Жените в моя живот – Петата

Една мила и тиха фигура, тихо изчезнала, тихо забравена от света.

Леля Станка беше една от трите сестри на баща ми. Така си спомням, че тя е била най-малката сестра, Роси пък така помни, че тя била най-възрастната. От седемте деца на дядо Тодор тя единствена не се задомила. Живяла в голямата семейна къща, грижила се за овдовелия си баща. След смъртта на дядо Тодор, семейството почти на безценица продава къщата и от тогава Станка живее под наем. В годините, когато я помня, тя живееше в една малка стаичка, бих казал мансарда в първата къща по улица Бенковски след ъгъла с булевард Владислав Варненчик.

От седем деца, дядо Тодор изпратил четири да се учат в чужбина: две дъщери, Станка и Райна във Франция и двама сина, Симеон и Никола в Русия. Голямата война попречва следващите три да минат по същия път.

Станка завършва френска филология в Ница, където се обвързва се обвързва за цял живот с литературата и философията. Малко са такива като нея жени с френски дипломи, но условията на следващите десетилетия не са благоприятни, особено за такъв тих и романтичен характер, каквато беше леля Станка.

Години след смъртта й, като голям ученик ми попадна в ръцете един малък дневник със сини меко подплатени твърди корици, стил хубавото мирно време (такива по онова време не се виждаха в държавните книжарници). Явно това беше дневник, купен от Леля Станка и подарен на майка ми, предназначен да се вписват спомени за първите ми години, както и благопожелания от близки. В дневника имаше само две-три записки, първата и най-дългата от самата леля Станка, в нейния фин и романтичен стил.

Самотно живеещата леля Станка редовно ни посещаваше, понякога обядваше с нас. Често си говориха с маминка в нейната стая. Нито веднъж не съм усетил, да е дошла в неподходящ момент или да е била в тежест.

Бяхме истински приятели с нея. Тя не беше от този тип, който майсторски „слиза“ на нивото на детето и „по детски“ играе с него детски игри. Приказвахме си по всякакви теми. И приказки ми е разказвала, и спомени, обясняваше ми и неща, които трябва да се знаят и разбират, история, литература, философия. Едно дете много неща може да разбере и да почувства. само разбиране и чувства трябват от възрастния.

Спомням си веднъж ми разказва възмутена как някакъв човек се подигравал с името на Мао и го нарекъл „Мяо Це Дун“. „Колкото и да не сме съгласни с един човек, с името му не бива да се подиграваме.“

По-късно, може би още от 6-7 годишна възраст започнах и сам да посещавам леля Станка. Още повече, че тя започна по-рядко да ни посещава. И баща ми държеше поне един път седмично да я видя. За щастие леля Станка не беше болнава. Не си спомням да е била в болница (но никак не е изключено), или да се е залежавала за по-дълго време. Единственото видимо увреждане при нея беше една характерна старческа гърбица, която мен не ме занимаваше особено. Едва ли не за нормално го приемах за такъм възрастен човек. Маминка нямаше гърбица, но горката повече се оплакваше от болки в гърба. „Шипове…“ казваше тя, и всички клатеха глави: „Да, шипове…“

Стаята на леля Станка беше малка и претрупана с книги. До стаята се стигаше по една вътрешна вита стълба. Под единствения прозорец имаше едно малко канапе, аз до там се промъквах, там ми беше мястото. Промъкването не беше лесно, едвам имаше място, но аз бях малък и пъргав, справях се. Трябваше да се промъкна между шкафа с книги, малкия бюфет и голямата кръгла маса в средата на стаята. На тази маса имаше три малки свободни места: за една чинийка пред мен, една друга пред леля станка и за един голям будилник, който работеше – безотказно – ако беше сложен по корем- Изправен, веднага спираше да брои времето. Легнал по корем обаче броеше на висок глас: тик-так, тик-так, до безкрай… Цялото останало място на масата беше окупирано от купища книги.

Да, и от ясно – гледано от мястото ми на канапето беше кревата на леля Станка, малък, но красив, масивен, почти скрит от книжни рафтове…

Спомени от 60 години. Какво изтриват 60 години?

Стъпките ни по пясъка морето изтрива с три вълни. 60 години не изтриват безследно стъпките ни в живота, ако са ни съпровождали силни чувства.

Спомням си добре този обяд в къщи. Бяхме в пълен състав, и Роси си беше в къщи. В такъм случай беше още по-весело, често „пощръклявахме“. А този ден още повече, непрекъснато се заливахме от смях. Баща ни имаше отличен хумор и често ни беше партньор в шегите, в същото време беше човек на мярката, всичко да е в „бон тон“, „ком ил фо“. И този ден се опитваше да ни вразуми, може би малко по-настойчиво от обикновено. Нов повод да се заливаме от смях. Баща ни стоически изчака да си изядем обеда, да си изядем десерта и чак тогава сподели: „Леля ви Станка почина“.

Нещо в мен безмълвно извика: „Не, не може да е вярно!“

И днес често ми идва да поплача, както тогава. И за майка ни, и за баща ни. И за маминка, и за мама Радка и за леля Станка.

Какво струва човек, който не може да се смее и не може да плаче? Чиито сърце и разум не са отворени за истинското? 

* * *

Хроника на моите векове

Моето, но и няколко други близки поколения имахме щастието да възседнем като безумни ездачи два века: великия 20-и и още по-великия 21- век.

Нещо повече, което наистина се случва на най-избрани поколения: възседнали сме две хилядолетия: великото Второ и още по-велищото Трето хилядолетие.

Че всичко това е каприз на календара? Че всички възсядат своето време, когато и да са родени? Но защо да ни разваляте тази безобидна радост, че сме се родили и живели на хребета на времето?

Как да е, важното е, че за мен 20 век, целият е мой, като баща и майка наведнъж. И също така за мен 21 век, целият е мой, като син и дъщеря, знук и внучка наведнъж. Лично аз кога съм дошъл, кога съм заминал, е дребна подробност. И то за тези подробности човек няма живи спомени.

И щом е тъ, чуствам се задължени хрониката, която предвиждам да е отделна глава на моите спомени, започва с 1901 и приключва в 2100.

Qui vivra, verra ! – обичал да казва дядо Аврам.

Но, внимание (важна бележка на автора): това, което четеш, скъпи читательо, във време, когато съм жив, с голяма вероятност не ще бъде последния вариант. Тази хроника започвам да я пиша на 18 ноември 2018, с намерението да я допълвам винаги, когато мога. Спомени и мисли имам за стотици страници.

1901 – Година първа на 20 век, но както винаги голямото вълнение и големите тържества се падат незаслужено на идването на 1900. В тази година баща ми е на три години, истински любимец в многобройното семейство на дядо Тодор. А в семейството на дядо Аврам се ражда Петко, първият им син.
– Кралица Виктория умира на 81 години, след 63 години на престола на Великобритания.

1913 – В семейството на дядо Аврам се ражда трето им дете, майка ми Веса. Точно по това време мобилизиран, дядо Аврам (на 42 години) участва във битките на Одринската епопея, получава медал за храброст.
- Младотурците извършват военен преврат в Турция.

1935 – Ражда се Ивайло Григоров.
- Италия обединява колониите си Кирения, Триполи и Фезан под името Либия.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1935.

1937 – „Прекрасната двойка“ Веса Гачева и Ангел Тодоров, т. е. родителите ми сключват брак.
- В един ден на годината се развива действието на пиесата ми „На другия ден“.

1938 – Ражда се сестра ми Росанна Тодорова.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1938.

1947 – Раждам се аз. Цял живот съм обичал числата 7, 22, 47. Пък и изобщо числата. Имам няколко открития в тази област, но още не съм открил числата, които ще изтеглят тази седмица на лотото.

1947 – В едно будапещенско семейство се ражда една красавица на име Тереза Кери.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1949.

1970 – Сключвам брак с Тереза Кери.
- Ражда се първият ни син Ангел.
. Съдбата е във вихъра си: в същия този ден, в който се ражда Ангел, 25 септември, петък ми връчват в ГН на БКП (на ъгъла срещу театъра) членската ми книжка, по-късно получаваме ключа на новия апартамент.

1978 – Ражда се вторият ни син Петър.

1980 – Ражда се третото ни дете: първата ни щерка Нора-Веса.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1980.

2000 – По стар обичай изпращаме 20-ия век и второто хилядолетие посрещайки първия ден на последната година (а не изпращайки последния ден на тази последна година). Така са хората, подлъгват се по външното, повърхностното. Нали цял живот са започвали да пишат датата с 19р виждайки, че сега вместо 19 трябва да пишем 20. Значи голямото чудо на прехода е станало. Не, скъпи мои братя и сестри. 2000-та година си е също толкова година на 20 век, както и 1999 и както 1901. Не се подлъгвайте така лесно по въпросите на преходите. По-добре да се замислите: защо през почти всички години (освен последната) на 20 век датата започва с 19, а не с 20? Представете си, че търсите една стая на 20 етаж на един модерен небостъргач, а на вси„ки врати виждате такива номера: 1907, 1929 и т. н. Какво ще си помислитеР Между впрочем винаги ми правеше особено впечатление, като виждах нещо писано от татко с дата: никога не изписваше единицата на хилядата. Така датата ми изглеждаше като извън времето… Хилядолетията са подробност.

2007 – Ражда се първият ни внук, Арон, син на Ангел и Ваня.

2011 – Ражда се първата ни внучка, Лидия, дъщеря на Ангел и Ваня.

2016 – Създавам поетичния жанр апева. Оттогава все ме питат, какво означава думата. Думата означава апева. Но кодирани са в нея имената на трите ни деца. Има много кодирано по света. Да знаехме всичко…

2018 – Започвам да си пиша спомените. Време му е.

2100 – Изпращаме 21-ия век. Арон е на 93, Лидия на 89 години. Първият роден на Луната човек е вече ученик. Хората се радват, че успяха да избегнат голямата война и с оптимизъм кроят планове за 22-ия век.

* * *

Лети, Икар!

* * *

Жените в моя живот – Четвъртата

Малко, но живи и топли спомени си стоят дълбоко в душата ми за мама Радка.

Никога не съм казвал и не си и спомням някой друг в семейството да я споменава като леля Радка. Тя си беше и си остава за винаги, е вярна, да кажа по-точно: за моето (приближаващо към края си) винаги: мама Радка.

В много езици „мама“, „маман“ означава баба. Мама Радка значеше майка Радка. Но този израз беше въведен от сестра ми, по най-естествен начин. Като малка, дъщерята на родителите артисти, принудени да играят в провинциални театри (т. е. извън Варна)р Роси често и за дълго стоеше в родния си дом под грижите на маминка и „мама“ Радка. Заради това название нито майка ни, нито никой друг никога не е изпитвал ревност или завист. Вероятно даже едно такова предположение би било непонятно за тях, които бяха пример за семейна обич и солидарност.

Радка беше второто дете на Аврам и Славка, по-млада от Петко и по0възрастна от майка ни. Родила две деца от някакъв Токушев, който съм виждал на семейни снимки, но който по-късно изчезнал, кога, как и защо  - не знам. За това не се говореше и аз никога не бях изпитвал любопитство да се ровя по такива премълчани неща. Мълчанието си има функция и си има своето изкуство. Жалко, буквално жалко е ако някой не го познава, а още повече ако не го спазва.

Друга една тайна на семейството беше големият син на мама Радка, непрокопсаникът, но вероятно по-скоро нещастникът Стойчо. Но там беше и гордостта на семейството: прекрасната Северина, варненската Фърст лейди. За съжаление, и нейният живост се оплети зле, но най-лошото Радка не го доживя. Между впрочем и Северина е на почетно място в списъка на жените от моя живот, на нейната история ще се върна скоро.

Радка стана – като майка си – учителка. И като майка си израсна като съвременна прогресивна личност, о отворен и борчески характер. Това й навлече едно въдворяване на място, на прост български език заточение в Охрид, току-що върнати от фашистката коалиция на доброто Царство България с един куп други територии. Като дете дълго време виждах картичките пратени от мама Радка и изгледи от Охридското езеро. Така и се отпечата то в съзнанието ми като някакво тайнствено и вълшебно място.

А живите ми спомени за мама Радка всъщност са малко и все подобни. Виждам я в нейната стая, която беше външната, гледаща с единия си прозорец към улицата. Все на крак я виждам. Беше едра хубава жена, косата й като корона, винаги весела, усмихната, шеговита. Много често бяхме при нея в шумна компания с Роси и с внучка ва мама Радка Кичето. Гледа ни, гледа нир па каже: „На ви левче, изтичайте до бакалията да вземете халва!“

Помня, че веднъж мама Радка изчезна за време, а възрастните загрижено си шушукаха нещо. После тя пак се появи. Разкри се тайната, сега вместо тайна мистерия за едно малко дете: операция! Какво ще да е това ужасяващо нещо. Помня, че пак сме в стаята й, според смътните ми спомени още повече, като че ли дузина деца, халвата донесена, на масата, ядем я и се заливаме от смях, защото мама Радка ни разказва как й разрязали корема, как извадили което не трябва да е там и как после с една голяма игла й зашили разреза. Аз се паля и се подлъгвам от хумора (остана ми грешка за цял живот): „Гледа докторът, четка за дъски…“ Мама Радка се залива от смях и започва наддаване, какво видял и извадил докторът от корема.. Стаята кънти от смях, всеки си опитва фантазията, от халвата и трошица не остана…

След няколко седмици мама Радка тихо ни напусна…

  

* * *

Сарасате, Цигански напеви

* * *

Жените в моя живот – Третата

Днес знам, хвала на науката, че третата жена на моя живот е била първата. Знайте, хора, че не малка, а огромна разлика има между жената и мъжът.

Жената се ражда с вече готовите си 120 хиляди яйчни клетки. Не точният им брой е важен (и това не е известно, дали този брой е същият при всички), важното е, че през живота на жената нови яйчни клетки не се появяват. Цял живот с това разполага жената за да зачене, с което се е родила. Не така мъжът. При него няма плодни клетки при раждане, като му дойде времето, той, по-точно неговите топки, които изглеждат като някакви огромни общежития, започват да произвеждат мъжки плодни клетки, по-инностранному сперматозоиди. Мъжът така изглежда като забременяло същество. Бременността му за една плодова клетка трае около два месеца, но за сигурност и по други едни съображения на природата, мъжът не произвежда (не ражда) една по една тези важни клетки, а в общежитията на топките му се носят по хиляди, десетки, че и даже стотици хиляди наведнъж.

Аз малко се отклоних от темата си, тъй че сега няма да ви запознавам кък по-нататъшната съдба на мъжките и женските плодови клетки, а ще се върна на простия факт, че първата клетка, от която произлизам аз, се е оформила един-два месеца преди майка ми да се роди, още под сърцето на нейната майка. Т. е. баба ми е била бременна и лично с мен.

И понеже майка ми е родена на 30 януари 1913, аз значи съм се оформил, бих казал родил вероятно в край на ноември 1912. И днес тъпча сто и шестата си година.

Това баба ми не го знаеше, но ако го знаеше, щеше да ми го разкаже. Такава си беше, все ми разказваше най-различни неща, даже и приказки. Но аз най-обичах да й слушам разказите за живота й, нейния и на други близки и далечни хора. Но и физиката, философията, литературата, политиката, всичко беше на дневен ред. Не тривиални неща. А съществени неща. Които обикновено не са за детски уши, първо, защото те не биха ги разбрали, второ, защото и да ги разберат, и да не ги разберат тези неща, те лесно могат да навредят на здравето им.

Но разказани и обяснени от маминка – всичко беше разбрано и сложено на мястото си. В една голяма сграда. Където обитава духът ми. Или казано с по-малко патос: душата ми. Но защо да пестим патоса, когато говорим за тях?

Та казвам, маминка, третата, но потайно първата жена на моя живот, беше такава. И затова ми е маминка, и не баба. Знам, че в някои области на малката огромна България, внуците така наричат бабите си. Аз обаче не съм виждал жив човек да ползва това обръщение. Хубаво ми е да си мисля, че маминка е единствена на света, защото е така. И тя единствена, и аз единствен, всички сме единствени.

Беше хубаво да се живее около нея. Излъчваше добрина, радост и мъдрост.

Имаше вечери, когато кой знае защо, не ме взимаха в театъра, а ме оставяха в къщи. А аз като маймуна дигна плъзгащия се прозорец на верандата, със скок от перваза на прозореца на кухнята върху терасата пред стаята на маминка, и вече съм при нея.

- Защо бе, Тодоре?

- Страх ме е сам. – лъжех съвсем съзнателно. Че как да й обясня, защо, на пет години?

Как да обясня с думи това, което тя ми даде като чувства, като усещания? Най-великите форми на естественост, на разумност, на добрина, на отвореност, на сигурност, на разумност, на вяра.

Разказваше ми за нибелунгите, за френската революция, за Ницше, за живота им в миналото, че даже и за Градината на мъките, беше ми показала кое как се прави добре. И до ден днешен не мога да сгъна иначе едно одеяло, освен като му хвана краищата и ги поставя точно един на друг. Показа ми какво блаженство е да те чешат с четка за дрехи по гърба. И аз й чешех гърба, пък и тулумби съм й слагал. И съм я бръснал. Защото на много жени на 80 години им никнат косми по брадата. Човешки работи.

Късно дете, още по-късен внук бях. От четирите си пра-родители само маминка познах. Ако не го бяха убили в „нашия“ концлагер дядо Аврам, можех и него да позная. Когато се родих, той щеше да е на 76 години.

Това ми е дала Съдбата. Липсата на живи спомени за другите трима си остава болка.

Но непомрачена, тиха радост ми е за цял живот това, котео маминка ми даде.

Имам чувството, че с такъв дар, който ми е маминка, и предизвикателството на вечността може да се приеме.

* * *