неделя, 17 февруари 2019 г.

Венета Славчева – Първа част


Венета Славчева беше безспорната примадона, първа дама на театъра. Естествено – тъй като там израснах – съм я виждал в много представления, въпреки това тя живее в спомените ми като леля Венета, на която редовно ходихме на гости.
Тя живееше с мъжа си Любомир Владков, чичо Любчо под наем в един не голям апартамент, на няколко крачки от театъра, точно зад Централните Хали, на ъгъла на улиците Шипка и Парчевич. Къщата, която си седи и сега, беше хубава стабилна в в дъното на един малък двор, който винаги ми даваше чувството, че минаваме през някаква джунгла. Нямаше цветни лехи, както в един „нормален“ двор, а имаше няколко дървета и храсти, които го изпълваха и правеха тъмен. Истинска два природа, поне за моята фантазия. Предполагам, че никой не се е грижел за него. Между впрочем и никога не бяхме срещали други обитатели на къщата.
Семейство Славчеви (така е, когато жената е по-известна от мъжа) живееха в източното крило на партера, в който се влизаше от един малък подход, Няколко стъпала водеха до входа на апартамента. Едно малко преддверие водеше към едно по-голямо, и там, на едно старо канапе ни чакаше първата атракция: една стара и дебела котка и едно не много по голямо, но също така старо и дебело куче, сгушени едно в друго. Те обикновено не се трогваха от нашето пристигане, пък и рядко ставаха тема в разговорите. (Обикновено вманиачените стопани на домашни любимци се чувстват задължени да споделят всички вести за тяхното, на любимците поведение.)
При едно такова гостуване имаше два акта: да вкусим нещо, правено от леля Венета, която беше отлична домакиня и винаги подготвяше някакъв сюрприз, и игра на карти. По онова време у нас най-популярна игра беше белотът, но понякога се играеше и бридж. Белотът ми се струваше по-приятна и динамична игра, при това се играеше и с трима и даже с двама играчи. Често се споменаваше (понякога и тук, ако имаше такъм гост), че „играхме двамата на белот в кревата“, което ми се струваше страшно еротично.
Понякога само ние, майка, татко и аз бяхме гости, но по-често имаше и друго семейство, най-често Ана Феликсова и (тогавашния й) мъж, режисьора Борис Тасков. Съвсем рядко се е случвало да бъдем повече (не както при „банкетите“, които даваха родителите ми един-два пъти годишно за колегите от театъра). Дневната при леля Венета не беше много по0голяма от нашата кухня (и дневна), но имаше повече и по-тежки, обемисти мебели. Самата квадратна маса в средата с четири тапицирани стола почти я напълваха. Имаха още една стая, която гледаше към улицата. Това беше тяхната спалня. Вратата й стоеше отворена, но обикновено никой не влизаше там. Само аз, когато понякога ми доскучаваше да гледам играта на карти, отивах там „да се поразходя“. Имаше в стаята един голям френски креват. Тогава това беше рядкост в домашния бит, но не беше неизвестна мебел. По скоро някакво малко тъжно, малко неприятно чувство изпитвах. Знаех, че леля Венета и чичо Любчо нямат деца. Пък и като че ли никакви роднини нямаха, нито единият, нито другият. Никога не бях чувал от тях да говорят за родителите си, за братя и сестри, за братовчеди, за близки. Никога н бях чувал, да са имали гости от другаде. Не знам, дали има тайни, да ли има болка около тях. Но кой човек не е пълен с тайни и болки? И още една малка подробност: чичо Любчо беше (доста? колко?) по-млад. Тогава това беше особено рядко. Не знаех, че скоро именно в този кръг ще съм свидетел на още по-рядък случай. За който ще знам, колко е пълен с тайни и болка човешкото съществуване. 

* * *

Няма коментари:

Публикуване на коментар