За
какво да си мисли човек, ако един мъж се готви да разказва за жените в своя
живот? Нещо като приказките на един рибар за уловените от него риби…
Спокойно!
Не очаквай, скъпи читателю, разказите на един нов Дон Жуан. Очаквай разказа на
едно дете. Е, да, това дете с време ще стане юноша, после, закон на природата,
и мъж. За това трябва да минат 19 години.
Та
за жените на тези първи 19 години искам да пиша сега. За това може би и цели
романи не биха стигнали, но плановете за близките дни са съвсем скромни.
Първо
се срещнах с най-важната жена не само на следващите 19 години, но и на целия ми
живот. Тя ме роди на 22 юли на трудната следвоенна 1947 година, 34 годишна,
след повече от 9 години от раждането на сестра ми. Не само от често повтаряните
й спомени, но от вътре, от цялото си същество чувствам и до ден днешен нейна
безкрайна обич. Щастливи са хората, които са дарени с подобна обич.
Няколко
особено силни спомена имам за нея като малък. Може би последният от тази
поредица – бях вече в първи 0 клас – е, че седя в скута й и упражняваме
писането на лулички, с което тогава започваше ученето на буквите. Колкото
повече се стараех, толкова повече грешах, толкова по-нервна ставаше майка ми,
но аз я гледам под око и ми става хубаво, че имам такава красива майка.
За
един друг случай ме е направо срам. Това стана вероятно една-две години
по-рано. Готвихме се за театъра (на работа!)л Майка ми стои пред голямото
огледало на шкафа в коридора, слага си червило, реши гъстите черни къдрици. Аз
се присламчвам до нея, и двамата сме в огледалото. Майка ми се смее и ме пита/ „Кой
е по-хубав?) Много не се замислям, но се правя, че сериозно гледам и преценявам
двата образа и решително отсичам: „Аз“. И до сега ми е срам, че съм бил толкова
дете.
Тази
жена ми беше извор на всичко хубаво в живота: обичта към близкия, обичта към
хората, обичта към хубавото, обичта към честта, обичта към живота. Винаги беше
усмихната. Винаги беше енергична, неуморна. Макар че често казваше след ядене: „Идва
ми да ги изхвърля чиниите, една по една…“ и показваше движението (както хвърлят глинени дискове при спортна стрелба. Да,
тогава нямаше машини за миене, нямахме прислужница. А обедите и вечерите ни
бяха както трябва= супа, една или две ястия, салати, десерти.
Отлична
домакиня беше, във всички жанрове. И обичаше да изпробва нови рецепти, да
експериментира. Най0великия й специалитет обаче бяха банкетите, които поне два-три
пъти на сезон даваше на колегите от театъра. Върхът на продукцията беше
невероятната руска салата декорирана със чудновати фигури от тънки резенки
камби и други мариновани зеленчуци, маслини, репички и т. н. Да не говорим за
хайвера!
А
на колко митинги и събрания съм бил с нея, когато палено декламираше срещу
войната…
Разбира
се, най-голямата част от времето ни минаваше в театъра (макар че в това
специално мен често ме възпрепятстваше детската градина, по къдно училището, но
не ми идваше ва ум да се бунтувам).
В
театъра имаше два случая: в първия майка ми беше на сцената, аз тук или там в
зрителната зала. В другия случай и двамата бяхме в ложата на артистите (третата
ложа в дясно), където имаше осем стола в две редици. Пак според нейните
спомени, първата опера, която съм гледал (в нейните ръце още) била Бохемски
живот. Тихичко съм бил попитал: „Майко, защо плаче леличката?“
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар