вторник, 1 февруари 2011 г.

Чудестната двойка

Веса е едва на 22 години, Ангел е на 38. Две очарователни звезди на българския театър.
Веса е третото дете в семейството на Аврам и Славка Гачеви. „Бай Аврам” е вече на 64 години, известен общественик във Варна. Роден е в старо търговско и общественоангажирано семейство от Габрово. Баща му, Петко Гачев преди освобождението е съратник на Цанко Дюстабанов и Васил Левски, а след освобождението три пъти става кмет на Габрово. Аврам се е готвил за подобна кариера. Но будният младеж, срещайки жестоките страни на българската действителност, бързо открива и се обвързва страстно с новите социалистически идеи. Това в стара буржоазна България никога не е било шега работа. За организиране на социалдемократически кръжок, той е изключен от Априловската гимназия и приключва образованието си в Търговската гимназия в Свищов. Започва работа, без да отслабва преките си връзки с българската социалдемокрация. Там е сред немногобройните делегати на 4-ия Обединителен конгрес на БСДП, с което започва едно решително навлизане на раждащата се левица в политическото пространство на Царство България. Димитър Благоев му става не само пример, но и учител, нещо повече – истински приятел. Когато веднъж Аврам му представя избраницата си, Учителя я гледа в очите с радост и мъка, и я пита: „Ама ти, девойко, знаеш ли що те чака, ако се събереш с такъв човек като Аврам?”
Славка е петото дете в семейството на Иван Кожухаря от Добрич. Родена е в дните на освобождението на България от турско. На връщане от кръщенето, едва е спасена от мъстта на вече бягащия башибозук. Една от лелите не успява да постави дебелото дървено резе на портата, та си пъха ръката, и така спасява новороденото от преследвачите. Умното и любознателно момиче така ярко се изявява в основното училище, че семейството я праща във Варна, където, на квартира у едно познато гръцко семейство, учи и става едно от първите момичета, завършили гимназия. И Славка става учителка. Учителка става и Радка, първата й дъщеря. Петко следва пътя на баща си и завършва стопанско училище. Но тъй като следва не само професионалния, а и обществено-политическия път на Аврам, принуден е да започне кариерата си като хамалин във варнеското пристанище...
Веса от малка се увлича по театъра, участва във всички училищни постановки. Още като ученичка, едва 15 годишна се включва в работата на Работнически Театър, подкрепян от Работническата Партия. Там не само играе, но и поставя на сцената множество тогава популярни социални пиеси: Тъкачките, Рудокопачи, Лъжата и истината и т. н. 16 годишна е, когато в есента на 1929 постъпва като стажант- актриса в театъра на Иван Янев. На следващата година вече е назначена за редовна актриса.
За развитието на театралното дело и общия културен подем в началото на 20-я век в България, варненската общественост има особен принос. Варненци не само ратуват за свой театър, а със забележителна енергия и всеотдайност му издигат дом – един истински храм на изкуството. На 26 март 1912 кметът на Варна Иван Церов, автор на Христоматия по българска литература, Аналитичен курс по теория на словесността, преводач на Островски, полага основния камък на бъдъщета театралната сграда с думите: „Днес се извършва голямо по значение и последствие събитие в хубавия ни град – полага се основният камък на градския театър. Той ще бъде онзи храм на сценичното изкуство и душевна красота, отдето да се възгласят на поколенията чистата човешка любов и правда. И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила...”
През 1927 варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа в безпрецедентна дарителска кампания, в която фондовите марки за доизграждане на театъра се прибавят към всеки хляб, всеки билет за кино, за градско увеселение, за баня, за плаж.


За по-малко от месец се събират 1 милион лева. И управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. В продължение на няколко години градът с жив интерес следи реализацията на проекта на арх. Никола Лазаров, спечелил националния конкурс за новия театър. Лазаров е завършил с държавна стипендия и отличие архитектура в Париж. Талантливият карловец е един от най-добрите архитекти на своето време, автор на прекрасни сгради в София и цялата страна. Строежът на варненския театър е завършен през 1932. На 29 октомври, в издигнатата с любовта на един цял град театрална сграда, Общинската трупа открива новия театрален сезон с Боряна от Йордан Йовков, постановка на Стоян Бъчваров. В първия състав на новооткрития театър-дом е назначена и талантливата млада Веса Гачева
В театъра за режисьор е назначен и Георги Костов, но в края на сезона под натиска на авторитарната власт, полицията го изгонва заедно с жена му Елена като „опасни комунисти”. От солидарност към Костов, който е не само режисьор, но и идеен другар на Аврам Гачев, Веса доброволно напуска театъра и отива в сформирания от Георги Костов и други прогресивни артисти нов пътуващ театър – Театър за народа. В този театър е и Ангел Тодоров.
* * *
Aнгел Тодоров е роден на 27 август 1897 във Варна в семейството на заможния търговец Тодор Симеонов. Той е седмото, най-малкото дете, обожаван, но не и разглезен от братята и сестрите си. Тодор Симеонов произхожда от стар видински род. Опитва си късмета по Влашко и по Сръбско, къде с търговски, къде с революционни дела, но когато с това става опасен и гонен от властите, тръгва в други посоки и не спира чак до бреговете на Беломорска Тракия. Там се хваща на работа в един проспериращ български чифлик, но вместо сигурност и спокойствие, намира голямата любов. Русафинка, най-малката щерка на бай Никола чифликчията не само отговаря на чувствата му, но не се побоява от една отчаяна постъпка. Една нощ двамата влюбени забягват. Русафинка има скрити в пояса си няколко жълтици. Не е лесно да се започне така нов живот, но за влюбените няма препятствия. След няколко години скитания из Тракия, през които трябва да преживеят превратностите на Освободителната война, те се заселват във Варна. Тодор започва самостоятелна търговия и скоро си извоюва име на сериозен търговец. А в къщи семейството става все по-многобройно.
Тодор си гледа сериозно търговията, но не е обърнал гръб на младежките си чувства, на прогресивните си убеждения, на влечението към науката и културата. Стреми се да даде най-добро образование на всичките си деца. Те получават възможност да се учят в чуждестранни университети. Никола завършва Железничарския Институт в Одеса, а Симеон, пак там, учи музика, Станка философия в Ница, а Райна фармакология в Страсбург. Но ето, Балканските войни, а после страшната Голяма война отнемат възможността на по-младите да се учат в чужбина. Те завършват гимназия и всеки тръгва по свой собствен път. И всичките седем деца на големия търговец защитават прогресивни убеждения. Две от сестрите и един от братята още от 1923 стават членове на Работническата партия. Никола е един от активните участници в Голямата Железничарска стачка от 1919-1920.
Любовта на Ангел Тодоров към театъра пламва в най-ранна ученическа възраст, когато още като малко момче играе в различни драматични групи. Той прави впечатление с таланта си и се харесва не само на зрителите, но и на артисти професионалисти от София и когато след войнишката си служба в 1920 подава молба, веднага бива назначен в Народния Театър в София. Но Ангел Тодоров е силно привързан към родния си град, родната си къща, родната си майка. Често си тананика „Облаче ле бяло...” И когато узнава, че във Варна се изгражда „Оперетно-драматична дружба”, без минута да се колебае, той напуска Народния Театър и постъпва в първата професионална варненска трупа.
Междувременно на 7 декември 1919 БКП печели общинските избори във Варна. Кмет става Димитър Кондов. Започва легендарната и уникална за царска България Варненска Комуна. Управлението на БКП прави опит да въведе подоходно данъчно облагане. Създадени са общински предприятия – земеделско стопанство, зеленчукова градина, тухларна, железарска и дърводелска работилница, които продават на ниски цени и по този начин противодействат на следвоенната спекула и скъпотия. Открити са трапезария за бедни и безплатна пералня, начални училища, амбулатории, родилен дом.
Едно от първите решения на Варненската Комуна е създаването на общински театър, за ръководството на който поканват именитият актьор от Народния театър Стоян Бъчваров. Бъчваров, който добре познава Ангел Тодоров от Народния театър, го поканва във формиращата се трупа на първия варненски театър. На 12 март 1921 театърът открива първия си сезон със съвременната пиеса Инстинктът от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала Съединение, сега сцена Филиал, тогава дървена пристройката към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти.
През май 1921 държавната власт разтурва законноизбраната градска управа, и с това слага край на Варненската Комуна. Назначения от правителството ново ръководство премахва най-важните достижения, уволнява ръководителите, назначени от Д. Кондов, прави невъзможно оставането на Стоян Бъчваров в общинския театър. Бъчваров обаче не изневерява на Варна, не се връща в София, а с участието на най-способните си съратници, между които и Ангел Тодоров, създава Театър Пробуда.
В следващи сезон Ангел играе в основания от Работническата партия работнически театър Освобождение. Но идва 9 юни 1923 година и артистите от театър Освобождение са разгонени от новата власт. Започва трудният живот на странствуващ актьор, който е принуден често да мени града и театъра, в който играе, директора при който служи, ако не иска да скъса с любимото си изкуство.
Всеки сезон той трябва да предлага своя талант, там където владее творческа атмосфера и прогресивен дух, където драматичното изкуство служи на народа, защото това е неговото верую – изкуството да служи на народа.
Редуват се лишения и несгоди с аплодисменти и слава, мизерен бит с богат духовен живот. И артистът е доволен. Той е щастлив. Нищо, че една шкембе чорба по обяд служи и за закуска и за обяд, и за вечеря. Нищо, че често спи на няколко съединени стола, а когато има щастие да попадне в хотел, го посрещат с пренебрежение и не смятат за необходимо да му сменят бельото.
10 години странстване – София, пак Варна, Пловдив, и пак Варна...
Междувременно избухва Голямата депресия от 1929. Дядо Тодор е на 80 години и е принуден да се примери с приключването на търговията. Големият дар на разумния живот е, че домът, ежедневният бит не е отнесен от кризата.  Всички деца работят, борят се честно всеки по своя път, и редовно се събират под стрехите на старата къща.
Но има ли живот без трагедии?... Един тъжен есенен ден мама Русафинка си заминава.
Ангел играе в театъра. Трагична роля... в която загубва майка си... И пристига телеграма... Със страшната вест... Ангел излиза от сцената, така е писано... Зад декорите Георги Сапунджиев, дежурния помощник-режисъор му подава телеграмата... Ангел я прочите, пребледнява... Сапунджиев също прочита телеграмата и смутено пита: „Да прекратим спектакъла?” „Не... Публиката...” И тръгва към сцената за да доиграе на публиката това, което тя чака от него...
Публиката го чака и го обича. От 1920 до 1933 Ангел вече е изиграл над сто най-различни по характер роли: и силно лирични, и героични, и комедийно-сатирични. Между тях има истински върхове на един артистичен талант: Д-р Тренч от Фарисей, Емилио от Жестокия благодетел, Булянов от Лес, Марко от Майничка, Мински от Химнът на нищетата, Иванко от Иванко убиецът на Асена, Рад Лупу от Към пропастта, Никита от Силата на мрака, Ромео от Ромео и Жулиета, Касио от Отело. Според колеги и критици, които са го гледали, той е най-добрият Федя от Живият труп, игран на българска сцена...
Веднъж директорката на варненската Девическата гимназия го причаква на улицата и го моли: „Господин Тодоров, моля Ви, не минавайте през учебно време по улиците около гимназията. Това винаги нарущява дисциплината в класовете...”
* * *
Така в 1933, в странстващия театър на Георги Костов пътищата на Веса и Ангел се кръстосват – без повече да се разминат в живота. Те са се виждали вече, но от тук нататък ежедневната работа ги сближава. Сега вече заедно трябва да преживеят повторното разтурване на театъра на Костов, след това – в плен на чувствата си – заедно търсят и намират нови възможности да служат на театралното дело. Така заедно изкарват сезона 1934/35 в Русенския Общински Театър.
Както всяка година, така и това прекласно лято на 1935 година ги връща във Варна. Но сега те сякаш летят с крилете на една голяма любов, с вълненията на едно голямо решение: те решават да си обвържат съдбата.
Дядо Тодор със сълзи на очите им желае щастие: „Аз съм на път, деца мои... Чака ме Русафинка... И това ми дава радост, не скърбете за нас... Радвайте се на живота... Той сега започва истински за вас... И радвайте хората... Така ще бъде по-хубав светът... Само като си помисля, колко се промени този свят за тези 80 години, за които си спомням... Светът се променя, но вие гледайте да го направите по-хубав... Благословени да сте...”
Славка и Аврам пък им показват новата къща на Пирин 13. „Ето там, в дъното на двора ще бъде ващия нов дом. Където и да ви отмъкне театърът, ще знаете, че има един дом, който ви чака... Ето тук ще направим цветни лехи... Ще засадим няколко овошки, ще пуснем една асма... И непременно ще сложим плочки, че да не се спъват внуците... И не се бойте от нищо! Обичайте се...”
* * *

Но ето, вечният ентусиаст Георги Костов сформира нов театър Народна Студия. И отново Веса и Ангел, вече съпрузи, потеглят с пътуващ театър. Не за първи път напускат авторитетен общински театър в голям град за да отидат в пътуващ театър.
Веса е на 22, Ангел на 38 години. Млади, очарователни, идеалисти, обречени на театъра.


Няма коментари:

Публикуване на коментар