Два милиона българи се пръснаха
по света. Някои за година-две. Други завинаги.
Страшно звучи, особено тази жестока дума: завинаги.
Като смъртта.
Звучи страшно, но безсмислено е, грешка е да си пъхаме
главата в пясъка на мъката и отчаянието, да предричаме изчезването на нацията.
Голяма загуба е да си загубиш родната стряха, родното
селище, родната страна, майчиния си език, културата на предците ни.
Но неизбежно ли е те да се изгубят?
Не, не е неизбежно. Заселен в нова страна, можеш да се
обогатиш. Това дори ти помага по-добре да разбереш и по-добре да оцениш много
неща, недооценени преди.
И още нещо: когато прекалено подсладим романтиката,
лесно можем да станем смешни.
Трябва да вземем пред вид много и съществени неща.
Първо, миграцията не е само българско явление. Може да
се каже, че почти без изключение всички страни и нации плащат този модерен
„кръвен данък“ на глобализацията (или кой знае на кого). Подобен процент
унгарци, поляци, румънци, виетнамци, афганистанци, камерунци и т. н. са
тръгнали, кой където може. В Германия процента само на турците е около 10
(колкото на „афроамериканците в Америка).
Днес не става дума за едно традиционно „преселване на
народите“, а за смесването им.
Огромен въпрос е, как да се приспособят към тези нови
условия нациите?
Аз отдавна застъпвам тезата за раздиляне на нация и
държава, за пълна автономия и – във всеки случай – световно самоуправление за
всяка една нация.
Но сега искам да предложа – специално на моята
българска – нация нещо, което се практикува в една или друга форма от някои
други народи, в известни случаи от хилядолетия.
А това е: редовното посещение на Родината, на родните
места, на светите български места. Под редовно може да се разбира ежегодното,
което днес не е голям проблем. Ислямът изисква от верующите поне един през
живота си да посетят Мека, но това е залегнало като задължение преди 1300
години.
Лесно е да се каже, че идеята е хубава, независимо, че
всеки може да си има своите резерви по нейната осъществимост.
Искам да подчертая добре: според мен никак не би било
излишно да се „агитират“ българите от чужбина за затвърждаването на една такава
традиция. Но многократно по-важно би било българските власти, стопански и
цивилни организации да изработят подходящи форми и пътища за това ново
национално движение. Би трябвало да се изгради цяла система от митове и легенди,
обичаи и празници, места и паметници, които да привличат, да вдъхновяват, да
укрепват националния дух, да засилват привързаността към родното и
националното. Какво изключително богатство имаме, и какво още може да се
изгради! Изброяването само на няколко такива зашеметява: Калиакра, Аспарухов
вал, Мадарски конник, Търново, Шипка, Рилски манастир, Мелник. А трябват ни още
храм на Орфей и на богомилите, планинските лагери на дъновистите.
Как да се нарича тази традиция? Алия? Хаджилък? Ще
трябва да потърсим една хубава българска дума.
Хайде, братя и сестри зад граница! Почвайте да
планирате пътуването си до Родината!
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар