Венета
Славчева беше безспорната примадона, първа дама на театъра. Естествено – тъй
като там израснах – съм я виждал в много представления, въпреки това тя живее в
спомените ми като леля Венета, на която редовно ходихме на гости.
Тя
живееше с мъжа си Любомир Владков, чичо Любчо под наем в един не голям
апартамент, на няколко крачки от театъра, точно зад Централните Хали, на ъгъла
на улиците Шипка и Парчевич. Къщата, която си седи и сега, беше хубава стабилна
в в дъното на един малък двор, който винаги ми даваше чувството, че минаваме
през някаква джунгла. Нямаше цветни лехи, както в един „нормален“ двор, а имаше
няколко дървета и храсти, които го изпълваха и правеха тъмен. Истинска два
природа, поне за моята фантазия. Предполагам, че никой не се е грижел за него.
Между впрочем и никога не бяхме срещали други обитатели на къщата.
Семейство
Славчеви (така е, когато жената е по-известна от мъжа) живееха в източното
крило на партера, в който се влизаше от един малък подход, Няколко стъпала
водеха до входа на апартамента. Едно малко преддверие водеше към едно
по-голямо, и там, на едно старо канапе ни чакаше първата атракция: една стара и
дебела котка и едно не много по голямо, но също така старо и дебело куче,
сгушени едно в друго. Те обикновено не се трогваха от нашето пристигане, пък и
рядко ставаха тема в разговорите. (Обикновено вманиачените стопани на домашни
любимци се чувстват задължени да споделят всички вести за тяхното, на любимците
поведение.)
При
едно такова гостуване имаше два акта: да вкусим нещо, правено от леля Венета,
която беше отлична домакиня и винаги подготвяше някакъв сюрприз, и игра на
карти. По онова време у нас най-популярна игра беше белотът, но понякога се
играеше и бридж. Белотът ми се струваше по-приятна и динамична игра, при това
се играеше и с трима и даже с двама играчи. Често се споменаваше (понякога и
тук, ако имаше такъм гост), че „играхме двамата на белот в кревата“, което ми
се струваше страшно еротично.
Понякога
само ние, майка, татко и аз бяхме гости, но по-често имаше и друго семейство,
най-често Ана Феликсова и (тогавашния й) мъж, режисьора Борис Тасков. Съвсем
рядко се е случвало да бъдем повече (не както при „банкетите“, които даваха
родителите ми един-два пъти годишно за колегите от театъра). Дневната при леля
Венета не беше много по0голяма от нашата кухня (и дневна), но имаше повече и
по-тежки, обемисти мебели. Самата квадратна маса в средата с четири тапицирани
стола почти я напълваха. Имаха още една стая, която гледаше към улицата. Това
беше тяхната спалня. Вратата й стоеше отворена, но обикновено никой не влизаше
там. Само аз, когато понякога ми доскучаваше да гледам играта на карти, отивах
там „да се поразходя“. Имаше в стаята един голям френски креват. Тогава това
беше рядкост в домашния бит, но не беше неизвестна мебел. По скоро някакво
малко тъжно, малко неприятно чувство изпитвах. Знаех, че леля Венета и чичо Любчо
нямат деца. Пък и като че ли никакви роднини нямаха, нито единият, нито
другият. Никога не бях чувал от тях да говорят за родителите си, за братя и
сестри, за братовчеди, за близки. Никога н бях чувал, да са имали гости от
другаде. Не знам, дали има тайни, да ли има болка около тях. Но кой човек не е
пълен с тайни и болки? И още една малка подробност: чичо Любчо беше (доста?
колко?) по-млад. Тогава това беше особено рядко. Не знаех, че скоро именно в
този кръг ще съм свидетел на още по-рядък случай. За който ще знам, колко е
пълен с тайни и болка човешкото съществуване.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар