Език наш роден

Българският език има богато, но и трудно минало. Не по-малко трудно е и настоящето му. Вихрени промени преустройват цялото общество, всички области на науката, образованието, културата. В живота ни нахлуват всякакви въздействия от близки и далечни места. Какво да се запази, какво да се промени в езика ни?

Често се срещаме с такива радикални мнения, според които би трябвало да се откажем от ползването на нашата собствена азбука и да приемем латинската. Добре би било да се схвани, че развитието на информатиката само временно даваше основание за такова мнение. Масовото и безпроблемно въвеждане на китайските (и не малко други) йероглифи в информатиката е може би едно от най-забелижителните постижения в тази област.

Това обаче не значи, че тук нямаме важни задачи. Формулирането на разумни и единни правила за транскрипцията на българския текст е неотложна задача. По улиците на България и по най-различни географски карти се виждат останките на първите опити за транскрипция, явно водени от чехски съветници след Освобождението. Тази транскрипция, употребяваща между другото специфични чехски комбинации от букви и най-вече чехски ударения, е крайно неудачна, анахронична, бих казал: комична. А колко е спешна тази задача за намирането на разумно съвременно решение, показва популярността на използването от млади (и някои стари) на 4 за ч и на 6 за ш, когато пишат на латински). Като шега – отлична, но не и като решение.

Друг не по-малко деликатен въпрос е този за осъвременяването и рационализирането на собствената ни азбука. Например в нея са оставени четири напълно излишни букви, като: щ, ю, я и ь. Може да се помисли и по въпроса за известни графични корекции на някои букви, за което може да се използва историческото ни наследството, а евентуално елементи на родствения по произход старогръцки и модерен гръцки език. Естествено всяка такава реформа на езика трябва да се изработва внимателно, с активното участие на възможно най-широки кръгове на езиковеди, литератори, педагози и т. н. Не бива да се изпуска от пред вид, че всяка писмена реформа в известна степен отчуждава бъдните поколения от стария книжовен фонд.

Един по-лесен въпрос е да се дадат на българските букви по-традиционни имена, вместо сегашната практика, лишена от всякаква фантазия. Например: а – аз, б – буки, в – веги и т. н. За болшинството от буквите може да се окаже достатъчна една „по-българска” форма: д – дъ и т. н., вместо „по-френската” форма: д – де и т. н.

Пригаждайки правилата за редактиране на поредицата Светът в промяна към изключително богатия и гъвкав български език, редакторите бяха принудени да вземат отношение по три детайлени проблема: прекалената употреба на кавичките, на допълнението „град” към имената на градовете и на допълнението „година” към дадена година, назована с числото си. Характерен случай на прекалената употреба е поставянето на собствени имена в кавички (примерно: вестник „Труд”). Колко това е излишно, в някои случаи комично или абсурдно, може да се прецени: Видях „Иван Ковачев”. По посочените три въпроса редакцията зае една нетрадиционна позиция, надявайки се, че това няма да затрудни разбирането и удоволствието от четенето на книжката, а по-скоро ще допринесе за положителни корекции на езиковата култура.

Важна задаче е още опазването и обагатяването на българския речник. В ежедневието ни нахлу огромно количество чуждици. Тяхното разумно използване обагатява речника, но ако не се правят постоянни усилия за побългаряване на това, което е възможно, атрофира се творческия и новаторски дух на народа. А тогава, когато вземаме за употреба някоя нова чужда дума, особено от американски произход – което е най-честото през последните десетилетия – трябва да се съобразяваме със специфичностите на езика ни, да отбягваме престараното копиране на американското – или изобщо чуждото – произношение.

С право могат някои да поставят въпроса: има ли смисъл да се занимаваме с проблемите на българския език. Държанието на един език е на практика неконтролируемо, неуправляемо, а от друга страна езиците на малките народи – какъвто е и българския – са осъдени на изчезване. Показателен пример за тежестта на този въпрос е практиката на Европейския Съюз, която в името на равенството на езиците, налага невъобразими разходи за кръстосан превод – винаги и навсякъде. Предложението на Движението на Света в Промяна дава друго, перспективно и рационално решение: вместо пълно равенство на всички езици навсякъде, да бъде декларирано първенството на всеки език в съответната страна. Това на практика означава, че на територията на България българският език е официалният, едновременно с това и работният език на ЕС. Какво по-хубаво от това за езика ни? Това не само, че би означавало драстично намаляване на разходите за звездични преводи, но и укрепване на позициите на българския език – вярно, преди всичко в границите на България. Но ако ние сами го ценим, това ше му гарантира сигурно и хубаво бъдеще.