Фигаро
тук, Фигаро там – често си го казвахме със и без повод, тананикайки или така
само, в „проза“. Знак на отлично настроение, знак, че ни е весело. Въпреки, че
животът има голяма нужда от нас. Както Севиля от Фигаро.
Вълшебна
каватина. Може би само един съперник има във фантастичната Руслан и Людмила (незаслужено
рядко включвана в оперните репертоари). За щастие Севилският бръснар беше – и
то с гарантирания си голям успех – в програмата на Варненската опера от 50-те години.
Естествено гледах повечето от изпълненията й, знаех я наизуст от край до край.
И сега ми е трудно да реша, коя от двата й върха, каватината на Фигаро или
арията на клеветата ми харесваше повече. Тази последната ми се струваше
по-интелектуална, пък и изобщо предпочитах ариите за баритон и бас.
И
до ден днешен виждам ярко цялото изпълнение на Севилския бръснар на варненска
сцена. Това беше великолепна постановка. Особено ми харесваше момента когато
Дон Базилио е принуден да подпише един документ и навеждайки се над масата с
особената си шапка с навити като улеи краища, от нея изтичаше върху листа
събралата се в шапката дъждовна вода. Смях в залата. Допускам, че това е било
оригинално решение на режисьора. Между впрочем и това беше станало пословична в
ежедневния говор (по възможност казвайте го с подходящата мелодия): „Дон
Базилио, Вие сте болен!“
Та
Фигаро тук, Фигаро там: точна така беше и в квартала. Имаше фигаро и тук и там,
макар че това не беше същия майстор. И не му викахме фигаро, а скромно бръснар.
Макар че никога не ме е бръснал, а само подстригвал.
Едната
бръснарница беше на Пирин, почти до ъгъла с бр. Миладинови, а другия на бр.
Миладинови, близо до ъгъла с Рила. Обикновено баща ми ме водеше, ту на единия,
ту на другия, не знам по какви съображения. Рядко трябваше да се чака, но
вероятно и това е било причина да идем при другия. Естествено и на двете места
бяхме познати клиенти.
Самите
бръснарници (салон? кабинет? дюкянче?) бяха много подобни. Мисля, че и на двете
места имаше по два бръснарски стола (за бръснарницата на Миладинови съм
сигурен). Макар и дете, чувствах, че тези столове са сериозна „мирновременна“
работа. Стабилно седяха на един крак, който беше масивна метална отливка, с
механизъм за настройване на височината, хубаво тапицирана седалка. Огромно
огледало. Огромна бяла кърпа. Блестящи ножици и машинки за подстригване. По
указания на баща ми ми правиха пътя на косата в дясно, което е кой знае защо
по-редкия навик.
Обичах
да ходя на бръснар и да ме подстригват, макар че си знаех, на другия ден в
училище (става дума за основните класове) ме очакваха подигравки“ „Магаретата
ги стрижат февруари!“ Естествено, кога ги стрижат магаретата зависеше от това
теб кога са те подстригали. А на едно чувствително дете му става много-много
болно ако го оприличават на магаре…
Никога
не оскърбявайте децата!
И
още един спомен. Това беше специалитет на бръснарницата на Миладинови: в шкафа
в ъгъла имаше два0три буркана със странно съдържание. Обясниха ми, че това са
пиявици, които при нужда поставят на врата на клиента и на него му олеква
(вероятно). Тези пиявици стояха почти недвижими, залепнали с устата си на плата
с който бяха затворени бурканите. Висяха така и на мен ми приличаха по-скоро на
водорасли в мътна кафеникава вода. Добре, че тогава не са познавали СПИН и
хепатитис.
За
вадене на зъби и дума не е ставало.
Гледай
на хубавото в живота! И си подсвирквай! „Фигаро тук, Фигаро там!“
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар