България, ден първи
Едно малко езеро
в средата на малка гора, някъде в средата на света.
Водата кристално чиста, безмълвно съзерцава синьото небе, откъдето е дошла.
Сърничка се приближава безшумно, отпива две глътки и на подскоци изчезва в
гората.
Девойка се появява. Стъпва внимателно в още росната трева, сякаш внимава да
не смачка някое цвете. Оглежда се, ослушва се, бързо сваля бялата си риза и се
гмурва в прохладната вода. Изчезва и изригва в облак от искрящи капки.
Неочаквано се намира в обятията на едно момче. Красотата на непознатия така
я пробожда, че не изпитва ни страх, ни свян, а само едно непознато щастие и
огън в цялото си тяло. Нещо плъзва в нея и тя притиска треперещото тяло на
младежа към сърцето си. А то бие, да се пръсне.
* * *
Аспарух, както
винаги, скача на крака малко преди да се покаже първият слънчев лъч. С бавни,
твърди крачки обикаля целия стан. Сурово наказва задремалата стража, но
такова провинение отдавна не се е случвало.
Връща се в шатрата все по- възбуден от мислите си за идващия ден. Слугите
са приготвили тържествена закуска, но той едва отхапва нещо.
Привиква началника на тайната си служба. Той му докладва, че вождовете на три
мизийски племена са пристигнали още снощи и са вдигнали един общ стан до
Тъмната гора.
- Имат ли въоръжена охрана? – пита Аспарух.
- Няма войници с тях, а те имат само ножове и тояги.
Аспарух си върти главата.
- Странни хора. Има ли на света тигър без нокти? Но ние ще ги научим как се
брани един свободен народ.
Началникът докладва още, че другите четири мизийски племена са на път и се
очакват в уречения час, а северите вече са настанени в стана на хана. Аспарух
му дава заръки за деня и началникът на тайната служба след три дълбоки поклона
тръгва по задачите си.
Аспарух зърва пред шатрата Тервел и дава знак на слугата да го привика.
Момчето идва така смутено, че баща му учудено го пита, какво се е случило и го
гледа изпитателно.
- Една нимфа ме омагьоса, татко… - едва разбираемо проронва Тервел.
- Нимфа? Кога? Къде? Как? – пита
нетърпеливо Аспарух. – Бягай при майка си и ѝ разкажи всичко! Но бързо да се
оправиш, че големи неща се готвят и ти трябва да си тук, до мен, както
подобава. – казва строго, но с бащинска топлина Аспарух и махва с ръка.
Тервел чинно се покланя и с наведена глава излиза от шатрата.
- Привикайте към мен съветник Валер – разпорежда се Аспарух.
Когато след малко се появява старият тракиец, Аспарух му посочва стола в
дясно от своя трон и дава знак на слугите да излязат.
- Ето, стари мъдрецо, дойде големият ден. Повечето от гостите са тук,
останалите на път. До пладне всички ще сме заедно и ще се обединим в една нова
държава. Но ме терзаят съмнения. Не е ли прибързано да плашим Византия. С
толкова битки и жертви, но все пак постигнахме мир с тях, за което и ти толкова
помогна. От друга страна тези тихи и мирни мизийци или славяни, както те се
наричат, не знаят да се бият, само жито знаят да отглеждат. Как да се опираме
на тях в този свят, в който само силата значи нещо. Може би ще е по-добре да
чакаме и тихо да се готвим?
Валер внимателно слуша Аспарух, а когато той приключва и го поглежда с
острия си поглед, погладжда бялата си брада, после оределите си бели къдрици по
главата и отвръща твърдо.
- Решението ти, велики хане, да създадеш държава на племената по тази стара
земя е смело и мъдро. Пътят, по който тръгваш е правилният път. Продължавай да
следваш дълга си все така смело и мъдро и името ти няма да бъде забравено.
Румелите са в голяма беда и заради арабите, и заради самите себе си. Ти знаеш,
че тези земи не са техни, те хиляда години бяха наши, на траките и много
страдахме от тях, пък и от себе си. Повече се мъчим сега в робство на румелите,
отколкото евреите във Вавилон. А през туй време кой ли не мина през нашите
земи, без да остави нищо хубаво, освен костите си. За щастие, в последно време
се появиха тези мирни, нови съседи. Не ги подценявай! Тяхното жито е по-велико
оръжие от саби и боздугани. Вярвай им, както и на траките вярвай. Ако мъдро и
смело ги водиш, те ще ти са верни, а държавата силна и цветуща градина.
В очите на Асхарух се появяват две сълзи. Той се опитва незабелязано да ги
изтрие. Валер продумва тихо със своя дълбок глас.
- Само на най-великите хора им се просълзяват очите при среща с големите
истини, които са достойни за тях, а те способни да ги изпълнят. Знай: ти си съдбата
на тази земя.
Аспарух скача от престола си неспокоен и започва да ходи наляво-надясно в
шатрата за да овладее чувствата си. След малко се връща, сяда и се навежда
поверително към Валер.
- Баща ми ме посвети в една наша голяма тайна и ме закле според нея да
решавам съдбата на народа ни. Според тайната- спомен нашият народ преди големия
потоп е живял щастливо някъде на брега на това велико море, но тогава,
уплашени, като всички други народи, сме хукнали да скитаме без край и без
покой. Живял тогава един наш голям предшественик, Авва-Рама, който не само
предсказал потопа, но и това, че един ден най-верните ще се върнат по родните
си места и те ще бъдат най-щастливите хора на света. А аз усещам, че тук е било
нашето място. Византия сега ни забранява да наближаваме Одесос, но скоро този
бряг ще е наш и ние ще живеем най-щастливи во веки веков.
Отвън се чува музика и глъч. Аспарух се изправя отново и с твърд, спокоен
глас казва.
- Време е. Да отпочнем делото!
Аспарух тръгва напред, последван от Валер. Когато се появява пред шатрата
си, строените му войни вдигат сабите си и викат името на хана. Фанфари и тъпани
изпълват с музика цялото пространство. В
средата на стана са се скупчили смутени велможите на мизийците и северите.
Аспарух и свитата му ги приближават с доброжелателна усмивка, прегръщат се,
гостите предават подаръците, които са донесли. Слънцето вече препладнява,
когато Аспарух кани гостите на огромната кръгла маса под сянката на едно бяло
платно.
На източния край на масата е тронът на хана, от дясната му страна сяда
Тервел, от ляво Валер. В другия край се подреждат гостите, руси, синеоки, в
техните бели ленени одежди. Докато те се настаняват един подир друг, Тервел
скача изтичва до един храст с рози, откъсва една прекрасна роза, очиства я от бодлите
и я носи на девойка до един от мизийските велможи. Събраните избухват в
одобрителен смях и ги сочат с пръст. Тервел смутен се връща на мястото си и
тихо казва на баща си.
- Тате, това е нимфата, която ме плени. Тате, искам я за жена.
Аспарух се смее и пляска с ръце по масата.
- Ние сега държава ли ще правим или сватба?
Весели викове. Девойката си крие лицето в прегръдката на баща си, който с
любов ѝ глади златните къдрици.
След като хората се успокояват и донасят първото ястие, Аспарух се обръща
към гостите.
- Знаете за какво сме се събрали. Което сме решили, ще го направим, това ни
е дългът. Но сега искам да чуя от вас, какво искате за вашата вярност.
Надига се един от велможите.
- Мир искаме, велики хане. И да ни намалиш наполовина данъците, че византийците
кръвта ни пият.
- Справедливо искане, защото ние не искаме да сме кръвопийци, а щастие да
цари по тези земи. Но за да има мир с половин данък, вие трябва да пращате при
нас силните си младежи да се научат на войнска служба. Само смели и подготвени
войни осигуряват мир по земите си.
Още дълго продължава обедът и договарянето на законите на новата държава.
Слънцето вече почва да клони на запад, когато Валер се надига и казва.
- Този ден, братя и сестри мои, преобръща съдбата на тези земи и нейните народи.
Винаги помнете, че тук сме тракийци, славяни и българи. На нас, тракийците ни
бе отредено да стоим и пазим тук тайните на тези земи, славянските и
българските братя пък пет хиляди години скитаха, докато успеят да се върнат.
Заради тази раздяла днес езиците ни, дрехите ни и верите ни са толкова
различни. Ако се ценим и обичаме, както тези две млади същества, нищо няма да
ни попречи да живеем мирно и щастливо. Ние, тракийците вярваме във вярата на Орфей,
но аз имах голямото щастие да опозная вярата на славяните и вярата на
българите. Велики вери. Никога да не позволяваме да ни ги отнемат. Византия
предаде великото дело на Римската империя и иска да има един език и една вяра.
Това със сигурност ще я погуби. А нашата нова държава от година на година ще
бъде по-силна, мирна и щастлива. Само да не забравяме днешния ден, това, което
сега тук, всички ние чувстваме и искаме. С този велик ден започва ново
летоброене за нас. Да помним и празнуваме този ден, да го помнят и празнуват
нащите деца и потомци. Първият ден на юли, месецът на огъня.
Взрив от радостни възгласи изпълва долината.
И лумва огън.
Всички го гледат с насълзени очи и знаят: той никога няма да изгасне в
сърцата, които помнят за него.
Средата на
света, 1 юли 2023
Тодор Симеонов
* * *
