Днес
знам, хвала на науката, че третата жена на моя живот е била първата. Знайте,
хора, че не малка, а огромна разлика има между жената и мъжът.
Жената
се ражда с вече готовите си 120 хиляди яйчни клетки. Не точният им брой е важен
(и това не е известно, дали този брой е същият при всички), важното е, че през
живота на жената нови яйчни клетки не се появяват. Цял живот с това разполага
жената за да зачене, с което се е родила. Не така мъжът. При него няма плодни
клетки при раждане, като му дойде времето, той, по-точно неговите топки, които
изглеждат като някакви огромни общежития, започват да произвеждат мъжки плодни
клетки, по-инностранному сперматозоиди. Мъжът така изглежда като забременяло
същество. Бременността му за една плодова клетка трае около два месеца, но за
сигурност и по други едни съображения на природата, мъжът не произвежда (не
ражда) една по една тези важни клетки, а в общежитията на топките му се носят
по хиляди, десетки, че и даже стотици хиляди наведнъж.
Аз
малко се отклоних от темата си, тъй че сега няма да ви запознавам кък
по-нататъшната съдба на мъжките и женските плодови клетки, а ще се върна на
простия факт, че първата клетка, от която произлизам аз, се е оформила един-два
месеца преди майка ми да се роди, още под сърцето на нейната майка. Т. е. баба
ми е била бременна и лично с мен.
И
понеже майка ми е родена на 30 януари 1913, аз значи съм се оформил, бих казал
родил вероятно в край на ноември 1912. И днес тъпча сто и шестата си година.
Това
баба ми не го знаеше, но ако го знаеше, щеше да ми го разкаже. Такава си беше,
все ми разказваше най-различни неща, даже и приказки. Но аз най-обичах да й
слушам разказите за живота й, нейния и на други близки и далечни хора. Но и физиката,
философията, литературата, политиката, всичко беше на дневен ред. Не тривиални
неща. А съществени неща. Които обикновено не са за детски уши, първо, защото те
не биха ги разбрали, второ, защото и да ги разберат, и да не ги разберат тези
неща, те лесно могат да навредят на здравето им.
Но
разказани и обяснени от маминка – всичко беше разбрано и сложено на мястото си.
В една голяма сграда. Където обитава духът ми. Или казано с по-малко патос:
душата ми. Но защо да пестим патоса, когато говорим за тях?
Та
казвам, маминка, третата, но потайно първата жена на моя живот, беше такава. И
затова ми е маминка, и не баба. Знам, че в някои области на малката огромна
България, внуците така наричат бабите си. Аз обаче не съм виждал жив човек да
ползва това обръщение. Хубаво ми е да си мисля, че маминка е единствена на
света, защото е така. И тя единствена, и аз единствен, всички сме единствени.
Беше
хубаво да се живее около нея. Излъчваше добрина, радост и мъдрост.
Имаше
вечери, когато кой знае защо, не ме взимаха в театъра, а ме оставяха в къщи. А
аз като маймуна дигна плъзгащия се прозорец на верандата, със скок от перваза
на прозореца на кухнята върху терасата пред стаята на маминка, и вече съм при
нея.
-
Защо бе, Тодоре?
-
Страх ме е сам. – лъжех съвсем съзнателно. Че как да й обясня, защо, на пет
години?
Как
да обясня с думи това, което тя ми даде като чувства, като усещания?
Най-великите форми на естественост, на разумност, на добрина, на отвореност, на
сигурност, на разумност, на вяра.
Разказваше
ми за нибелунгите, за френската революция, за Ницше, за живота им в миналото,
че даже и за Градината на мъките, беше ми показала кое как се прави добре. И до
ден днешен не мога да сгъна иначе едно одеяло, освен като му хвана краищата и
ги поставя точно един на друг. Показа ми какво блаженство е да те чешат с четка
за дрехи по гърба. И аз й чешех гърба, пък и тулумби съм й слагал. И съм я
бръснал. Защото на много жени на 80 години им никнат косми по брадата. Човешки
работи.
Късно
дете, още по-късен внук бях. От четирите си пра-родители само маминка познах.
Ако не го бяха убили в „нашия“ концлагер дядо Аврам, можех и него да позная.
Когато се родих, той щеше да е на 76 години.
Това
ми е дала Съдбата. Липсата на живи спомени за другите трима си остава болка.
Но
непомрачена, тиха радост ми е за цял живот това, котео маминка ми даде.
Имам
чувството, че с такъв дар, който ми е маминка, и предизвикателството на вечността
може да се приеме.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар