Пътуване до Израел – 11. Ден четвърти: другото лице на Тел Авив

Според предварителния ми план втория (пълвия цял) ден от пътуването ми беше посветен на Йерусалим, третия (вториа цял) – на Тел Авив (с главна цел посещението в Центъра Рабин и откриването на любовната връзката на града с морето). Решението за четвъртия (последен цял) ден беше оставено за последната минута, в зависимост от свършеното, от добитите впечатления и опит. С най-голям шанс си оставаха Йерусалим и Тел Авив, но не изключвах и възможността да посетя друга някаква привлекателна цел: Мъртво море, Цезария, Петра.

.В последния момент реших да остана в Тел Авив и да се опитам да го опозная по-добре. Знам, че има какво да се опознава в този мегаполис, едва на сто години. Много повече от улиците и зградите. Една невероятна пирамида от блокове на цивилизацията, от начина на живот и културата до коридорите и арените на сакралния, научния и политическия свят.

Нямах илюзии, че ще мога да вляза в пряк досег с тях, но исках и се надявах да ги усетя.

Още когато възникна в мен изненадващата идея да пътувам за Израел, споделих плановете си с Карой Надь (Карчи). Карчи през идминалите две десетилетия ми стана един от най-добрите приятели, а освен това и един активен наш автор. В поредицата ми Светът в промяна публикувах две негови производения. Първото със заглавие Будизъм, мистика, Тибет. Второто: Промяната на системата в България. Това не бяха случайно избрани теми на някакъв полихистор, а продукт на един кореспондент на Телеграфната Агенция на Унгария, който дълги години беше работил в Китай, а после в България, и по двете теми (по-точно за Източна Азия и България) имаше вече и други издадени книги. След излизане в пенсия Карчи стана още по-активен писател и аз имах удоволствието да му издам извън поредицата ни две по-обемисти негови книги: едната автобиографична за студентските му години в Съветскя Съюз около смутната и трагична 1956, а другата едно изключително забавно представяне на гръцката митология от устата на Хера, жената на вечно изневеряващия й мъж, Зевс. След това Карчи посвети години на изучаването историята на Иисус и във връзка с това направи няколко пътувания до Израел. И така Карчи си клатеше главата: „Какво търсиш в Тел Авив? Цялата история е в Йерусалим! Ти отиваш там от Варна, три седмици имаш да се насладиш на морето. Не си губи времето в Тел Авив”.

Карчи много добре ме познава. Завиждам му за това. Но чак толкова не ми е тежко, че си оставам мистерия за самия себе си. По скоро имам доверие на интуицията си. Грешки? Има... Но каква хубава храна от тях за гладния за поуки дух. И аз твърдо смятам, че Тел Авив е не само един чудесен морски град, а и истинската лаборатория на големия експеримент наречен Израел. Вярвам, че не легендите на Йерусалим, а амбицията и енергията на Тел Авив ще дадат нлюч за разрешаването на съдбовните проблеми на тази земя, а може би и на цялата наша планета Земя.

И този ден рано сутрин тръгвам от квартирата си в тихата и приятна улица Кабир право към сърцето на Тел Авив. А неговата ос е булевард Ротшилд.

Да ви обяснявам ли, кой е този Ротшилд? По-добре друг път.

Пътят, който пак е около 3 км, съм си го записал от Гугл-меп. По лек диагонал пресича средата на града от югоизток на северозапад. С ориентирането нямам проблеми (макар че общо взето ориентирането в Израел съвсем не е лесно за чужденците, тъй като имената на улиците и много други неща са изписани само на иврит). Но всяка една къща, всеки един елемент на пейзажа е вибриращо възприятие, независимо, че тях не винаги красота, елегантност, богатство ги поражда. Много амортизирани или неугледни места има, почти на всякъде тези натъжаващи графити. Чистотата на улиците също е относителна и доста праменлива. Дори и булевард Ротшилд е в известно отношение разочарование.

Не, никак не са малко сградите, за които е пределно ясно, че крият – най.често под знака на някаква организация или фондация – невероятно богатство и мощ. Никак не са малко и зашеметяващите небостъргачи.

Но напразно са там, а аз тук, чужденец на тротоара.

Това, което знам, това, което мога, мълчи притеснено.

Може би трябва да коря себе си, че така импровизирано тръгнах на този път, като най-обикновен скитник. Вярно е, че тътя го благодарях на една принудена импровизация, чисто и просто поради липсата на директен полет между Будапеща и Варна. Но и това е вярно, че потърсих контакти с хора и организации от Израел. Единствено Центърът Рабин се отзова положително.

Веднъж преди двадесетина години по някакво недоразумение или грешка попаднах в унгарското дружество Менса. Международната мрежа на тези дружества има една чудестна традиция: помага при пътуването на членовете си в други страни със съдействието на специален отговорник по тези въпроси в страната, за която пътувам. Обичайна практика е да се известяват членовете на дружеството, че идва от еди къде си еди какъв си човек, с еди какви си езици и интереси. Самият аз съм посрещал така путаващи в Унгария членове на френската Менса. От други страни почти седмично идват гости, не рядко и настаняване търсат. Оказа се, че този отговорник в Израел е самият председател на на дружеството. Но напразно му писах, отговор не получих.

И доста други подобни опити направих – не за лична изгода или настаняване. Например потърсих контакт с кибуцки организации, защото съм убеден, че най-доброто, ако не единственото средство за решаване на голяма част от проблемите, които пораждат новото преселение на народите е всемирното – иновативно – прилагане на опита на израелските кибуци.

Усетих пулса на сърцето на Тел Авив, но разбрах, че сега няма какво повече да търся тук.

И така, без да губя повече време: посока стара Яфа! С огромно удоволствие обиколих оживените търговски улички, битпазара (пазара на бълхите), най-накрая седнах на терасата на едно спретнато расторанче, по всяка вероятност водено от руско семейство, срещу джамията на Яфа. Поръчах си хумус и един чай. Не е голяма дума, ако кажа, че това е най-хубавият хумус, който съм ял, тъй като досега само един-два пъти съм опитвал в Будапеща хумус от консерва. Но чай съм пил цял живот, и то най-хубави. Тъй че така преценявайте, това, което ви казвам: тук пих най-хубавия чай на живота си.

Но знам аз: в това блаженно, райско чувсво беше вплетено всико: свежият въздух на Средиземно море, милващите лъчи на залязващото слънце, вибрирането на Тел Авив, мирът на момента, всичко хубаво в моя живот, което вярно ме следва, мислите за бъдъщето, което идва за да го довършим.

Виж бележката на автора

* * *

Пътуване до Израел – 10. Ден трети: Град-плаж

Напускам Центъра Рабин и тръгвам на запад. Цел: морето (великото Средиземно), по възможно най-краткия път.

Най-краткият път е почти 3 км и ме отвежда до устието на на една малка река на име Яркон. Пътят ми минава през хубави свежи паркове и добре уредени жилещни комплекса. В един от тези паркове се срещам с една голяма група весели младежи в някаква колоритна лятна униформа. Предполагам, не училищна, а нанякакво младежка организация. Вижда се, че сред тях има представители на много нации. Щом ме забелязаха, обградиха ме и една от девойките ме пита дали съм навършил 65 години. Много мило за един човек на 70 години. Много се зарадваха на утвърдителния ми отговор и ми обясниха, че имат много задачи за този ден, включително и една канадска борба с човек, навършил 65 години. Съгласен ли съм на дно такова изпитание, пита младата красавица с подкупващ поглед. Съгласен съм Тогава излиза нарплед една момче, слабичко, но със спортна стойка. Лактите ще ги държим във въздуха, върху виртуална маса, хващаме си  дланите. Мозъкът ми бързо почва да работи, крои тактика, как да го изморя младия Давид и да му покажа, че е грешка да подценява старците... Но всичко напразно, едва напрегнали ръце, младежът се отпуска, вместо да ми натиска ръката, едва ли не дърпа моята в положение на загоба за него. Бурни аплодисменти за фантастичната ми „победа”.  Махат за сбогом и тичат весели и безгрижни към новите си благородни цели и задачи. Гледам ги и ми се радва сърцето.

Сигурен съм, че и истински щях да го победя този малък Давид, но не ми липсва истинската победа. Радваме тяхната детинска радост, че са направили щастлив един дядо. А така излиза, че наистина го постигнаха.

И щастливият дядо скоро стига до морето. Това ми е всъщност втората среща с морето, след разходката в първия ден до Яфа.

И сега целта ми е Яфа, но не от квартирата ми в Ха-хагана, която е на един час път, а от северния край на Тел Авив, който според картата на Гугл е на 6 км от Яфа, т. е. на по-малко от час и половина път пеш. След посощението в Центъра Рабин и пътя до морето, екскурзията ми по брега започна около обед и свърши... около 9 часа вечерта!

Тук трябва да уточня, че точката, където достигнах морето наистина е в северния край на града, но административната граница на града е може би  2-3 километра по на север. Но това не са толкова важни уточнения, тъй като „официалният” Тел Авив е органична ядро на една огромна агломерация. Красноречиви са данните: градът има около 440 хиляди жителя (според българската Уикипедия хиляди), а агломерацията 3,9 милиона жители, т. е. почти десет пъти повече, което е и една трета от населението на Израел.

И така, тръгвам от устието на Яркон, което самото е вече един обширен, но доста пуст плаж. За да стигна на следващия плаж, трябва да се кача на една крайбрежна алея и да извървя няколко деситина- сто метра, докато стигна до следващия. И така до край. Понякога може и по брега непсредствено да се стигне до следващия плаж, но по-често трябва да се преминат по-къси или по-дълги скалисти отсечки или например една пристанище за яхти и лодки, където в във водата зад вълнолом или изтелени на сухо се редяха хилади най-луксозни и на-обикновенни яхти, гемии, лодки, скутери.В началото броях плажовете, на след време вече изпуснах нишката, тъй че само по крайно субективна преценка бих казал, че по тези 6 нилометра до Яфо има поне 15-20 най-различни по характер плажа, най-често един до друг.

Куриоз беше 3-ият или 4-ият, предназначен за строго спазващите (еврейските) релизиозни предписания. Най-важното условие, че в определен ден (понеделник, сряда, петък и неделя) се ползва само от мъже, в остоналите само от жени.

Имаше няколко по-луксозни плажа, но е там нямаше входна такса (както бях чел някъде). И това бях чел някъде, че има и нудистки плаж, но и такъв не видях.

Това което видях и което ми направи силно впечатление, че всички плажове (това са вероятно около 5 км) са чисти, отлично поддържани и отлично обзаведени. На всеки плаж имаше по няколко душа- От розата на душа виси шнур, докато го дърпаш, обливате силна струя хладна вода, но почти на капки, което прави особенно приятен душа. Пусниш ли шнура, спира водата, нито капка не се харчи излишно. Отделни чешми има при изходите на си измиеш краката от пясъка. А там навсякъде пясъкът е така финен, че с ръка не можеш да си почстиш крака. (В това отношение пясъкът на варненските и много други български плажове е много по-приятен и лесен за почистване.)

Друго хубаво по тел-авивските плажове са обширните сенчести беседки със столове, където можеш да си починеш от жаркото слънце.

И една изключително внимание за хората в колички: на няколко места видях пътека с дъски от входа на плажа до някоя беседка или душ. Просто – и единствено – решение за да могат хората в количка да ползват благодата на плажа.

И, разбира се, морето. Водата невероятно топла, невероятно приятна. Топла, като поизстинал чай, вероятно на 32-35 градуса, но по точно интересна смес на по-топли и по-хладни течения, които никога не стигат до еднородност по температура, а отново и отново се преплитат по-топлите и по-хладните струйчета. Освен това морето предлага и друга силна емоция: вълните, малки спокойни, непресъснато идват бавно, по един спокоен, почти сънлив ритъм, с необикновенна сила те изхвърлят навън. Но, внимание! Връщайки се, с удвоена сила дърпат навътре. Преживявал съм не веднъж по нашите плажове мъртво вълнение, но такова подмолна дърпане навътре не познавам. Тъй че никой да не се учудва на това: от край до край, по всички плажове на Тел Авив има предупредителни табели: „Плуването забранено!” Плуването! Да си стоиш или да си играеш като дете, прав, клекнал или седнал в края на водата не е забранено. Навскъде има къпещи се, по-смелите влизат и на 10-20 метра, но плуващи наистина (почти) несе виждат.

Изключителна авантюра беше тази ексскурзия по крайморската ивица на Тел Авив, в един истински горещ ден на септемврийското лято. До вечерта станах два пъти по-черен отколкото за три седмици във Варна. Вероятно заради това си остана денят един чудесен спомен и не се превърна в горчив урок за безмилието на слънцето, защото повечто от времето го прекарах във водатал Я и не малко под душа.

Цялта тази разходка беше в подножието на града-плаж, който на различни места си показваши най-различните лица. В по-горната, северна част преобладаваха небостъргачите, по-късно парковете и палмите, палмовите горички, за да приклячим с още по-шарения облик на стара Яфа. Там пристигнах, когато Слънцето започна да залязва. Внимателно с края на окото наблюдавах феерията на залеза, със скритата наджда да видя зеления лъч.

Зелен лъч не видях, но това което видях беше едно велико откровение за безсрайната красота на нашата човешка Земя.

Като връх и финал дойде ноща, пламнаха светлините на Тел Авив, Пролетния Хълм. Безброй блестящи звезди, на гирлянди подредени, по целите шест километра, които изминах, а стотици гордо вирнали се към звездното небе.

И всичко това живо, вълните на морето се плискат по брега, стелините на града тук-там премигват, целият град диша и мърмори тихо, от време на време прелетява ниско някакъв огромен осветен пътнически самолет, готвещ се да качне на близкото летище с нови гости и нови емигранти, хората около теб говорят весело на ивритски, на арабски, на руски.

Трубно се откъсвам от морето, правя един кръг по търговските улички на стара Яфа и хващам едночасовия път за Ха-Хагана.

Очите ми гледат вече познатия път, но мисълта ми, още замаяна от преживяното, вече се опитва да стигне до смисъла на нещата. Да ми е простено! Това е наивността на опиянения, подобна на тази на пияния.

Не дни и седмици, а месеци, години трябват за да изплува от дълбините смисълът.

Смисълът на един миг. На един ден. На един живот. На една вечност.

Съзри го смисъла, и знай, че си живял.

Виж бележката на автора

* * *

Пътуване до Израел – 2. Ден първи

Ето, на земята на Израел съм. Първо положи колелата си самолетът. След като най-после спря пред терминал 1, бързо ни се лепна подвижния тунел за излизане, и всички нетърпеливи се изсипахме за момент на перона пред сградата, колкото да се качим на автобуса. И все пак, вълнуващ и символичен момент: физически сега положихме крак на земята израелска.

Колко снимки и кадри сме виждали, когато в този момент някой пада на колене и целува святата земя на своите отци, може би от преди сто поколения.

Ние сега нямахме нито много време, нито много място да се оглеждаме, качихме се в автобусите, чакащи за нас и потеглихме за новия централен терминал 3. Десет дълги минути път. Да си имаме представа за мащабите на летище Бен Гурион.

Но да се върнем малко във времето, защото първите впечатления от Израел получихме още във въздуха. Първо зърнахме Тел Авив, но особено ясно видяхме целия район между Тел Авив и летището Бен Гурион. Невероятна гледка: селищата са сравнително малки, но почти един да друг. Някои са традиционни, но болшинството явно са изградени по точен план, вероятно през последните десетилетия: улиците не са нито прави, нито по кръгове, а образуват една характерна плетеница, която напомня на някакво цвете… И магистрали една до друга във всички посоки, и главното: пълни с коли. Имах чувството, който се потвърди през цялото ми пребиваване, че във всеки един момент на деня няколко стотин хиляди хора са на волана, т. е. всяко денонощие може би 2-3 милиона хора пътуват с кола насам-натам в тази иначе малка страна (една четвърт-една трета от цялото население, напълно реално).

След пристигането си на терминал 3 попаднахме, вляхме се в една невероятна тълпа чакащи за гранична проверка. И обстоятелствата бяха доста хаотични. Имаше може би около 50 гишета. Един служител почна да маха на новоприиждащите: насам, тука, и се оказахме насочени към гише, на което светеше „Само за израелски граждани“ Няма ли да ме върнат, след като съм изчакал реда си? Това са дребните вълнения на едно пътуване. Вече не помня колко, но сигурно чакахме около час. Бавно обслужваха, питаха кой съм, за кой път едвам, какво искам и т. н. За това бях подготвен, имах на ръка билета за връщане, за квартира и покана за среща от центъра Рабин.

Чакане имаше, въпроси имаше, и все пак влизането в Израел се оказа безпроблемно.

Хайде сега към подземния етаж, където е спирката на влака. Помолих някой да ми изкара от автомата билет за Тел Авив Хахагана (в Тел Авив има четири гари на една линия, първата е Хахагана). Остана само със сигурност да науча коя е моята посока, да не тръгна в обратната към Йерусалим. Наистина, и за тук, и за другите места, които видях в Тел Авив (всъщност всичките) единствено подхожда думата спирка, а не гара. Кой знае, може би в цял израел няма гари, а само спирки…

Скоро трябваше да установя, че голямото болшинство от евреите са отзивчиви. Но може би е по-правилно да се казва: израелците („израели“), както и те наричат себе си.

Пътят до Хахагана беше 12 минути. Казват, че Бен Гурион е между Тел Авив и Йерусалим, на все пак е много по-близо да Тел Авив. От гарата си знаех пътя до квартирата, в това отношение имах късмет: на 10 минути пеш от гарата и на 15 минути от централната автобусна гара. И улицата беше тиха и приятна. И ключът ме чакаше под изтривалката, както ми писа Илия, даващия стаята руски евреин.. Самата квартира беше хубав апартамент, но  без особена поддръжка (Илия се оказа доста зает с работата си информатик, ерген.

Изключително чувство беше: ето аз съм в квартирата си в Тел Авив.

Почивка? Как не! Макар, че времето беше доста напреднало, веднага тръгнах да изпълнявам панираното за първия ден: отивам до Централната Автобусна Гара да проуча положение, защото на следващия ден от там ще тръгвам за Йерусалим.

Интересно нещо е тази гара. 7 етажа над земята и кой знае колко под земята, но имах чувството, че 90% от площта й е базарни магазини. Цялата страна е така: претъпкана от малки и големи базарни магазини, да се чудиш, от какво се издържат.

Видях от къде тръгва автобусът (от 6 етаж, от там направо по един мост към близката магистрала).

Слязох на улицата, завих на ляво, хванах улици Шалма и тръгнах…

Знаех, че това не е къс път, ама че е толкова дълъг, кто че ли без край… Вече бях толкова уморен, че ми мита през ума, няма ли това да е достатъчно за днес? Не, няма, реших. И скоро стигнах до целта: Часовниковата кула в центъра на Яфа.

После една разходка в съседните улици. истински Ориент, с всичко което трябва за да се чувстваш в Ориента, и да се чувстваш отлично.

Ала върхът на деня беше когато стигнах на брега, по точно на плажа на Яфа. Беше вече много късно. По алеите горе имаше много народ, но на сами плажа почти никой… Сред тях вече и аз… Не знам, как да опиша това блаженство, когато си потопих краката в морето! Имах чувството че хиляди поточета си играят и ми милват краката, всички с различна температура от 28 да 38 градуса. А морета винаги и непрекъснато се вълнува с някакви непроменливи малки вълни, в същото време с невероятна сили тегли – но само пред вълната…

Може и час да съм стоял, вече не помня…. Бих стоял – колко ли?

И чудо на чудесата, имах сили да се прибера. Спах, както трябва да се спи…

По-късно погледнах по гугл – разстоянието от квартирата до центъра на Яфа е 4 км.

Така написано не изглежда страшно.

Какво ти страшно, велик ден беше.

Ден първи.

* * *

Пътуване до Израел – 1. Как така?

Как така стана трудно да се върнеш от родна Варна у дома си в Будапеща?

Дълги години Малев имаше целогодишно ежедневен полет по тази линия, а освен това бяха и честите летни полети на новата компания Уизер. Но ето, със съдействието на унгарското правителство, реномираният Малев успешно фалира и изчезна безследно. Уизер винаги е имал огромен апетит и наистина лапна една голяма част от наследството на нещастния си конкурент, но не и ежедневните целогодишни полети до Варна.

Поне останаха летните полети, гледахме да гледаме позитивно на промените. Изведнъж обаче се оказа, че на Уизир и летните полети до Варна са му проблем (според непроверени обяснения, скъпа им се струвала таксата на летище Варна). Последно успокоение: стабилно си стоят полетите от Будапеща до Бургас (през ден, от средата на юни до средата на септември).

Не е нито много удобно, нито много приятно да товариш близки да те прибират с кола, още по-малко пък сам да тръгнеш с автобус. Само градският рейс от летището до централната автобусна станция в Бургас се влачка почети час, кажи-речи полета от Будапеща до Бургас.

Но не само това извънредно неудобство е проблем, а и циничната ценова политика на тази тъй-наречена евтина компания: цените на полетите за Будапеща в края на сезона (преди спиране на полетите) скачат на някакви невероятни астрономически числа… Плащай, ако искаш да се прибереш!

И тъй като аз и тази година си планирах летуването в къщи за август и септември, сериозна задача се оказа връщането. И ето, по някаква случайност, или по някакво вътрешно подсказване прегледах по-обстойно трафика на летище Варна. Какво беше учудването ми, когато видях, че този славен Уизир има един куп полети от и за Варна, макар не от Будапеща. Първо и доста интересно беше, че има ежедневни полети за София. Отлична възможност. Обичам София и има там толкова хора, които обичам и не съм виждал от дълги години…

Освен това Уизер има полети от Варна до още 4-5 европейски града (за съжаление между тях не са Будапеща и Париж). И най-голямата изненада: (почети) ежедневни полети до Тел Аввив!

Интересно, много интересно – почнах да разсъждавам… и да изучавам ситуацията.

Не, в никакъв случай не бих казал, че веднага се роди в мен мисълта да пътувам за Тел Авив. Все още нямах достатъчно информация, а имах достатъчно предразсъдъци… Но ето, че картината започна бързо да се избистря. Първо установих, че Уизер не само от Варна има ежедневни полети до Тел Авив, но и от Тел Авив има ежедневни полети за Будапеща. Но истинското земетресение дойде като разбрах, че един билет Варна-Тел Авив-Будапеща ще ми излезе – много! – по-евтино от билета Бургас-Будапеща (в средата на септември). При това и двата полета /от Варна за Тел Авив и от Тел Авив да Будапеща) летят в много приятен  джентълменски час, в 11 часа (самолетът от Будапеща за Бургас тръгва в 6 и 30, което значи, че поне в 5 часа трябва да си на летището).

Е да, но това съвпадение едновременно означава, че не мога да взема връзката същия ден. Ако ще пътувам през Тел Авив, ща-не ща, ще трябва да преспа там… Поне един ден…

И така започна преборването с предубежденията.

Това не бяха предубеждения, поради които да не исках да посетя Израел, а предубеждения, по-точно лоша информираност, която ме караше да мисля, че този план е нереален.

Имах кривото убеждение, че Израел е обсадена крепост, която е почти недостъпна – поне за такива индивидуални пътувания. Бързо и лесно се разбра, че това не е вярно. Аз пътувам с унгарски паспорт и така до три месеца и виза не се изисква. Вярно е обаче, че има един ред условия за да бъдеш пуснат, но в официалната информация нямаше нищо, което да ме засяга. Безспорно правото на граничните власти безцеремонно и без всякаква възможност за обжалване де те върнат там, от дето идваш, не е много приятна (тези странни правомощия на служителите от миграционните органи са пословични за САЩ, за Великобритания и други т. н. правни държави).

Другите опасения (всякакъв род опасности, езикови проблеми, липсата на местни връзки, оскъдната информация, с която аз разполагах, мненията, че там всичко е доста скъпо и т. н.) също се оказаха в голяма степен неоснователни, или поне имаше възможност да се намери решение. Например със събирането на необходимата информация. Книжарниците и библиотеките са пълни с туристически книги, а пък днес, в славната епоха на интернета, всичко можеш да научиш. Проблемът е не недостига на информация, а това, че я има в прекалено голям обем, а не рядко в съвсем противоречиви форми.

Планът да „прескоча“ до Израел не беше най-важната ми тема в тези натоварени месеци, но приятно ме ентусиазира, тъй че намерих време да прегледам няколко пътеписа, да се консултирам по интернет, включително няколко разходки по улиците на Тел Авив – с помощта на Гугъл…

Голяма помощ получих и от приятели. В много отношения това е най-добрият и най-достоверният извор на познания и съвети. Един такъв съвет беше да потърся квартира при частно лице с помощта на една популярна уеб страница. Така и направих, и това се оказа отлично решение: не само че сравнително евтино реших проблема за преспиване, но намерих един човек, на който можех да разчитам и предварително, и на място.

Преценявайки най-различни обстоятелства и не на последно място съобразявайки се с цените на билетите, които варираха в доста голяма мярка, реших да тръгна от Варна на 11 септември, понеделник (ден с лоша слава) и да се прибера в Будапеща на 15 септември, петък. Пет дни в Израел, с четири нощувки, с три цели дни. Отлична възможност за една чудесна авантюра… на 70 години…

Както наближаваше деня на отпътуването, така нарастваше и интереса ми, старанието ми да се подготвя както трябва. Особено вземайки предвид, че на ръка нямам никакъв пътеводител, никакво електронно средство, даващо възможност за връзка с интернет. Едва ли не с възможностите на един средновековен пътешественик. Най-подробно си изработих програмата ден по ден, където можеше, с точни маршрути и ориентири.

Отпечатах на един единствен лист най-важното от събраната информация, от плановете ми и от данните за връзките на място.

И ето, дойде денят на тръгване, денят на прощаване с близките.

Има чувства, за които няма думи.

На летището пристигнахме на време, но при такава пътна цел никой не може да е спокоен, не ще ли се окаже закъснял? С отпечатана вкъщи бордова карта направо на проверката за сигурност. За щастие в този момент има много малко пътници на опашката, след пет минути съм проверен, още една минута за граничен контрол. Никакво специална „обработка“ на пътуващите за Израел…

Самолетът обаче има обявено закъснение с един час. Какво значение има това? Времето е прекрасно, настроението още по… Мислите вече летят…

По-бавно, но и минутите текат… Времето, може ли някой да го спре?

Ето, викат пътниците за Тел Авив, струпваме се на изхода, автобус, качване в огромния самолет… Почти пълен. Около двеста души летят и днес от Варна за Тел Авив. Хора от най-различни нации…

По три седалища в ляво и в дясно. Моето място е да пътеката, т. е. далеч от прозореца, но за щастие от другата страна трите места остават празни. Самоволно се премествам и залепвам за прозореца. Самолетът само това чака и тръгва. Дълго се влачи тромаво по бетона докато застане на изходна позиция на дългата писта. Спира, чака, включва моторите на пълни обороти, тръгва, засилва се и се отлепя от земята.

Във въздуха тресенето на тялото му спира, само по-силно чувстваме гравитацията. Силата на майката-земя. Все по-голяма височина набираме. Варна под нас се превръща лека-полека в карта. Прекрасна, чудесна жива карта. Напред, напред! Под нас вече само море… Безкрайна водна равнина, пълна с малки бели пухкави агънца…

Малко ме учудва, че така забиваме на изток или по-вероятно на югоизток. Предполагах, надявах се, че ще летим към Истанбул, което би било чудесна гледка, но вероятно не е разумно да се товари излишно тамошния натоварен трафик. След време минаваме над някаква странна жълта земя, с неопределими форми… Загубената лидийската пустиня?

Отново море… Един голям остров… Кипър?

Пак море… Кораб… Друг кораб…

Напрежението нараства. Намаляваме височината…

Под нас хубава бяла яхта… Още две…

Още минута и на хоризонта зърваме небостъргачите на Тел Авив.

* * *