Слънцето виси над нас неподвижно, но времето те. Колко ни притеснява това
често. Бързаме, тревожим се, час по час си гледаме часовника. Вече десет хиляди години бързаме… За къде?
Чувствам
някакво чудно спокойствие. Не бързам за никъде, не се тревожа за нищо. Не усещам
глад, не усещам жажда, не усещам умора. Само радост, че виждам. И Вселената,
видяна от тук, дето съм, и най-дребният детайл ме дарява с някаква тиха и мъдра
радост, с мир.
Следвайки
пътеуказателите, тръгвам към Западната стенал Околността се променя, свършват
тесните и оживени улички. Появяват се импозантни сгради. И ето вече виждам входа
на свещеното място. Често бях чувал, че понякога и с часове трябва да се чака,
за да влезе човек, но сега това не ми отне повече от няколко минути за
обичайния тук преглед.
И
ето стъпвам на най-свещеното митично място за всички евреи: огромен почти празен
площад, който в началото леко клони на изток, а в края му Западната стена,
изградена от огромни камъни – преди повече от две хиляди години.
Там,
дето свършва началния склон ритуална чешма със шест чучура и канчета. Тук
трябва да си измииш ръцете, да си оплакнеш очите и да пийнеш, за да влезеш
пречистен в святото пространство. Но всичко това по специален ритуал. Грубо
нарушение на традицията е да си подложиш под чучура шепата и от нея да пиеш.
Който познава правилата и ги почита, той ги спазва, който не ги познава или не
ги зачита, не ги спазва. Санкции, забележки няма… Но не изключвам, че ако човек
попадне на някой фанатик, ще получи поне един бодлив поглед…
Следващата
станция е един рафт с бели кипи. По много въпроси се проявява толерантност, но
да си гологлав на такива свети места е крайно оскърбление за верующите. Аз съм
със своята обичайна – неразделна – шапка, но сега я заменям с тук осигурената
като подарък кипа. Тъкмо ми минава през ума, какъв подходящ спомен и свидетел
ще остане тя за посетителя и един пълничък, тръгнал да излиза мъж с лек
небрежен жест си хвърли кипата в рафта… Не знам кой точно урок е пропуснал нашият
събрат, но не са малко такива с малки пропуски…
А Слънцето
виси над нас неподвижно, щедро, величествено, тържествено.
И
въздухът виси неподвижен и не те пари.
Обхождам
стената и си търся мястото. Ето, тук е. Спирам се. Пристъпвам вглъбен. Поставям
си ръката на камъка. Затварям очи. Все по-вглъбен.
Отново
търся тайната и истината на хилядолетията и на милиардите човеци, дошли тук да
си изплачат мъката!
А
колко мъка има по света. Стига за всички и остава още толкова.
Кой
е отговорен за това? Има ли отговорен? Обади се! Дай знак!
Искам
да разбера. Искам да прощя. Искам да направя своето, за което съм на този свят.
Огън
и тишина. Огнена тишина.
Тогава
ще говоря аз.
Напира
в мен мантрата, която стъпка по стъпка съчинявам за себе си вече 50 години и
която си я казвам всяка сутрин и при много други случаи. А за тези 50 години
тази тайна мантра стана цяла поема от 10-15 минути. Слънцето виси неподвижна,
времето ми е безкрайно. Започвам вглъбен и със затворени очи, ръка на Стената
на плача моя монолог…
Редя
думите, все по-тежко и все п-бавно…
Изведнъж
усещам, че негърът, който забелязах от време на време да смита в подножието на
стената изпадналите от дупките листчета на с молби до всевишния(Друг боклук тук
не се намира), се активизира точно до мен. Мете енергично в посока към мен и
скоро стига до сандалите ми. Какво иска? Да си прекъсна мантрата и да се
отдръпна за да смете молбите на хора, които се надяват… Абсурдно, недостойна,
неприемливо! Стоя като вкаменен, като един нов Лутер: Hier stehe ich, ich kann
nicht anders. Негърът все по-нервно, бих казал ядно мете краката ми, сякаш иска
да ме измете от света. Но аз стоя неподвижен, не реагирам на яда и след време
той се предава, заобикаляме и продължава по-нататък няколко крачки, с туп за
момента приключва сеанса си. (Каква е
тази нещастна политическа коректност да не наричаме циганите цигани, ами роми,
негрите негри, ами черни.)
Аз
междувременно продължавам мантрата си…
Но
ето ново – изпитание? Слънцето така силно жули, стената такъв огън бълва, че аз
сякаш се разтварям в материята на времето и пространството… Изчезват думите ми,
изчезват хората и братята им камъни, изчезва Земята и Слънцето. Минава ми през
ум да отстъпя. Назад, както искаше негърът… Или надолу.. Или на дясно… Минава
ми през ум: в никакъв случай! Канадска борба на духове… Колко трае това
небитие? Една минута? Десет минути? Понятие си нямам… По реална преценка 10-15
минути( по емоционална: половин вечност.
Но
си имам още половин вечност, за да продължа…
Снимки от интернет.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар