четвъртък, 2 август 2018 г.

Пътуване до Израел – 8. Ден втори: легендата за Йерусалим (Шеста част)


Преди да напусна святото място реших да огледам и южната му част, която някак си остава в периферия. Особено ми привлече вниманието един модерен железен мост, който сякак водеше до върха на стената, а зад нея започва храмовия хълм, сега свята място на мюсюлманите и непристъпно за други.
Но ето, спираме учтиво една красива девойка във военна униформа: „Моля, върнете се, това е място само за жени.“ И наистина, сега забелязвам, че една ограда заделя част от Стената на плача и терена пред нея, и там има само жени.  Усмихваме се един на друг, и се връщам, мислейки си: тук в такъв мир живеят най-строгите традиции и най-либералната търпимост към модерните революционни промени на обичаите, че няма да се учудя, ако един ден тук направят и трети коридор за лицата от третия род (и без строго определен род).
Тръгвам към изхода, който е на високо, в западния край на обширния, силно наклонен на изток двор. Всъщност това е една – не особено дълбока – котловина, която разделя хълма на храма и хълма Цион, самата „запазна“ стена е била построена именно за да укрепи хълма на храма, и няма нищо общо със разрушения храм на Йерусалим. А както казва за него легендата (и Библията): „камък върху камък не остана…“
Тогава, в началото на 2. век, след като римската войска, след бунта на евреите разруши Втория храм, наистина – повторно – камък върху камък не остана, но днес блести златния купол на Ал-Акса, един от най-светите храма на мюсюлманите. Според тяхната легенда, Мохамед от там се възкачил в Небето.
Беден и сиротен е този народ, който си няма легенди.
Силно въздействие има мястото. Стоя на високото пред изхода и гледам Стената, гледам роенето на хората. Колко са дребни гледано от тук. Какви ли ще да са, гледани от перспективата на хилядолетията. Дали бихме могли да се състезаваме с атомите?
Чувствам силата на това място. Не съм бил на Червения площад, нито на под Акропола или римския Форум. Предполагам по импозантност, по архитектурна богатство, ако щеш, по природна красота има стотици и може би хиляди по-въздействащи места, това кръстовище на духовните течения от изток и запад, от юг и север, е запазило силата на големи тайни, на една голяма магия.
Може би именно тази магия ме тегли към хълма Цион. Още като се готвих за този път бях по-любопитен за хълма Цион, отколкото зя хълма на Храма.
Напуснах двора на Западната Стена, хвърлих прощален поглед към Стената, към смътно блестящия в маранята на септемврийската жега златен купол, на луксозните сгради, които обкръжават от запад мястото. И тръгвам на югозапад покрай градската стена в посока хълма Цион, който е извън градските стени. Но тези сега съществуващи стени са построени от един турски султан, не спазват линията на града от времето на Юдея.
За хълма Цион минавам през Давидовата врата. Само няколко крачки и ето качвам се на този пак не много висок хълм. Две важни постройки има тук. На самия връх на хълма е построен внушаващия храм и манастир на ордена на Доминиканците. Храмът има висок купол, тъй че съм сигурен, от латерната му вероятно се открива фантастична панорама към целия Йерусалим. Да не забравяме: Йерусалим сега е един огромен метрополис, а старият град е само един малък квартал в него. С надежда обикалям владението на Доминиканците, но никъде не намирам начин да вляза. Но дочувам около главния ход характерното църковно пеене. Нямам думи да опиша блаженството от песента на този хор. Компенсира ме и за най-невероятната панорама, която бих видял.


Другата важна постройка на хълма е т. нар. Кула на Давид. Според една доста оспорвана легенда, тук е гробът на Давид, първият голям (по значение, иначе малък на ръст) крал на Юдея. Според друга легенда в централното помещение (двор?) на сградата са се събрали Иисус и учениците му (апостолите) на последна вечеря. По това време тази сграда може би действително е била крайградска кръчма.
Във всеки случай постройката сега е голям туристически обект, с характерната за такива места атмосфера, и явно непрекъснато доизграждана. Непрекъснато идваха нови и нови групи от най-различни краища на света. Особено много и шумни бяха младежките групи, често в униформи и също представляващи цялото човечество. Явно това са групи на разни международни организации, евептулно религиозни движения.
Аз обаче се бях подготвил за една обещаваща вечерна програма. По интернет бях намерил съобщение, че именно този ден и именно тук някакъв състав ще даде безплатен концерт от 7 часа. Концерт на живо, на такова място! Бях очарован от възможността. Видях, че в спомената централна зала дърводелци строяха някаква дървена конструкция, която вероятно можеше да служи като временен покрив. Попитах един майстор, който ми се стори шеф на групата, дали за концерта се строи това. Отвърна ми необичайно троснато неща на ивритски, което безспорно едно значеше: или да му говоря на ивритски, или да го оставя на мира…
Интересна история е ренесанса на този ивритски език и укрепването му като главен, лека-полека единствен език на Израел. Може да се каже, че всички образовани хора говорят добре английски, и естествено всички тези (включително и най-необразовани),   които идват от страни, където английският е основен език. Разбира се, английският не е така ползван дори от всички образовани хора, особено от Източна Европа, а те не са малко. На практика, ако човек знае английски и руски, ще може да се разбере с огромното мнозинство от тамошните хора, с които има смисъл да се общува. И все пак, проблеми има, проблеми от най-различно естество. И имам чувството, че нещата вървят към… усложняване (казвам го така, за да бъда учтив). Наистина, имам сериозно съмнение, чи и Израел, и Китай схваща: имат все по0голям аванс в много области, но главно в стратегически области. И един езотеричен език е фантастично средство да си пазят това предимство от любопитните чужденци. Веднъж вече откраднаха един куп тайни: тайните на порцелана, на коприната, на печата, на барута. Край на това! Никаква смяна на йероглифите с латински букви! Да пише от ляво на дясно? С латински букви? Ще има да чакате!
Чакам, чакам, но никакъв концерт не започва. Питам един симпатичен равин, с който вече си говорихме два-три пъти преди това по други теми (повече от час съм вече в Кулата на Давид и по хълма), какво знае за концерта. Много мило ме успокоява: „Сигурно ще дойдат… Скоро… или по-късно… Но може и да не дойдат…“ Усмихваме се един на друг, разказах му, къде и какво работя... и полека си тръгнах. Вече беше седем и половина, още сравнително рано, но дълъг – и в известната си част непознат – път ме чака до автогарата.
Отново Вратата на Давид, пътя покрай градската стена. Истинска йерусалимска атмосфера. Редят се седалища на църковни организации, почти изключително християнски. В този квартал явно преобладава арменската църква, но и името на Давид се среща често. На следващата врата си купувай една кравайче с особена форма, на много места го продават в стария град. Излизам в новия град и правя една разходка в зруг свят: чудесен парк, импозантни сгради, движение.
След време преценявам, че ще е по-разумно да се върна в стария град и през него да се върна до Вратата през която сутринта влязох, за да се кача на трамвая. Така и направих и навреме се прибрах. В 9 часа с един от последните автобуси тръгнах за Тел Авив.
Прощавай, Йерусалим. Докоснах те. Докосна ме. Много въпроси получиха отговор. В замяна набрах нови въпроси. Въпроси-задачи.
Нощната гледка е още по-пищна, по-цветна, по-светла. Особено като почнахме да приближаваме Тел Авив, където се е закотвил Новият Свят.
Но нещо ме смущава. Толкова небостъргачи преди Ха Хагана и Яфа? Това не може да бъде! И наистина. Автобусът завива и се прощава с наъ на непознато място. Оказа се, че не пътува до Централната автогара, от която тръгнах, а до една още по-централна гара, която е с няколко километра по на север. Нищо, не съм дошъл да спа тук, а да видя. Само трябва да зная, на къде е север и накъде юг. Излизам от територията на автогарата, заобикалям един строителен обект и попадам на един голям оживен път, почти магистрала, но в хубава паркова лента. За посоката си имам хипотеза, но за сигурност питам една девойка, която в десет и половина сама на една пейка си чете нещо по таблета: „Здравей! Кажи ми, моля те, Ха Хагана в коя посока е?“ Сочи ми противоположната посока, на която очаквах. Казах й, че това ме учудва, защото според мен, усещайки посоката на вятъра, знаейки, че на брега нощем в коя посока духа вятъра… Девойката ме успокои, че въпреки моите познания Ха Хагана е натам.. И тогава зърнах надписа на ж. п. станцията. Те са четири в Тел Авив. Като идващ от летище Бен Гурион, Ха Хагана е първата (10 минути), а тази тук е втората.
Може би щеше да е приятна непредвидената нощна разходка, но така завършекът на този втори ден беше идеален.
Всички преживявания останаха живи и ярки.

* * *

Няма коментари:

Публикуване на коментар