Стигнах на върха.
На кой връх? – ще попита всеки. Кой с интерес, кой с
недоверие, кой с насмешка, кой със завист.
Вероятно най-правилният отговор е: върхът, определен
за мен. В не малка част от самия мен.
„Аха,- ще съобрази някой бълзо. – Ти говориш за
житейния си път. Но в такъв случай не е ли малко нескромно да говориш за
върхове?“ Но именно там е работата, че има връх. Не искам да кажа (от
скромност?), че случайно попаднах на него. Напротив. Търсих го. Даже бих казал,
че затова живях. Цял живот неуморно търсих пътеки за да го покоря. Не, това не
мога да твърдя, че цялото си време и цялата си енергия отдавах на покоряването
на този върх. Напротив, особено в по-младите си години бях твърде неразумен.
Много, много време и много, много енергия пилях за най-различни други планове,
авантюри, прищевки или принуда.
За мое огромно щастие обаче надделя вярата и верността
към големите цели. А те бяха от най-ранна възраст съвършено ястни: искам да
разбера всичко! Ни повече, ни по-малко. Или по-точно казано, повече можеше, но
по-малко в никакъв случай.
Какво исках? Исках да разбера света и всичко важно в
него. Исках да разбера обществото, да разбера човека. Исках да разбера силата
на мисълта и на науката.
А от разбирането на тези неща следват, трябна да
следват много други, от най-различно естество. Не случайно имаха такова голямо
въздействие върху още детското ми съзнание като китайската приказка за стареца
или легендата за Данко от Горки.
* * *
