Жените в моя живот – Петата

Една мила и тиха фигура, тихо изчезнала, тихо забравена от света.

Леля Станка беше една от трите сестри на баща ми. Така си спомням, че тя е била най-малката сестра, Роси пък така помни, че тя била най-възрастната. От седемте деца на дядо Тодор тя единствена не се задомила. Живяла в голямата семейна къща, грижила се за овдовелия си баща. След смъртта на дядо Тодор, семейството почти на безценица продава къщата и от тогава Станка живее под наем. В годините, когато я помня, тя живееше в една малка стаичка, бих казал мансарда в първата къща по улица Бенковски след ъгъла с булевард Владислав Варненчик.

От седем деца, дядо Тодор изпратил четири да се учат в чужбина: две дъщери, Станка и Райна във Франция и двама сина, Симеон и Никола в Русия. Голямата война попречва следващите три да минат по същия път.

Станка завършва френска филология в Ница, където се обвързва се обвързва за цял живот с литературата и философията. Малко са такива като нея жени с френски дипломи, но условията на следващите десетилетия не са благоприятни, особено за такъв тих и романтичен характер, каквато беше леля Станка.

Години след смъртта й, като голям ученик ми попадна в ръцете един малък дневник със сини меко подплатени твърди корици, стил хубавото мирно време (такива по онова време не се виждаха в държавните книжарници). Явно това беше дневник, купен от Леля Станка и подарен на майка ми, предназначен да се вписват спомени за първите ми години, както и благопожелания от близки. В дневника имаше само две-три записки, първата и най-дългата от самата леля Станка, в нейния фин и романтичен стил.

Самотно живеещата леля Станка редовно ни посещаваше, понякога обядваше с нас. Често си говориха с маминка в нейната стая. Нито веднъж не съм усетил, да е дошла в неподходящ момент или да е била в тежест.

Бяхме истински приятели с нея. Тя не беше от този тип, който майсторски „слиза“ на нивото на детето и „по детски“ играе с него детски игри. Приказвахме си по всякакви теми. И приказки ми е разказвала, и спомени, обясняваше ми и неща, които трябва да се знаят и разбират, история, литература, философия. Едно дете много неща може да разбере и да почувства. само разбиране и чувства трябват от възрастния.

Спомням си веднъж ми разказва възмутена как някакъв човек се подигравал с името на Мао и го нарекъл „Мяо Це Дун“. „Колкото и да не сме съгласни с един човек, с името му не бива да се подиграваме.“

По-късно, може би още от 6-7 годишна възраст започнах и сам да посещавам леля Станка. Още повече, че тя започна по-рядко да ни посещава. И баща ми държеше поне един път седмично да я видя. За щастие леля Станка не беше болнава. Не си спомням да е била в болница (но никак не е изключено), или да се е залежавала за по-дълго време. Единственото видимо увреждане при нея беше една характерна старческа гърбица, която мен не ме занимаваше особено. Едва ли не за нормално го приемах за такъм възрастен човек. Маминка нямаше гърбица, но горката повече се оплакваше от болки в гърба. „Шипове…“ казваше тя, и всички клатеха глави: „Да, шипове…“

Стаята на леля Станка беше малка и претрупана с книги. До стаята се стигаше по една вътрешна вита стълба. Под единствения прозорец имаше едно малко канапе, аз до там се промъквах, там ми беше мястото. Промъкването не беше лесно, едвам имаше място, но аз бях малък и пъргав, справях се. Трябваше да се промъкна между шкафа с книги, малкия бюфет и голямата кръгла маса в средата на стаята. На тази маса имаше три малки свободни места: за една чинийка пред мен, една друга пред леля станка и за един голям будилник, който работеше – безотказно – ако беше сложен по корем- Изправен, веднага спираше да брои времето. Легнал по корем обаче броеше на висок глас: тик-так, тик-так, до безкрай… Цялото останало място на масата беше окупирано от купища книги.

Да, и от ясно – гледано от мястото ми на канапето беше кревата на леля Станка, малък, но красив, масивен, почти скрит от книжни рафтове…

Спомени от 60 години. Какво изтриват 60 години?

Стъпките ни по пясъка морето изтрива с три вълни. 60 години не изтриват безследно стъпките ни в живота, ако са ни съпровождали силни чувства.

Спомням си добре този обяд в къщи. Бяхме в пълен състав, и Роси си беше в къщи. В такъм случай беше още по-весело, често „пощръклявахме“. А този ден още повече, непрекъснато се заливахме от смях. Баща ни имаше отличен хумор и често ни беше партньор в шегите, в същото време беше човек на мярката, всичко да е в „бон тон“, „ком ил фо“. И този ден се опитваше да ни вразуми, може би малко по-настойчиво от обикновено. Нов повод да се заливаме от смях. Баща ни стоически изчака да си изядем обеда, да си изядем десерта и чак тогава сподели: „Леля ви Станка почина“.

Нещо в мен безмълвно извика: „Не, не може да е вярно!“

И днес често ми идва да поплача, както тогава. И за майка ни, и за баща ни. И за маминка, и за мама Радка и за леля Станка.

Какво струва човек, който не може да се смее и не може да плаче? Чиито сърце и разум не са отворени за истинското? 

* * *