събота, 28 септември 2019 г.

Дончо и Бончо


Дончо и Бончо бяха добри приятели. От много отдавна. От годините, когато заедно учиха в Езиковата гимназия на Града. Винаги бяха в надпревара: кой първи ще отговори на въпроса на учителя, кой първи ще реши задачата, кой първи ще покори едно ново девическо сърце, кой първи ще вземе думата, кой първи ще вземе последното парче баница от масата.
След гимназията пътищата им се разделиха, но Дончо и Бончо останаха добри приятели. Редовно се срещаха, разказваха за успехите си в съревнованието с живота, обсъждаха разпалено малките и големите проблеми на света.
Но това, което днес им се случи, беше необяснимо и всяващо ужас.
При Дончо позвъниха рано сутринта три странни фигури, облечени в черно, с черни очила. Учтиво, но твърдо го помолиха да ги следва. В такъв момент всеки човек се стъписва и безропотно следва хората в черно. Чакаше ги голяма черна кола, която дълго време летя из Града, накрая се вмъкна в някакво подземие. С асансьор се качиха вероятно на някой висок етаж. Вратата на асансьора се отвори, хората в черно дадоха път на Дончо, който се отзова в едно неголямо тъмно помещение. Хората в черно не го последваха, вратата на асансьора безшумно се затвори. Дончо остана сам. Като умен и хладнокръвен човек, той не беше уплашен, а по-скоро любопитен, какво е всичко това?
През това време същото се случи и с Бончо, и ето две-три минути след Дончо и той се намери в същото помещение. Когато двамата приятели се видяха, по някакъв странен инстинкт схванаха, че не трябва да се учудват на тази странна среща, не трябва да приказват, а да чакат с търпение.
Внимателно се оглеждаха, но много за оглеждане нямаше: едно празно помещение, не по-голямо от 4 на 4 метра, без врати и прозорци. Дори входът на асансьора не можеше да се забележи. Единствено на отсрещната стена имаше една остъклена част, което може би е врата за някъде, но дебелото тъмно стъкло не позволяваше да се види, какво има от другата страна. Не се виждаше никакво осветително тяло в помещението, но въпреки това имаше някаква мека светлина.
Не трябваше да чакат много за следващата изненада: от двете страни в ляво и дясна се отвориха дотогава невидимите вратички на шкафчета, в които имаше големи бели слушалки. Дончо и Бончо се спогледаха, едва забележимо повдигнаха рамо и посегнаха към слушалките.
Бончо взе слушалката от близкото шкафче, внимателно я намести на главата си и се заслуша. Слушалката беше голяма и мека, плътно покри ушите му, и Бончо имаше чувството, че светът, с неговите обичайни шумове изчезва. Отначало не се чуваше нищо освен абсолютната тишина. След миг се чу мек сигнал, какъвто чуваме в самолетите. Сигналът се повтори още два пъти, след което Бончо чу един особен глас, такъв, какъвто никога да тогава не беше чувал в живота си.
„Здравей, Бончо! Аз съм Господарят на Света! Слушай ме внимателно, защото нищо няма да повторя. Време е да се реши съдбата на Земята. Вечно създавам човеци навред във Вселената. Един опит е успешен, друг не. Така е уреден Светът. Съжалявам, когато един опит се окаже неуспешен, но успехите на другите ме утешават. Сега е ред да се реши съдбата на Земята. Сигурно и ти си чел много приказки за съдбоносни решения. А те са две: да жертваме някого за да спасим всички, както например в едно рибарско село всяка година предлагат най-хубавата девица на духа на реката. В други приказки героят жертва не друг, а себе си. Но сега не става дума за приказка. Сега на живо и безвъзвратно трябва да решим съдбата на Земята. Погледни добре: пред вас има една ниша…“
При тези думи в нищата зад стъклената преграда лумна светлина: видя се маса с компютър, пред нея кресло.
„Един от вас трябва да влезе там и да реши Голямата Задача. Ако успее да я реши, Земното Човечество ще бъде спасено. Ако задачата не бъде решена за 24 часа, Земният Свят ще бъде унищожен като много други, и нови 99 хиляди астероида ще литнат около Слънцето. И още едно нещо знай: жертва или саможертва. Това ти е изборът, който първо те чака. От това преддверие към нишата на съдбата може да мине един човек, но само тогава, ако в преддверието няма друг жив. Избирай! За това имаш 24 минути. След 24 минути вратата на нишата се заключва за вечни времена. Казах всичко!“
Бончо зашеметен бавно свали слушалката от главата си. Не смееше да погледни към Дончо, но с края на окото си видя, че и той си свали слушалката и с яд я захвърли в ъгъла.
Бончо трескаво мислеше. Не, не може да има съмнение, това за което говореше гласът е самата истина. Даже се учуди, как така е толкова сигурен в това, още повече, че той беше в своето съзнание хипер рационален човек, цял живот убеден атеист. Но това сега е друго и той няма време да се занимава с друго освен с поставената задача.
Отчаяно се опитваше да въведе ред в мислите си. Ако решим задачата, ще спасим човечеството. Тази задача трябва да бъде решена! На всяка цена! Да решим задачата… Но чакай, задачата не можем да я решим, а може да я реши един от нас… Кой?... Има ли това значение? Не, това няма никакво значение! Който и да е, но задачата да бъде решена… Момент… А дали и двамата сме способни да я решим самостоятелно… без помощта на другия…. защото другият трябва да е… мъртъв… По дяволите, от къде да знам, кой от нас ще може да я реши… Вероятно и двамата… Но сигурно има задачи, които аз бих могъл да реша, а Дончо не… И обратно… Ах, да полудее човек…
Бончо започна нервно да крачи напред-назад. Вече съвсем не го занимаваше, какво прави Дончо, нищо не го занимаваше, само голямата дилема. Добре, ако аз мога да реша задачата, трябва аз да я реша… И човечеството е спасено!... И аз съм спасен… Но ако не мога да я реша? Как да живея с мисълта, че заради мен загива светът?… Но чакай, ако не мога да реша задачата, няма да имам време за угризения на съвестта, загиваме всички… Жестока съдба…
Бончо изведнъж се спря едва ли не уплашен: а какво бих направил, ако бих бил сигурен, че и двамата можем да решим задачата? За миг се видя като саможертвуващ се герой, но веднага го огорчи това глупаво лицемерие… Реши да прескочи тази абсурдна възможност… А как би действал, ако знаеше, че Дончо може да реши задачата, а той не? Не, това не е въпрос, не може да бъде въпрос. Бончо беше дълбоко убеден, че ако това беше така, той без колебание щеше да се саможертва… Пак почувства един парлив срам, че го успокои мисълта: няма никакво основание да е сигурен, че Дончо ще може, а той не да реши задачата… Ах, тази проклета неизвестност…
Изведнъж една нелепа мисъл мина през главата на Бончо: добре, жертва или саможертва, но как?... Точно в този момент се отвориха нови две шкафчета и в тях двамата приятели видяха пистолети. Като сомнамбули направиха няколко крачки към лъскавите метални предмета, хванаха ги и бавно ги насочиха срещу другия. Така стояха безмълвни няколко секунди, които им се сториха цяла вечност. След това също така бавно и безгласно насочиха пистолетите към собственото си слепоочие… Накрая безпомощно отпуснаха ръце и потънаха отново в мислите си…
Може би затова стигнахме до този край, защото никога не успяхме да направим правилните жертви, нито нужните саможертви, нито да решим Големите Задачи на Вековете… Може би наистина трябва да се примирим с това, че Земното Човечество изгуби Играта? Може би това е най-справедлива присъда, даже най-висша милост, че не трябва още с векове да страдаме и все повече да затъваме в пъкъла на собствения си ад?
Двамата приятеля отново се обърнаха един към друг. В очите им неописуема мъка. Вдигнаха ръце и стреляха. Куршумът на Бончо улучи Дончо в сърцето. Куршумът на Дончо улучи Бончо над сърцето. Болката беше ужасна и Бончо се рухна на колени, целият залян от кръв. Виждайки, че приятелят му е мъртъв, а той още жив, Бончо започна да се влачи към входа на нишата. Щом допря с кървавата си ръка стъклото, врата безшумно се отвори. С последни сили се добра до масата и придърпа към себе си белия лист със задачата.
На белия лист стоеше:

2+2=?

28 септември 2019
Тодор Симеонов