Майчината
утроба е първото ни жизнено пространство. Второто е майчиният скут и бебешката
люлка.
Но
щом пролазим, жизненото ни пространство става империя. Наричаме я роден дом. В
голяма степен той определя съдбата ни, самите нас.
За
майчината утроба и за първата ни люлка спомените са дълбоко скрити в
подсъзнанието ни, но родния ни дом си остава жив в чувствата ни, в съзнанието
ни за цял живот.
Моят
роден дом беше един малък рай. Най-хубавата къща на Варна. Спор няма. Първо:
всички апартаменти отпадат, те не подходящи за истински живот. И останалите
дворни къщи губят една след друга в сравнението с моя роден дом.
Пирин
13.
Винаги
съм имал чувството, че Пирин е най-хубавата дума. Звучна, мелодична,
тайнствена. И че 13 е най-хубавото число. Защо ли? Не знам точно. Трудно ми е
да го обясня с думи, но го чувствам. Има характер. Сериозно е. И е на средата
между нищото и безкрайността.
Пред
къщата ни по тротоара имаше плочки. Както и пред други къщи в улицата, но те –
в най-първите ми години поне – не бяха много. Тези плочки, които редовно метях
и миех с вода, вече даваха един приятен достоен вид на къщата. Това се
подсилваше от сериозната зидана ограда. Тя имаше две части: една по къса, около
метър дълга в ляво, и една в дясно около 2-3 метра. Между двете й части беше стабилната
дървена входна врата с едно крило.
Отрадата
беше зидана и отвън със същата типична варненска мазилка с дребни камъчета,
които дават много приятен, елегантен вид на повърхността. Зиданата част беше
висока около метър, а върху нея имаше желязна ограда, вероятно някакъв
стандартен предвоенен продукт, защото много подобни съм виждал (а даже и сега
се намират в града такива). Зиданата част беше достатъчно широка за да мога да
се кача на нея и държейки се за желязната ю част да вися дълго време там.
Вероятно трябва да съм станал на 6б7 гозини за да мога сам да се качвам, а
скоро след това се научих и да се прехвърлям през нея.
Неведнъж
се е случвало да се прибера късно вечер и понеже външната врата се заключваше
нощно време с ключ, бях принуден да прескачам тази двуметрова ограда. Сега не
мога за си обясня, как така са ме оставяли изключен?
Това
е показателно за тогавашните обичаи и за тогавашната обществена сигурност.
Външната врата се заключваше (с един голям, но обикновен нлюч), но нлючът
стоеше окачен на един гвоздей от нътрешната страна. Човек можеше да си пъхне
ръката между дъските и да го вземе. Самата врата беше от масивно дърво, добре
изработена. Долната й част беше плътна, а горната беше гъста решетка от дебели –
може би 5-6 – отвесни дъски в рамка.
Вратата
и желясната част на оградата от мреме на време я боядисвахме. Отначало това
беше задача на татко (много обичаше да боядисва), после заедно го правихме,
накрая мое задължение остана. Хък Фин…
Но
може би малко преиначавам нещата. 1966-та изчезнах в Будапеща, а татко си беше
активен. Сигурно не ме е чакал, ако е смятъл, че вече е необходимо да се
боядисват входната врата и оградата.
За
да привърша с външната част, още една подробност за оградата: по краищата й
имаше зидани колони, за които се държеше и в дете части желязната ограда, а
двете вътрешни колони държаха вратата. Над вратата имаше една легнала на
колоните плоча, като малък покрив срещу дъждл
И
ето, най0после влизаме в малкото райско кътче, което беше моя роден дом.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар