Родната ми улица

Родната ми улица я има, но не съществува вече.

Като и много други неща от детството на всеки човек. Думата има е кратка, безразлична, безлична, равнодушна, формална, повърхностна. Думата съществува говори за същественото, по същество. Както и ние всички сме същества.

Пирин е днес я има, истински булевард с две широки платна за колите и широки сенчести тротоари с тревни ивици. В горната западна част големи магазини. И все пак, далеч под възможностите си, стои като глуха линия и в търговско и в транспортно отношение.

Като болшинството от улиците на модерна Варна, и Пирин беше права, под точен прав ъгъл с пресечките си, от прекрасния булевард Георги Димитров, до прекрасния булевард Васил Коларов. Такива булеварди и в Париж не биха се срамили. Между двата булеварда имаше (има и сега) три успоредни улици: Рачински, Братя Миладинови, Македония. И трите си пазят имената, но булевардите си получиха старите имена.

Пирин винаги си беше оживена улица – често минаваха конски и магарешки каруци. И файтон често спираше пред нас. Не бяха редки и камионите и автобусите, още повече, че в края на улицата (кажи-речи в края на града) беше „гаража“: най-големият автобусен гараж и сервиз на Варна. Всъщност какво щастие, че ние в Пирин една усещахме от движението на автобусите.

Бях още съвсем малък, когато подмениха старата макадамска настилка с хубави гранитни павета. Дълга и голяма работа беше това, с налагане на няколко слоя пръст и чакъл. Накрая работниците ръчно наместваха малките грапави павета в малки дъги. Истинска прелест беше всичко това в очите ми. Но най-приказното бяха искрите, които летяха под чуковете на майсторите, а по-късно и под копитата на конете.

И аз обичах да взема надвечер големия чук от сандъка с инструментите и да седна на пътя да вадя искри от гранита.

Добре си спомням и сега, как маминка в големите студове по време на ремонта на улицата канеше работниците да се стоплят малко в стаята й, пък и ракия изваждаше да си пийнат по една малка чашка. Веднъж влязох при нея докато там си говореше с няколко работника. А тя ме вика: „Ела, Тодоре, да видиш какво е работническа ръка!“, после се обръща към един от тях: „Я, Иване, покажи му, какви мускули имаш!“ Яки мускули и големи изпъкнали вени имаше бай Иван, който цял ден редеше павета и ги трамбоваше с тежкия си чук.

По-късно залесиха улицата, която тогава може би беше последната незалесена улица в квартала. Може би по същото време се появи и уличното осветление.

Една от големите забележителности на движението в улицата беше сладолекарят, на който за съжаление не помня името. Роси сигурно го знае, ще я питам. И тя много обичаше този вид сладолед. Това беше една сериозна количка на четири колела, бутана от сладолекаря с два или три метални термоса с цветен сладолед, най-често жълт и розов. Майсторът си имаше специален уред за пълнене на сандвич със сладолед. В едно квадратно гнездо поставяше вафлена коричка, с една плоска лопатка запълваше гвездото с избрания от нас сладолед, накрая поставяше отгоре още една валена коричка и отдолу с едно лостче избутваше готовия сандвич. Истински перформанс и блажено удоволствие за 5 стотинки. По стария Пирин…

  

* * *