Съдбата на нациите

В 1935-та много историци и идеолози характеризират неотдавнашната Голяма война като борба за преразпределението на света. Но кога войната не е имала като истинска цел завладяването на повече и повече земи и хора? Тук в модерно време особена роля играе националният въпрос. Голяма част от братоубийствените войните започват за освобождаването или пък обединението на войнствуващата нация. Ако такова позоваване очебийно няма основание, винаги може да се позовем на защитата на „националните интереси”. Така европейските сили с най-пълно право можеха преди век да окупират... Китай.

Но може ли да има в съвременния свят покриване между държава и нация? Един голям и кардинален въпрос, с особено важни последици. Някои големи формации по един уникален – но не безболезен – начин постигнаха статута на велика сила в една особена национална хомогенност. Класически пример за това е Франция, където историята още преди векове осигури практическо пълно съвпадане между етнографските граници на нацията и политическите граници на държавата. Други големи формации на европейското средновековие се разпаднаха като кула от карти именно поради липсата на национална хомогенност. Това беше съдбата на веселата и щастлива Австро-Унгария. А дългата и кървава агония на османската империя?

Но тогава може би верният път води към тържеството на държавата-нация? Европа е отличен пример за абсурдността на такава политическа идеология. Как може в рамките на една държава да живеят хора само от една нация? И как може да се смятат частите на една нация, живеещи извън границите на една държава, за части, които трябва да бъдат интегрирани в лоното на „държавата-майка” – било чрез обземането на съответната територия било чрез – доброволното или насилственото – преселване на съответното население. До какво би довело ако – дано не стане – но Германия почне да предявява претенции за разни територии на съседите си, където живеят немци в голям брой?

В една средна държава живеят 10-20 по-малки или по-големи малцинства. Те могат да бъдат разглеждани в три групи. В първата влизат тези обособени етнически единици, които малко или повече са част от основната нация. Във втората група влизат частите на съседни чужди нации, или на такива чужди нации, с които историята е осигурила някакъв траен досег. Третата група е тази на малцинствата, които сега се оформят в резултат на модерното развитие. Динамиката на движението в тези три групи е твърде различно, но е неоспоримо, че в днешно време тя масово нараства (сепаратизъм, икономическа миграция и т. н.).

Ние сме на път да създадем свят, в който нациите мирно и свободно ще съжителствуват, и то не географски разделено, а в най-пълна териториална интеграция, с ненакърнимото право на свободно движение. Именно поради това е важно да тръгнем по един нов път: създаване на напълно автономни форми и институции за самоуправление на нациите. Те трябва да бъдат независими, по същество равноправни на държавите. В същото време напълно е логично и необходимо нациите да имат своето представителство, преди всичко в структурата на местните власти. Естествено решение на този проблем може да бъде създаването на Камара (Съвет) на Нациите във всички парламенти по света, и една Световна Асамблея на Нациите към ООН. Подобно решение би трябвало да се прилага и на всички нива на местно и регионално самоуправление.