Спомени – 1

Първата буква, която изписваме в живота си, е първата буква на мемоарите на този живот.

Не е провинение, че работата най-често оставяме недовършена. За това си имаме хиляди оправдания. И едно последно, хиляда и първо, необоримо...

Бедата е, че не не пазим мемоарите си м и не ги... редактирамел. Да, не ги редактираме, както подобава.

Но какво е това редактиране – което не обичайно знание на всеки?

Важен въпрос, но за него да поговорим отделно, по-късно.

Сега да си зададем един друг – малко провокационен – въпрос: реално ли е, пък ако щете, разумно ли е да насърчаваме всеки човек са си пази и редактира мемоарите. Но кой може да си позволи да каже, че този или онзи човек, още повече цели групи хора, че би било по-добре да не тормозят обществото с писанията си. Като довод лесно можем да се позовен, че и така на света има пресалено много книги. Цял живот да четем, не ще можем да прочетем една хилядна от това, което си заслужава да бъде прочетено. Не е ли грешка, да стоварваме нови планини от малоченна литература, още повече затруднявайки търсенето на ценни произведения.

Твърдо вярвам, че трябва да насърчаваме всеки човек грижовно да си пази, преработва и редактире спомените, с три цели: това да му служи като извор на опит, съзнание и енергия, дорде е жив. Второ, това да има подобна роля по отношение на близките, главно на потомците на автора. И трето: да служи като материал за научното изследване, което все повече ще има нужда от такъв материал и ще разполага с все по-ефикасни средства за неговата преработка. Това го намирам за особено важно и актуално и смятам, че трябва да бъде включено между най-основните препоръки и техники на Житейния Пътевод, над който вече от години работя.

Да, насърчавам всеки, но сега най-пряко самия себе си.

Не ми трябват усилия за убеждаване, по-скоро време за изпълнение на плановете. Планове стари и нови. Планове в непрекъсната промяна.

Що се отнася за времето, да бъдем оптимисти. Реални оптимисти. Чел съм, че в Талмуда (един важен предшественик на Житейния Пътевод) се казва: „Работи така, като че ли ще живееш вечно, но знай, че всеки ден може и да е последният ти.” (Възможно е аз да съм комбинирал така две или три различни мъдрости. Често го правя, несъзнателно.)

По-важно е да предупредя за характера на работата, която планирам по тази тема в блзкото бъдеще (до следващата промяна на плановете).

С тази бележжка днес започвам писането на книга за моите спомени. Ще пиша този материал на български и без проект за структурата на крайното произведение. Това са важни особености. Аз вече повече от 40 години пиша предимно, почти изцяло на унгарски, освен това винаги обръщам голямо внимание на подробния план на произведенията (това го изисквам много строго и от авторите, коита написаха 80-те книжки на поредицата Светът в промяна).

Но и двете тези условия са разбираеми. Аз поне ги разбирам, но ще имам грижата да ги обясня по-подробно.

Важното е, че работата по този проект днес, 26-и август 2018 година с тази първа страница започва.

Остават още 1499.

* * *