната си среда – това е неговото влизане (input) – и непрекъснато и постояно въздейства на околната си среда – това е неговото излизане (output). За това този субект трябва да притежава определени сетивни органи, операционен процесор (например мозък) и алгоритъм, и накрая органи за реагиране. Така това ново понятие видимо е понятие, което поставя физиката, биологията, науките за човека и обществото, философията и теологията, с една дума цялата наука на общ знаменател, същевременно сваляйки тяхната изкуствена йерархия.
Прилагането на този принцип неизбежно ще доведе до революционно нови виждания, до революционно ново разбиране даже и на свръх елементарни въпроси, като например този за времето и пространството. Времето в новото виждане на света играе особенна централна роля. Същност самото съществуване, целият свят, цялото битие е една огромна игра на всичко, което съществува. Но една игра, подченена на диригентската палка на времето. Пак боравейки със съвременната терминологията можем да кажем, че светът е подчинен на един единен часов сигнал. Съществуването на субектите, посрещането на влизането, работата на процесора на субекта и изпращането на излизането е строго съобразено с такта на този космически часовник. Това, което не мога да изкажа или извърша в текущия такт, остава за следващия. Ако армията ми може да премини по моста на отсрещния бряг в интервала на сега отворилата се възможност, имам шанс да спечеля битката. Ако пък не успея, противникът в следващия момент може да разруши моста, или да унищожи закъснелите части на армията. Така можем да кажем, че светът е един огромен шах, с безброй много участници. С тази „малка” разлика, че в истинската игра на света, играчите имат наведнъж право на ход на всеки такт. Интересна ситуация, защото не сме принудени да чакаме за отговора на противника. Ако той се бави, ние безскрупулно можем да действаме, и да насяме удар след удар. Но от друга страна, нищо не ни пази от бързите последователни удари на противника. Не можем да кажем: „Моля, почакай докато помисля...” Животът е безкомпромисна игра, безкомпромисна борба.
По-скоро куриоз, но тук му е мястото да спомена за създадения от мен нов вариант на шах, в който играчите едновременно декларират следващия си ход. На практика това се изпълнява твърде лесно: двамата играчи записват хода си на едно листче, и след като и двамата дадат знак, че са готови, разкриват ходовете си. Пробите с този нов вариант са още много малко, не е лесно да се регламентират удачно някои неочаквани ситуации, от което много зависи качеството на новия вариант. Във всеки случай, той много добре предава същността на света като игра.
Не по-малко интересно е новото разбиране на пространството. В досегашното виждане пространството е физическо понятие без физическо съдържание. При конструирането на математически модел това противоречие остава незабелязано. Тримерното пространство е добре познато от геометрията, а „точката” получава името А. Никакви проблеми не виждаме във връзка с движението на точка А. Винаги са били известни мнения и теории за съществуването на „нещо”, което да „запълва” празнотата (например етир), но те са по-често оборвани, отколкото потвърждавани. Днес физическите науки са на прага на отриването на материята „пространство”, тъй като все по-финните им инструменти вече усещат „нещо”. Погледнато по-задълбочено, трябва да отбележим, че предположенията за каквото и да било, изпълващо „празното пространство”, не решават, а само заобикалят въпроса. Сигурен отговор все още нямаме, но новото виждане, и по-специално един конкретен пример трябва да ни накарат да се замислим. Представете си една голяма, изрисувана от вътре сфера (например с космическата панорама, която виждаме от Земята). В това няма нищо ново и чудно, че в която и да е точка на сферата да се намираме, виждаме информацията, идваща от насрещната точка. Но щом това е така по принцип – и на практика –, по принцип и на практика информацията идваща от всички точки на сферата се съдържа в точката-център на сферата. Какво означава това? Това означава, че всяка една точка на пространството съдържа безккрайна по обем информация за целия свят. Малко или повече пълна изоморфия, съответствие между света и всяка една точка на пространството. Това не може да означава друго освен това, че всяка точка на пространството е един реален (между другото физически) субект. Между другото това означава, че няма нужда от етир или подобни фантоми за запълването на „празното”.
Обмислено до край, това ново виждане подсказва и още нещо. В стария смисъл на понатието, пространство няма. И не е нужно. Психо-физическата нужда да подредим нещата, да схванем и проектираме движението в неговото специфично богатство, ни кара да боравим с илюзията за пространство. В такъв смисъл идеята на Айнщайн за единството на времето и пространството е една проблематична спекулация.
Шекспир казва: Целият свят е театър.
Да, съществуванието е една безкрайна и вечна игра. Всичко, което съществува, всичко, което е достойно да бъде наричано съществуващо, участва в тази обща игра.
Пространството е последствие, основното е едно единствено: времето. Времето е ритъм.
Ритъм, който позволява и задължава да се съществува.

   

петък, 1 април 2011 г.

Пътят на циганите

Пагубата на Федя Протасов от Живият труп на Толстой не идва от циганите, но те стават оръдие на съдбата му. „После музиката: не оперите, не Бетовен, а циганите. Какъв живот, каква енергия се влива в човек. После хубавите черни очи, усмивката...”


Колко романтика и колко предубеждения обгръщат това племе, разпиляно от векове в цяла Европа. Веднъж търпени, веднъж гонени, може би самите те не знаят, какво биха желали повече: да ги приемат, или да ги оставят да си скитат спокойно и по воля.
Концепцията за Земя на циганите (Ромаленд) не е проект за увеселителен парк, а опит да се създаде център за решаването на циганския проблем. Концепцията включва една културна, туристическа и икономическа ос. Най-зрелищната е разбираемо туристическата част. Тя ще съдържа секции, показващи станциите на блуждението на циганската нация от Индия през Персия, Русия, Египет, та чак до Ирландия и Канада. Всяка една от тези секции, реализирана с участието – и помощта – на съответната страна, би трябвало да съдържа онези символи, които отразяват характерното за всичко близко и родствено с ромите и тяхното присъствие. Естествено това трябва да бъдат модели, експонати, игри и т. н., привличащи туристите. Тази туристическа ос, разположена на 5-10 км-ова ивица трябва да съдържа и множество заведения за хранене и развличение, с богата културна програма.
Културната ос на Земя на циганите освен културните заведения и културните програми на туристическата ос, трябва да съдържа и множество други класически форми и институции в определени точки на Земя на циганите, коята на практика е една надлежно оформена и поддържана териториална агломерация. Тя трябва да си има свой естествен център (столица) и ред специализирани подцентрове (административен, културен, туристически, промишлен и логистически). Тя може да има диаметър от 20 до 30 км и да разполага с население от 100 до 200 хиляди души.
Важно би било културната ос на Земя на циганите да представлява реален форум за културен живот с всички необходими инстанции и институти: театър, кино, музей, център за музика, средни и висши учебни заведения, научни институти и т. н. Тази структура би имала тройна задача: освен прякото изпълнение на своите функции, още и обслужване на туристическата ос и популяризиране и разпространение на циганската култура в Европа и по света.
Земя на циганите може и трябва да бъде печелившо начинание, печелбата на което трябва да се използва за по-нататъшното решаване на проблемите на ромите. За реализиране на това начинание най-подходящи изглеждат България, Румъния, Сърбия, Унгария. Само можем да се надяваме, че в скоро време ще се намери правителство, което ще се ангажира за изпълнението на тази задача, и че тя няма да стане жертва на политическа или финансова алчност.


вторник, 1 март 2011 г.

Съдбата на нациите

В 1935-та много историци и идеолози характеризират неотдавнашната Голяма война като борба за преразпределението на света. Но кога войната не е имала като истинска цел завладяването на повече и повече земи и хора? Тук в модерно време особена роля играе националният въпрос. Голяма част от братоубийствените войните започват за освобождаването или пък обединението на войнствуващата нация. Ако такова позоваване очебийно няма основание, винаги може да се позовем на защитата на „националните интереси”. Така европейските сили с най-пълно право можеха преди век да окупират... Китай.
Но може ли да има в съвременния свят покриване между държава и нация? Един голям и кардинален въпрос, с особено важни последици. Някои големи формации по един уникален – но не безболезен – начин постигнаха статута на велика сила в една особена национална хомогенност. Класически пример за това е Франция, където историята още преди векове осигури практическо пълно съвпадане между етнографските граници на нацията и политическите граници на държавата. Други големи формации на европейското средновековие се разпаднаха като кула от карти именно поради липсата на национална хомогенност. Това беше съдбата на веселата и щастлива Австро-Унгария. А дългата и кървава агония на османската империя?
Но тогава може би верният път води към тържеството на държавата-нация? Европа е отличен пример за абсурдността на такава политическа идеология. Как може в рамките на една държава да живеят хора само от една нация? И как може да се смятат частите на една нация, живеещи извън границите на една държава, за части, които трябва да бъдат интегрирани в лоното на „държавата-майка” – било чрез обземането на съответната територия било чрез – доброволното или насилственото – преселване на съответното население. До какво би довело ако – дано не стане – но Германия почне да предявява претенции за разни територии на съседите си, където живеят немци в голям брой?
В една средна държава живеят 10-20 по-малки или по-големи малцинства. Те могат да бъдат разглеждани в три групи. В първата влизат тези обособени етнически единици, които малко или повече са част от основната нация. Във втората група влизат частите на съседни чужди нации, или на такива чужди нации, с които историята е осигурила някакъв траен досег. Третата група е тази на малцинствата, които сега се оформят в резултат на модерното развитие. Динамиката на движението в тези три групи е твърде различно, но е неоспоримо, че в днешно време тя масово нараства (сепаратизъм, икономическа миграция и т. н.).

Ние сме на път да създадем свят, в който нациите мирно и свободно ще съжителствуват, и то не географски разделено, а в най-пълна териториална интеграция, с ненакърнимото право на свободно движение. Именно поради това е важно да тръгнем по един нов път: създаване на напълно автономни форми и институции за самоуправление на нациите. Те трябва да бъдат независими, по същество равноправни на държавите. В същото време напълно е логично и необходимо нациите да имат своето представителство, преди всичко в структурата на местните власти. Естествено решение на този проблем може да бъде създаването на Камара (Съвет) на Нациите във всички парламенти по света, и една Световна Асамблея на Нациите към ООН. Подобно решение би трябвало да се прилага и на всички нива на местно и регионално самоуправление.



вторник, 1 февруари 2011 г.

Чудестната двойка

Веса е едва на 22 години, Ангел е на 38. Две очарователни звезди на българския театър.
Веса е третото дете в семейството на Аврам и Славка Гачеви. „Бай Аврам” е вече на 64 години, известен общественик във Варна. Роден е в старо търговско и общественоангажирано семейство от Габрово. Баща му, Петко Гачев преди освобождението е съратник на Цанко Дюстабанов и Васил Левски, а след освобождението три пъти става кмет на Габрово. Аврам се е готвил за подобна кариера. Но будният младеж, срещайки жестоките страни на българската действителност, бързо открива и се обвързва страстно с новите социалистически идеи. Това в стара буржоазна България никога не е било шега работа. За организиране на социалдемократически кръжок, той е изключен от Априловската гимназия и приключва образованието си в Търговската гимназия в Свищов. Започва работа, без да отслабва преките си връзки с българската социалдемокрация. Там е сред немногобройните делегати на 4-ия Обединителен конгрес на БСДП, с което започва едно решително навлизане на раждащата се левица в политическото пространство на Царство България. Димитър Благоев му става не само пример, но и учител, нещо повече – истински приятел. Когато веднъж Аврам му представя избраницата си, Учителя я гледа в очите с радост и мъка, и я пита: „Ама ти, девойко, знаеш ли що те чака, ако се събереш с такъв човек като Аврам?”
Славка е петото дете в семейството на Иван Кожухаря от Добрич. Родена е в дните на освобождението на България от турско. На връщане от кръщенето, едва е спасена от мъстта на вече бягащия башибозук. Една от лелите не успява да постави дебелото дървено резе на портата, та си пъха ръката, и така спасява новороденото от преследвачите. Умното и любознателно момиче така ярко се изявява в основното училище, че семейството я праща във Варна, където, на квартира у едно познато гръцко семейство, учи и става едно от първите момичета, завършили гимназия. И Славка става учителка. Учителка става и Радка, първата й дъщеря. Петко следва пътя на баща си и завършва стопанско училище. Но тъй като следва не само професионалния, а и обществено-политическия път на Аврам, принуден е да започне кариерата си като хамалин във варнеското пристанище...
Веса от малка се увлича по театъра, участва във всички училищни постановки. Още като ученичка, едва 15 годишна се включва в работата на Работнически Театър, подкрепян от Работническата Партия. Там не само играе, но и поставя на сцената множество тогава популярни социални пиеси: Тъкачките, Рудокопачи, Лъжата и истината и т. н. 16 годишна е, когато в есента на 1929 постъпва като стажант- актриса в театъра на Иван Янев. На следващата година вече е назначена за редовна актриса.
За развитието на театралното дело и общия културен подем в началото на 20-я век в България, варненската общественост има особен принос. Варненци не само ратуват за свой театър, а със забележителна енергия и всеотдайност му издигат дом – един истински храм на изкуството. На 26 март 1912 кметът на Варна Иван Церов, автор на Христоматия по българска литература, Аналитичен курс по теория на словесността, преводач на Островски, полага основния камък на бъдъщета театралната сграда с думите: „Днес се извършва голямо по значение и последствие събитие в хубавия ни град – полага се основният камък на градския театър. Той ще бъде онзи храм на сценичното изкуство и душевна красота, отдето да се възгласят на поколенията чистата човешка любов и правда. И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила...”
През 1927 варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа в безпрецедентна дарителска кампания, в която фондовите марки за доизграждане на театъра се прибавят към всеки хляб, всеки билет за кино, за градско увеселение, за баня, за плаж.


За по-малко от месец се събират 1 милион лева. И управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. В продължение на няколко години градът с жив интерес следи реализацията на проекта на арх. Никола Лазаров, спечелил националния конкурс за новия театър. Лазаров е завършил с държавна стипендия и отличие архитектура в Париж. Талантливият карловец е един от най-добрите архитекти на своето време, автор на прекрасни сгради в София и цялата страна. Строежът на варненския театър е завършен през 1932. На 29 октомври, в издигнатата с любовта на един цял град театрална сграда, Общинската трупа открива новия театрален сезон с Боряна от Йордан Йовков, постановка на Стоян Бъчваров. В първия състав на новооткрития театър-дом е назначена и талантливата млада Веса Гачева
В театъра за режисьор е назначен и Георги Костов, но в края на сезона под натиска на авторитарната власт, полицията го изгонва заедно с жена му Елена като „опасни комунисти”. От солидарност към Костов, който е не само режисьор, но и идеен другар на Аврам Гачев, Веса доброволно напуска театъра и отива в сформирания от Георги Костов и други прогресивни артисти нов пътуващ театър – Театър за народа. В този театър е и Ангел Тодоров.
* * *
Aнгел Тодоров е роден на 27 август 1897 във Варна в семейството на заможния търговец Тодор Симеонов. Той е седмото, най-малкото дете, обожаван, но не и разглезен от братята и сестрите си. Тодор Симеонов произхожда от стар видински род. Опитва си късмета по Влашко и по Сръбско, къде с търговски, къде с революционни дела, но когато с това става опасен и гонен от властите, тръгва в други посоки и не спира чак до бреговете на Беломорска Тракия. Там се хваща на работа в един проспериращ български чифлик, но вместо сигурност и спокойствие, намира голямата любов. Русафинка, най-малката щерка на бай Никола чифликчията не само отговаря на чувствата му, но не се побоява от една отчаяна постъпка. Една нощ двамата влюбени забягват. Русафинка има скрити в пояса си няколко жълтици. Не е лесно да се започне така нов живот, но за влюбените няма препятствия. След няколко години скитания из Тракия, през които трябва да преживеят превратностите на Освободителната война, те се заселват във Варна. Тодор започва самостоятелна търговия и скоро си извоюва име на сериозен търговец. А в къщи семейството става все по-многобройно.
Тодор си гледа сериозно търговията, но не е обърнал гръб на младежките си чувства, на прогресивните си убеждения, на влечението към науката и културата. Стреми се да даде най-добро образование на всичките си деца. Те получават възможност да се учят в чуждестранни университети. Никола завършва Железничарския Институт в Одеса, а Симеон, пак там, учи музика, Станка философия в Ница, а Райна фармакология в Страсбург. Но ето, Балканските войни, а после страшната Голяма война отнемат възможността на по-младите да се учат в чужбина. Те завършват гимназия и всеки тръгва по свой собствен път. И всичките седем деца на големия търговец защитават прогресивни убеждения. Две от сестрите и един от братята още от 1923 стават членове на Работническата партия. Никола е един от активните участници в Голямата Железничарска стачка от 1919-1920.
Любовта на Ангел Тодоров към театъра пламва в най-ранна ученическа възраст, когато още като малко момче играе в различни драматични групи. Той прави впечатление с таланта си и се харесва не само на зрителите, но и на артисти професионалисти от София и когато след войнишката си служба в 1920 подава молба, веднага бива назначен в Народния Театър в София. Но Ангел Тодоров е силно привързан към родния си град, родната си къща, родната си майка. Често си тананика „Облаче ле бяло...” И когато узнава, че във Варна се изгражда „Оперетно-драматична дружба”, без минута да се колебае, той напуска Народния Театър и постъпва в първата професионална варненска трупа.
Междувременно на 7 декември 1919 БКП печели общинските избори във Варна. Кмет става Димитър Кондов. Започва легендарната и уникална за царска България Варненска Комуна. Управлението на БКП прави опит да въведе подоходно данъчно облагане. Създадени са общински предприятия – земеделско стопанство, зеленчукова градина, тухларна, железарска и дърводелска работилница, които продават на ниски цени и по този начин противодействат на следвоенната спекула и скъпотия. Открити са трапезария за бедни и безплатна пералня, начални училища, амбулатории, родилен дом.
Едно от първите решения на Варненската Комуна е създаването на общински театър, за ръководството на който поканват именитият актьор от Народния театър Стоян Бъчваров. Бъчваров, който добре познава Ангел Тодоров от Народния театър, го поканва във формиращата се трупа на първия варненски театър. На 12 март 1921 театърът открива първия си сезон със съвременната пиеса Инстинктът от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала Съединение, сега сцена Филиал, тогава дървена пристройката към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти.
През май 1921 държавната власт разтурва законноизбраната градска управа, и с това слага край на Варненската Комуна. Назначения от правителството ново ръководство премахва най-важните достижения, уволнява ръководителите, назначени от Д. Кондов, прави невъзможно оставането на Стоян Бъчваров в общинския театър. Бъчваров обаче не изневерява на Варна, не се връща в София, а с участието на най-способните си съратници, между които и Ангел Тодоров, създава Театър Пробуда.
В следващи сезон Ангел играе в основания от Работническата партия работнически театър Освобождение. Но идва 9 юни 1923 година и артистите от театър Освобождение са разгонени от новата власт. Започва трудният живот на странствуващ актьор, който е принуден често да мени града и театъра, в който играе, директора при който служи, ако не иска да скъса с любимото си изкуство.
Всеки сезон той трябва да предлага своя талант, там където владее творческа атмосфера и прогресивен дух, където драматичното изкуство служи на народа, защото това е неговото верую – изкуството да служи на народа.
Редуват се лишения и несгоди с аплодисменти и слава, мизерен бит с богат духовен живот. И артистът е доволен. Той е щастлив. Нищо, че една шкембе чорба по обяд служи и за закуска и за обяд, и за вечеря. Нищо, че често спи на няколко съединени стола, а когато има щастие да попадне в хотел, го посрещат с пренебрежение и не смятат за необходимо да му сменят бельото.
10 години странстване – София, пак Варна, Пловдив, и пак Варна...
Междувременно избухва Голямата депресия от 1929. Дядо Тодор е на 80 години и е принуден да се примери с приключването на търговията. Големият дар на разумния живот е, че домът, ежедневният бит не е отнесен от кризата.  Всички деца работят, борят се честно всеки по своя път, и редовно се събират под стрехите на старата къща.
Но има ли живот без трагедии?... Един тъжен есенен ден мама Русафинка си заминава.
Ангел играе в театъра. Трагична роля... в която загубва майка си... И пристига телеграма... Със страшната вест... Ангел излиза от сцената, така е писано... Зад декорите Георги Сапунджиев, дежурния помощник-режисъор му подава телеграмата... Ангел я прочите, пребледнява... Сапунджиев също прочита телеграмата и смутено пита: „Да прекратим спектакъла?” „Не... Публиката...” И тръгва към сцената за да доиграе на публиката това, което тя чака от него...
Публиката го чака и го обича. От 1920 до 1933 Ангел вече е изиграл над сто най-различни по характер роли: и силно лирични, и героични, и комедийно-сатирични. Между тях има истински върхове на един артистичен талант: Д-р Тренч от Фарисей, Емилио от Жестокия благодетел, Булянов от Лес, Марко от Майничка, Мински от Химнът на нищетата, Иванко от Иванко убиецът на Асена, Рад Лупу от Към пропастта, Никита от Силата на мрака, Ромео от Ромео и Жулиета, Касио от Отело. Според колеги и критици, които са го гледали, той е най-добрият Федя от Живият труп, игран на българска сцена...
Веднъж директорката на варненската Девическата гимназия го причаква на улицата и го моли: „Господин Тодоров, моля Ви, не минавайте през учебно време по улиците около гимназията. Това винаги нарущява дисциплината в класовете...”
* * *
Така в 1933, в странстващия театър на Георги Костов пътищата на Веса и Ангел се кръстосват – без повече да се разминат в живота. Те са се виждали вече, но от тук нататък ежедневната работа ги сближава. Сега вече заедно трябва да преживеят повторното разтурване на театъра на Костов, след това – в плен на чувствата си – заедно търсят и намират нови възможности да служат на театралното дело. Така заедно изкарват сезона 1934/35 в Русенския Общински Театър.
Както всяка година, така и това прекласно лято на 1935 година ги връща във Варна. Но сега те сякаш летят с крилете на една голяма любов, с вълненията на едно голямо решение: те решават да си обвържат съдбата.
Дядо Тодор със сълзи на очите им желае щастие: „Аз съм на път, деца мои... Чака ме Русафинка... И това ми дава радост, не скърбете за нас... Радвайте се на живота... Той сега започва истински за вас... И радвайте хората... Така ще бъде по-хубав светът... Само като си помисля, колко се промени този свят за тези 80 години, за които си спомням... Светът се променя, но вие гледайте да го направите по-хубав... Благословени да сте...”
Славка и Аврам пък им показват новата къща на Пирин 13. „Ето там, в дъното на двора ще бъде ващия нов дом. Където и да ви отмъкне театърът, ще знаете, че има един дом, който ви чака... Ето тук ще направим цветни лехи... Ще засадим няколко овошки, ще пуснем една асма... И непременно ще сложим плочки, че да не се спъват внуците... И не се бойте от нищо! Обичайте се...”
* * *

Но ето, вечният ентусиаст Георги Костов сформира нов театър Народна Студия. И отново Веса и Ангел, вече съпрузи, потеглят с пътуващ театър. Не за първи път напускат авторитетен общински театър в голям град за да отидат в пътуващ театър.
Веса е на 22, Ангел на 38 години. Млади, очарователни, идеалисти, обречени на театъра.


събота, 1 януари 2011 г.

Език наш роден

Българският език има богато, но и трудно минало. Не по-малко трудно е и настоящето му. Вихрени промени преустройват цялото общество, всички области на науката, образованието, културата. В живота ни нахлуват всякакви въздействия от близки и далечни места. Какво да се запази, какво да се промени в езика ни?
Често се срещаме с такива радикални мнения, според които би трябвало да се откажем от ползването на нашата собствена азбука и да приемем латинската. Добре би било да се схвани, че развитието на информатиката само временно даваше основание за такова мнение. Масовото и безпроблемно въвеждане на китайските (и не малко други) йероглифи в информатиката е може би едно от най-забелижителните постижения в тази област.
Това обаче не значи, че тук нямаме важни задачи. Формулирането на разумни и единни правила за транскрипцията на българския текст е неотложна задача. По улиците на България и по най-различни географски карти се виждат останките на първите опити за транскрипция, явно водени от чехски съветници след Освобождението. Тази транскрипция, употребяваща между другото специфични чехски комбинации от букви и най-вече чехски ударения, е крайно неудачна, анахронична, бих казал: комична. А колко е спешна тази задача за намирането на разумно съвременно решение, показва популярността на използването от млади (и някои стари) на 4 за ч и на 6 за ш, когато пишат на латински). Като шега – отлична, но не и като решение.
Друг не по-малко деликатен въпрос е този за осъвременяването и рационализирането на собствената ни азбука. Например в нея са оставени четири напълно излишни букви, като: щ, ю, я и ь. Може да се помисли и по въпроса за известни графични корекции на някои букви, за което може да се използва историческото ни наследството, а евентуално елементи на родствения по произход старогръцки и модерен гръцки език. Естествено всяка такава реформа на езика трябва да се изработва внимателно, с активното участие на възможно най-широки кръгове на езиковеди, литератори, педагози и т. н. Не бива да се изпуска от пред вид, че всяка писмена реформа в известна степен отчуждава бъдните поколения от стария книжовен фонд.
Един по-лесен въпрос е да се дадат на българските букви по-традиционни имена, вместо сегашната практика, лишена от всякаква фантазия. Например: а – аз, б – буки, в – веги и т. н. За болшинството от буквите може да се окаже достатъчна една „по-българска” форма: д – дъ и т. н., вместо „по-френската” форма: д – де и т. н.
Пригаждайки правилата за редактиране на поредицата Светът в промяна към изключително богатия и гъвкав български език, редакторите бяха принудени да вземат отношение по три детайлени проблема: прекалената употреба на кавичките, на допълнението „град” към имената на градовете и на допълнението „година” към дадена година, назована с числото си. Характерен случай на прекалената употреба е поставянето на собствени имена в кавички (примерно: вестник „Труд”). Колко това е излишно, в някои случаи комично или абсурдно, може да се прецени: Видях „Иван Ковачев”. По посочените три въпроса редакцията зае една нетрадиционна позиция, надявайки се, че това няма да затрудни разбирането и удоволствието от четенето на книжката, а по-скоро ще допринесе за положителни корекции на езиковата култура.
Важна задаче е още опазването и обагатяването на българския речник. В ежедневието ни нахлу огромно количество чуждици. Тяхното разумно използване обагатява речника, но ако не се правят постоянни усилия за побългаряване на това, което е възможно, атрофира се творческия и новаторски дух на народа. А тогава, когато вземаме за употреба някоя нова чужда дума, особено от американски произход – което е най-честото през последните десетилетия – трябва да се съобразяваме със специфичностите на езика ни, да отбягваме престараното копиране на американското – или изобщо чуждото – произношение.
С право могат някои да поставят въпроса: има ли смисъл да се занимаваме с проблемите на българския език. Държанието на един език е на практика неконтролируемо, неуправляемо, а от друга страна езиците на малките народи – какъвто е и българския – са осъдени на изчезване. Показателен пример за тежестта на този въпрос е практиката на Европейския Съюз, която в името на равенството на езиците, налага невъобразими разходи за кръстосан превод – винаги и навсякъде. Предложението на Движението на Света в Промяна дава друго, перспективно и рационално решение: вместо пълно равенство на всички езици навсякъде, да бъде декларирано първенството на всеки език в съответната страна. Това на практика означава, че на територията на България българският език е официалният, едновременно с това и работният език на ЕС. Какво по-хубаво от това за езика ни? Това не само, че би означавало драстично намаляване на разходите за звездични преводи, но и укрепване на позициите на българския език – вярно, преди всичко в границите на България. Но ако ние сами го ценим, това ше му гарантира сигурно и хубаво бъдеще.