Жените в моя живот – Четвъртата

Малко, но живи и топли спомени си стоят дълбоко в душата ми за мама Радка.

Никога не съм казвал и не си и спомням някой друг в семейството да я споменава като леля Радка. Тя си беше и си остава за винаги, е вярна, да кажа по-точно: за моето (приближаващо към края си) винаги: мама Радка.

В много езици „мама“, „маман“ означава баба. Мама Радка значеше майка Радка. Но този израз беше въведен от сестра ми, по най-естествен начин. Като малка, дъщерята на родителите артисти, принудени да играят в провинциални театри (т. е. извън Варна)р Роси често и за дълго стоеше в родния си дом под грижите на маминка и „мама“ Радка. Заради това название нито майка ни, нито никой друг никога не е изпитвал ревност или завист. Вероятно даже едно такова предположение би било непонятно за тях, които бяха пример за семейна обич и солидарност.

Радка беше второто дете на Аврам и Славка, по-млада от Петко и по0възрастна от майка ни. Родила две деца от някакъв Токушев, който съм виждал на семейни снимки, но който по-късно изчезнал, кога, как и защо  - не знам. За това не се говореше и аз никога не бях изпитвал любопитство да се ровя по такива премълчани неща. Мълчанието си има функция и си има своето изкуство. Жалко, буквално жалко е ако някой не го познава, а още повече ако не го спазва.

Друга една тайна на семейството беше големият син на мама Радка, непрокопсаникът, но вероятно по-скоро нещастникът Стойчо. Но там беше и гордостта на семейството: прекрасната Северина, варненската Фърст лейди. За съжаление, и нейният живост се оплети зле, но най-лошото Радка не го доживя. Между впрочем и Северина е на почетно място в списъка на жените от моя живот, на нейната история ще се върна скоро.

Радка стана – като майка си – учителка. И като майка си израсна като съвременна прогресивна личност, о отворен и борчески характер. Това й навлече едно въдворяване на място, на прост български език заточение в Охрид, току-що върнати от фашистката коалиция на доброто Царство България с един куп други територии. Като дете дълго време виждах картичките пратени от мама Радка и изгледи от Охридското езеро. Така и се отпечата то в съзнанието ми като някакво тайнствено и вълшебно място.

А живите ми спомени за мама Радка всъщност са малко и все подобни. Виждам я в нейната стая, която беше външната, гледаща с единия си прозорец към улицата. Все на крак я виждам. Беше едра хубава жена, косата й като корона, винаги весела, усмихната, шеговита. Много често бяхме при нея в шумна компания с Роси и с внучка ва мама Радка Кичето. Гледа ни, гледа нир па каже: „На ви левче, изтичайте до бакалията да вземете халва!“

Помня, че веднъж мама Радка изчезна за време, а възрастните загрижено си шушукаха нещо. После тя пак се появи. Разкри се тайната, сега вместо тайна мистерия за едно малко дете: операция! Какво ще да е това ужасяващо нещо. Помня, че пак сме в стаята й, според смътните ми спомени още повече, като че ли дузина деца, халвата донесена, на масата, ядем я и се заливаме от смях, защото мама Радка ни разказва как й разрязали корема, как извадили което не трябва да е там и как после с една голяма игла й зашили разреза. Аз се паля и се подлъгвам от хумора (остана ми грешка за цял живот): „Гледа докторът, четка за дъски…“ Мама Радка се залива от смях и започва наддаване, какво видял и извадил докторът от корема.. Стаята кънти от смях, всеки си опитва фантазията, от халвата и трошица не остана…

След няколко седмици мама Радка тихо ни напусна…

  

* * *