Свят и игра

Развитието на човешкото познание очертава една ясна траектория. Нейните определящи елементи са в основите както и на науката, така и на общото мировиждане. Тези елементи днес трудно могат да бъдат идентифицирани като експлицитни научни истини, но това се дължи на ред причини, които нямат пряка връзка със същността на въпроса. Така например днес нищо в науката не може да бъде обявено за стоящо над всякакво съмнение, за абсолютно неоспорвано. От друга страна дълбочината на научното познание е такава, че никакво опростено твърдение не може да разчита на пълноправно съществуване.

Нищо не може да ни попречи да осъзнаем и да формулираме хилядолетната траектория на познанието. В центъра на това познание е науката за физическия свят. Преди две и половина хилядолетия учените на античността създадоха понятията за материя и енергия, атом и космос. Преди няколко века Галилей, Кеплер и Нютон изградиха великолепна представа за света и нещата в света. Физиката на последните сто години в много отношения донесе революционни промени, но това по същество не промени основните понятия и не постави под въпрос фундаменталния характер на физиката. Общоприето е, че в света намираме една специфична градация на формите на съществуване, и съответно на законите на съществуването. В основата на всичко стои физическия свят на обектите с материален – включително енергиен – характер. В даден момент „неживата” материя се превръща в „жива”, и научния надзор се поема от биологията. Следващото ниво е това на човека и неговото общество, а там надзора се поема от стотици науки за човека и обществото. Като висша сфера на познанието виждаме науките за духовното, между които намираме философията и теологията. Деликатен е въпросът за връзката между различните нива на формите и законите на съществуване. Едни виждат някаква органична връзка между различните нива, между които срещаме и крайни възгледи за някъв детерминизъм в тези връзки. Други поставят в скоби този въпрос, допускайки съществуването на някакво по-висшо качество на всяко по-висшо ниво.

Което е твърде важно, характерно за досегашната траектория на човешкото знание: днес науката единодушно приема тази йерархия, и особено фундаменталния характер на физическите форми.

Символ на тази траектория може да бъде точкообразното физическо тяло на класическата физика: нещо, което съществува и се движи в пространството и времето. Това нещо може да е атомът на Епикур, експерименталната желязна топка на Галилей, някоя от планетите, наблюдавани от Кеплер, или някоя елементарна цастица на ЦЕРН. Понятието, по-точно системата от понятия е едно и също: нещо „в себе си”, физически предмет. Съществуването и „държанието” на този физически предмет е лишен от въпроси и динамика. Тук може да разглеждаме само неговите физически реакции, резултат на най-различни външни сили.

Абсолютното опростяване на този интелектуален модел е математическият модел, съдържащ една точка в пространството.

Новата траектория на познанието изхожда от един нов модел. В него новата основна – същевременно: универсална – единица е субектът, съществуващ в дадена среда. Този субект обаче не е повече точка без въпроси и динамика, а субект, който непрекъснато и постоянно усеща и реагира. Казано със съвременна терминология, всеки субект е един автомат, който непрекъснато и постоянно приема инфомациите на околната си среда – това е неговото влизане (input) – и непрекъснато и постояно въздейства на околната си среда – това е неговото излизане (output). За това този субект трябва да притежава определени сетивни органи, операционен процесор (например мозък) и алгоритъм, и накрая органи за реагиране. Така това ново понятие видимо е понятие, което поставя физиката, биологията, науките за човека и обществото, философията и теологията, с една дума цялата наука на общ знаменател, същевременно сваляйки тяхната изкуствена йерархия.

Прилагането на този принцип неизбежно ще доведе до революционно нови виждания, до революционно ново разбиране даже и на свръх елементарни въпроси, като например този за времето и пространството. Времето в новото виждане на света играе особенна централна роля. Същност самото съществуване, целият свят, цялото битие е една огромна игра на всичко, което съществува. Но една игра, подченена на диригентската палка на времето. Пак боравейки със съвременната терминологията можем да кажем, че светът е подчинен на един единен часов сигнал. Съществуването на субектите, посрещането на влизането, работата на процесора на субекта и изпращането на излизането е строго съобразено с такта на този космически часовник. Това, което не мога да изкажа или извърша в текущия такт, остава за следващия. Ако армията ми може да премини по моста на отсрещния бряг в интервала на сега отворилата се възможност, имам шанс да спечеля битката. Ако пък не успея, противникът в следващия момент може да разруши моста, или да унищожи закъснелите части на армията. Така можем да кажем, че светът е един огромен шах, с безброй много участници. С тази „малка” разлика, че в истинската игра на света, играчите имат наведнъж право на ход на всеки такт. Интересна ситуация, защото не сме принудени да чакаме за отговора на противника. Ако той се бави, ние безскрупулно можем да действаме, и да насяме удар след удар. Но от друга страна, нищо не ни пази от бързите последователни удари на противника. Не можем да кажем: „Моля, почакай докато помисля...” Животът е безкомпромисна игра, безкомпромисна борба.

По-скоро куриоз, но тук му е мястото да спомена за създадения от мен нов вариант на шах, в който играчите едновременно декларират следващия си ход. На практика това се изпълнява твърде лесно: двамата играчи записват хода си на едно листче, и след като и двамата дадат знак, че са готови, разкриват ходовете си. Пробите с този нов вариант са още много малко, не е лесно да се регламентират удачно някои неочаквани ситуации, от което много зависи качеството на новия вариант. Във всеки случай, той много добре предава същността на света като игра.

Не по-малко интересно е новото разбиране на пространството. В досегашното виждане пространството е физическо понятие без физическо съдържание. При конструирането на математически модел това противоречие остава незабелязано. Тримерното пространство е добре познато от геометрията, а „точката” получава името А. Никакви проблеми не виждаме във връзка с движението на точка А. Винаги са били известни мнения и теории за съществуването на „нещо”, което да „запълва” празнотата (например етир), но те са по-често оборвани, отколкото потвърждавани. Днес физическите науки са на прага на отриването на материята „пространство”, тъй като все по-финните им инструменти вече усещат „нещо”. Погледнато по-задълбочено, трябва да отбележим, че предположенията за каквото и да било, изпълващо „празното пространство”, не решават, а само заобикалят въпроса. Сигурен отговор все още нямаме, но новото виждане, и по-специално един конкретен пример трябва да ни накарат да се замислим. Представете си една голяма, изрисувана от вътре сфера (например с космическата панорама, която виждаме от Земята). В това няма нищо ново и чудно, че в която и да е точка на сферата да се намираме, виждаме информацията, идваща от насрещната точка. Но щом това е така по принцип – и на практика –, по принцип и на практика информацията идваща от всички точки на сферата се съдържа в точката-център на сферата. Какво означава това? Това означава, че всяка една точка на пространството съдържа безккрайна по обем информация за целия свят. Малко или повече пълна изоморфия, съответствие между света и всяка една точка на пространството. Това не може да означава друго освен това, че всяка точка на пространството е един реален (между другото физически) субект. Между другото това означава, че няма нужда от етир или подобни фантоми за запълването на „празното”.

Обмислено до край, това ново виждане подсказва и още нещо. В стария смисъл на понатието, пространство няма. И не е нужно. Психо-физическата нужда да подредим нещата, да схванем и проектираме движението в неговото специфично богатство, ни кара да боравим с илюзията за пространство. В такъв смисъл идеята на Айнщайн за единството на времето и пространството е една проблематична спекулация.

Шекспир казва: Целият свят е театър.

Да, съществуванието е една безкрайна и вечна игра. Всичко, което съществува, всичко, което е достойно да бъде наричано съществуващо, участва в тази обща игра.

Пространството е последствие, основното е едно единствено: времето. Времето е ритъм.

Ритъм, който позволява и задължава да се съществува.