Инерцията всъщност е една от
най-големите мистерии на Вселената. Тя не е само върховното изкуство да не се
прави нищо, но и вселеноустройващ закон: не прави нищо, докато няма акция
отвън. Чудо, че изобщо нещо се случва на този свят.
Случи ли се обаче акция, идва неизбежно точно
пропорционалната реакция, „обратно на подателя“ (както с математическа
акуратност беше описано от Нютон).
Но, ето, появи се човекът и нещата безкрайно се оплетоха.
Доста покъртителна картина: удрят го от едната страна, вместо нормална реакция,
потърпевшият предлага за повторна акция и другата си страна.
Обаче не тази стоическа-християнска примиреност е
характерна за една голяма част от хората, а нещо много по-притеснително. За това
качество няма по-подходяща дума от инерцията.
Да, трябва откровено да си признаем: голяма, много
голяма част от хората са инертни.
Два вида инертни хора можем да различим. Едни са
инертни като камъните и скалите. „Тежат на мястото си.“ Не можеш да ги
помръднеш. Други са инертни като пясъка по морския бряг. Вълните люшкат песъчинките
напред-назад с хилядолетия, ветрове и бури ги събират и разделят, хора ги
тъпчат, но те са си там, безформена и безцелна маса. Понякога деца правят
великолепни дворци от пясъка, но на сутринта и помен няма от това детинско
творчество, само вечният пясък.
Тъжна, но ясна е аналогията между пясъка и „народните
маси“. А кои са „камъните“? Това са всички ония, които си имат своята тежест
(един ветрец не може да ги подеми), и са си намерили (не винаги лесно и бързо) „мястото“
си: началник група, ръководител на катедра, директор, министър. Тяхната
привидна инертност е всъщност вкопчването им в „мястото“ им. Мястото им е
тяхната бащиния.
Естествено тази инертност не е предопределена от
съдбата. Всичко се променя и „коефициентът“ ни на инертност днес е един, утре е
друг. Има време и за бунт.
Но кога и как ще дойде времето да се освободим от тази
жалка инертност, без да имаме нужда от катаклизми?
* * *
