Ето, на земята на Израел съм.
Първо положи колелата си самолетът. След като най-после спря пред терминал 1,
бързо ни се лепна подвижния тунел за излизане, и всички нетърпеливи се
изсипахме за момент на перона пред сградата, колкото да се качим на автобуса. И
все пак, вълнуващ и символичен момент: физически сега положихме крак на земята израелска.
Колко снимки и кадри сме виждали, когато в този момент
някой пада на колене и целува святата земя на своите отци, може би от преди сто поколения.
Ние сега нямахме нито много време, нито много място да
се оглеждаме, качихме се в автобусите, чакащи за нас и потеглихме за новия
централен терминал 3. Десет дълги минути път. Да си имаме представа за мащабите
на летище Бен Гурион.
Но да се върнем малко във времето, защото първите
впечатления от Израел получихме още във въздуха. Първо зърнахме Тел Авив, но
особено ясно видяхме целия район между Тел Авив и летището Бен Гурион.
Невероятна гледка: селищата са сравнително малки, но почти един да друг. Някои
са традиционни, но болшинството явно са изградени по точен план, вероятно през
последните десетилетия: улиците не са нито прави, нито по кръгове, а образуват
една характерна плетеница, която напомня на някакво цвете… И магистрали една до
друга във всички посоки, и главното: пълни с коли. Имах чувството, който се
потвърди през цялото ми пребиваване, че във всеки един момент на деня няколко
стотин хиляди хора са на волана, т. е. всяко денонощие може би 2-3 милиона хора
пътуват с кола насам-натам в тази иначе малка страна (една четвърт-една трета
от цялото население, напълно реално).
След пристигането си на терминал 3 попаднахме, вляхме
се в една невероятна тълпа чакащи за гранична проверка. И обстоятелствата бяха
доста хаотични. Имаше може би около 50 гишета. Един служител почна да маха на
новоприиждащите: насам, тука, и се оказахме насочени към гише, на което светеше
„Само за израелски граждани“ Няма ли да ме върнат, след като съм изчакал реда
си? Това са дребните вълнения на едно пътуване. Вече не помня колко, но сигурно
чакахме около час. Бавно обслужваха, питаха кой съм, за кой път едвам, какво
искам и т. н. За това бях подготвен, имах на ръка билета за връщане, за
квартира и покана за среща от центъра Рабин.
Чакане имаше, въпроси имаше, и все пак влизането в
Израел се оказа безпроблемно.
Хайде сега към подземния етаж, където е спирката на
влака. Помолих някой да ми изкара от автомата билет за Тел Авив Хахагана (в Тел
Авив има четири гари на една линия, първата е Хахагана). Остана само със
сигурност да науча коя е моята посока, да не тръгна в обратната към Йерусалим.
Наистина, и за тук, и за другите места, които видях в Тел Авив (всъщност
всичките) единствено подхожда думата спирка, а не гара. Кой знае, може би в цял
израел няма гари, а само спирки…
Скоро трябваше да установя, че голямото болшинство от
евреите са отзивчиви. Но може би е по-правилно да се казва: израелците
(„израели“), както и те наричат себе си.
Пътят до Хахагана беше 12 минути. Казват, че Бен
Гурион е между Тел Авив и Йерусалим, на все пак е много по-близо да Тел Авив.
От гарата си знаех пътя до квартирата, в това отношение имах късмет: на 10
минути пеш от гарата и на 15 минути от централната автобусна гара. И улицата
беше тиха и приятна. И ключът ме чакаше под изтривалката, както ми писа Илия,
даващия стаята руски евреин.. Самата квартира беше хубав апартамент, но без особена поддръжка (Илия се оказа доста
зает с работата си информатик, ерген.
Изключително чувство беше: ето аз съм в квартирата си
в Тел Авив.
Почивка? Как не! Макар, че времето беше доста
напреднало, веднага тръгнах да изпълнявам панираното за първия ден: отивам до
Централната Автобусна Гара да проуча положение, защото на следващия ден от там
ще тръгвам за Йерусалим.
Интересно нещо е тази гара. 7 етажа над земята и кой
знае колко под земята, но имах чувството, че 90% от площта й е базарни
магазини. Цялата страна е така: претъпкана от малки и големи базарни магазини,
да се чудиш, от какво се издържат.
Видях от къде тръгва автобусът (от 6 етаж, от там направо
по един мост към близката магистрала).
Слязох на улицата, завих на ляво, хванах улици Шалма и
тръгнах…
Знаех, че това не е къс път, ама че е толкова дълъг,
кто че ли без край… Вече бях толкова уморен, че ми мита през ума, няма ли това
да е достатъчно за днес? Не, няма, реших. И скоро стигнах до целта:
Часовниковата кула в центъра на Яфа.
После една разходка в съседните улици. истински
Ориент, с всичко което трябва за да се чувстваш в Ориента, и да се чувстваш
отлично.
Ала върхът на деня беше когато стигнах на брега, по
точно на плажа на Яфа. Беше вече много късно. По алеите горе имаше много народ,
но на сами плажа почти никой… Сред тях вече и аз… Не знам, как да опиша това
блаженство, когато си потопих краката в морето! Имах чувството че хиляди
поточета си играят и ми милват краката, всички с различна температура от 28 да
38 градуса. А морета винаги и непрекъснато се вълнува с някакви непроменливи
малки вълни, в същото време с невероятна сили тегли – но само пред вълната…
Може и час да съм стоял, вече не помня…. Бих стоял –
колко ли?
И чудо на чудесата, имах сили да се прибера. Спах,
както трябва да се спи…
По-късно погледнах по гугл – разстоянието от
квартирата до центъра на Яфа е 4 км.
Така написано не изглежда страшно.
Какво ти страшно, велик ден беше.
Ден първи.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар