Добре дошла, старост!

 

Старостта може да бъде избягната. Но не пожелавам това на никого. Защото за това трябва да умрем млади, по-точно: не като стари. Това не е добра версия.

Приемането на старостта е важно и естествено нещо. Да я караме да бърза е глупост. Забавянето й е самоизмама, напразна мечта. Все едно да се опитваш да забавиш времето.

Според моето старо учение на човека се дават 111 години. Това може да се раздели на три равни части: младост, зряла възраст и старост. И така следва да приветстваме старостта като добре дошъл и ценен гост на нашия 74-и рожден ден.

Това е гост, който ще се заседи. Ще остане с нас ... До край...

Поне няма да сме самотни.

Не би било редно да го корим, да го обвиняваме за всяка беда, която може да ни се случи.

Струва си да се знае, че не старостта е източник на проблеми, болести, нещастия, болки. Това е заключителният период от живота, когато можем най-добре да опознаем, да изпитаме съвършенството. Във всичко. В това, което правим. В това, което мислим. В това, което чувстваме.

Прекрасен пример за тази истина е свидетелството на един от моите добри приятели.

 

От шестгодишна възраст ми стана в мания да рисувам формата на предметите. До петдесетте си години бях публикувал безкраен брой рисунки, но всичко, което бях публикувал преди да стана на години, не си струва да се брои.

Когато бях на седемдесет и три години, бавно започнах да разбирам същността на истинската природа, животни, треви, дървета, птици, риби и насекоми.

Благодарение на това, когато ставам на осемдесет, ще постигна още по-голям напредък, ще проникна в мистерията на нещата до деветдесетте години, със сигурност ще достигна изумително ниво на сто и когато съм на сто и десет, всяка точка, всяка чептичка, кояго нарисувам, всички ще са живи.

Моля тези, които живеят толкова, колкото и аз, да проверят дали спазвам думата си.

Пиша това аз на седемдесет и пет години, някогашният Хокусай, днес Гвакио Росин, старият луд на рисуването.

 

Моята четка е писалка, но се заричам в същото. Изписахх много хиляди страници, ала малко от това има значение. Но сега знам повече от всякога какво трябва да изпиша. Ще го пиша и всяка дума ще има тежест. Ще има послание. Ще има стойност.

Можете да ме следите и да ми искате отговорност.

Някогашният Тодор, днес Вярващият в човека Теодорос

 

* * *