Дончо и Бончо

Дончо и Бончо бяха добри приятели. От много отдавна. От годините, когато заедно учиха в Езиковата гимназия на Града. Винаги бяха в надпревара: кой първи ще отговори на въпроса на учителя, кой първи ще реши задачата, кой първи ще покори едно ново девическо сърце, кой първи ще вземе думата, кой първи ще вземе последното парче баница от масата.

След гимназията пътищата им се разделиха, но Дончо и Бончо останаха добри приятели. Редовно се срещаха, разказваха за успехите си в съревнованието с живота, обсъждаха разпалено малките и големите проблеми на света.

Но това, което днес им се случи, беше необяснимо и всяващо ужас.

При Дончо позвъниха рано сутринта три странни фигури, облечени в черно, с черни очила. Учтиво, но твърдо го помолиха да ги следва. В такъв момент всеки човек се стъписва и безропотно следва хората в черно. Чакаше ги голяма черна кола, която дълго време летя из Града, накрая се вмъкна в някакво подземие. С асансьор се качиха вероятно на някой висок етаж. Вратата на асансьора се отвори, хората в черно дадоха път на Дончо, който се отзова в едно неголямо тъмно помещение. Хората в черно не го последваха, вратата на асансьора безшумно се затвори. Дончо остана сам. Като умен и хладнокръвен човек, той не беше уплашен, а по-скоро любопитен, какво е всичко това?

През това време същото се случи и с Бончо, и ето две-три минути след Дончо и той се намери в същото помещение. Когато двамата приятели се видяха, по някакъв странен инстинкт схванаха, че не трябва да се учудват на тази странна среща, не трябва да приказват, а да чакат с търпение.

Внимателно се оглеждаха, но много за оглеждане нямаше: едно празно помещение, не по-голямо от 4 на 4 метра, без врати и прозорци. Дори входът на асансьора не можеше да се забележи. Единствено на отсрещната стена имаше една остъклена част, което може би е врата за някъде, но дебелото тъмно стъкло не позволяваше да се види, какво има от другата страна. Не се виждаше никакво осветително тяло в помещението, но въпреки това имаше някаква мека светлина.

Не трябваше да чакат много за следващата изненада: от двете страни в ляво и дясна се отвориха дотогава невидимите вратички на шкафчета, в които имаше големи бели слушалки. Дончо и Бончо се спогледаха, едва забележимо повдигнаха рамо и посегнаха към слушалките.

Бончо взе слушалката от близкото шкафче, внимателно я намести на главата си и се заслуша. Слушалката беше голяма и мека, плътно покри ушите му, и Бончо имаше чувството, че светът, с неговите обичайни шумове изчезва. Отначало не се чуваше нищо освен абсолютната тишина. След миг се чу мек сигнал, какъвто чуваме в самолетите. Сигналът се повтори още два пъти, след което Бончо чу един особен глас, такъв, какъвто никога да тогава не беше чувал в живота си.

„Здравей, Бончо! Аз съм Господарят на Света! Слушай ме внимателно, защото нищо няма да повторя. Време е да се реши съдбата на Земята. Вечно създавам човеци навред във Вселената. Един опит е успешен, друг не. Така е уреден Светът. Съжалявам, когато един опит се окаже неуспешен, но успехите на другите ме утешават. Сега е ред да се реши съдбата на Земята. Сигурно и ти си чел много приказки за съдбоносни решения. А те са две: да жертваме някого за да спасим всички, както например в едно рибарско село всяка година предлагат най-хубавата девица на духа на реката. В други приказки героят жертва не друг, а себе си. Но сега не става дума за приказка. Сега на живо и безвъзвратно трябва да решим съдбата на Земята. Погледни добре: пред вас има една ниша…“

При тези думи в нищата зад стъклената преграда лумна светлина: видя се маса с компютър, пред нея кресло.

„Един от вас трябва да влезе там и да реши Голямата Задача. Ако успее да я реши, Земното Човечество ще бъде спасено. Ако задачата не бъде решена за 24 часа, Земният Свят ще бъде унищожен като много други, и нови 99 хиляди астероида ще литнат около Слънцето. И още едно нещо знай: жертва или саможертва. Това ти е изборът, който първо те чака. От това преддверие към нишата на съдбата може да мине един човек, но само тогава, ако в преддверието няма друг жив. Избирай! За това имаш 24 минути. След 24 минути вратата на нишата се заключва за вечни времена. Казах всичко!“

Бончо зашеметен бавно свали слушалката от главата си. Не смееше да погледни към Дончо, но с края на окото си видя, че и той си свали слушалката и с яд я захвърли в ъгъла.

Бончо трескаво мислеше. Не, не може да има съмнение, това за което говореше гласът е самата истина. Даже се учуди, как така е толкова сигурен в това, още повече, че той беше в своето съзнание хипер рационален човек, цял живот убеден атеист. Но това сега е друго и той няма време да се занимава с друго освен с поставената задача.

Отчаяно се опитваше да въведе ред в мислите си. Ако решим задачата, ще спасим човечеството. Тази задача трябва да бъде решена! На всяка цена! Да решим задачата… Но чакай, задачата не можем да я решим, а може да я реши един от нас… Кой?... Има ли това значение? Не, това няма никакво значение! Който и да е, но задачата да бъде решена… Момент… А дали и двамата сме способни да я решим самостоятелно… без помощта на другия…. защото другият трябва да е… мъртъв… По дяволите, от къде да знам, кой от нас ще може да я реши… Вероятно и двамата… Но сигурно има задачи, които аз бих могъл да реша, а Дончо не… И обратно… Ах, да полудее човек…

Бончо започна нервно да крачи напред-назад. Вече съвсем не го занимаваше, какво прави Дончо, нищо не го занимаваше, само голямата дилема. Добре, ако аз мога да реша задачата, трябва аз да я реша… И човечеството е спасено!... И аз съм спасен… Но ако не мога да я реша? Как да живея с мисълта, че заради мен загива светът?… Но чакай, ако не мога да реша задачата, няма да имам време за угризения на съвестта, загиваме всички… Жестока съдба…

Бончо изведнъж се спря едва ли не уплашен: а какво бих направил, ако бих бил сигурен, че и двамата можем да решим задачата? За миг се видя като саможертвуващ се герой, но веднага го огорчи това глупаво лицемерие… Реши да прескочи тази абсурдна възможност… А как би действал, ако знаеше, че Дончо може да реши задачата, а той не? Не, това не е въпрос, не може да бъде въпрос. Бончо беше дълбоко убеден, че ако това беше така, той без колебание щеше да се саможертва… Пак почувства един парлив срам, че го успокои мисълта: няма никакво основание да е сигурен, че Дончо ще може, а той не да реши задачата… Ах, тази проклета неизвестност…

Изведнъж една нелепа мисъл мина през главата на Бончо: добре, жертва или саможертва, но как?... Точно в този момент се отвориха нови две шкафчета и в тях двамата приятели видяха пистолети. Като сомнамбули направиха няколко крачки към лъскавите метални предмета, хванаха ги и бавно ги насочиха срещу другия. Така стояха безмълвни няколко секунди, които им се сториха цяла вечност. След това също така бавно и безгласно насочиха пистолетите към собственото си слепоочие… Накрая безпомощно отпуснаха ръце и потънаха отново в мислите си…

Може би затова стигнахме до този край, защото никога не успяхме да направим правилните жертви, нито нужните саможертви, нито да решим Големите Задачи на Вековете… Може би наистина трябва да се примирим с това, че Земното Човечество изгуби Играта? Може би това е най-справедлива присъда, даже най-висша милост, че не трябва още с векове да страдаме и все повече да затъваме в пъкъла на собствения си ад?

Двамата приятеля отново се обърнаха един към друг. В очите им неописуема мъка. Вдигнаха ръце и стреляха. Куршумът на Бончо улучи Дончо в сърцето. Куршумът на Дончо улучи Бончо над сърцето. Болката беше ужасна и Бончо се рухна на колени, целият залян от кръв. Виждайки, че приятелят му е мъртъв, а той още жив, Бончо започна да се влачи към входа на нишата. Щом допря с кървавата си ръка стъклото, врата безшумно се отвори. С последни сили се добра до масата и придърпа към себе си белия лист със задачата.

На белия лист стоеше:

2+2=?

28 септември 2019

Тодор Симеонов

Тежка мъка

20 септември 2019

Чудото на музиката

Ава Рама

Вече няколко години съм подвластен на новосъздадената от мен поетична форма апева, за която вече писах тук.

По някакъв повод една мисъл ми мина. Прави, струва тази мисъл – и се роди идеята за една игра. Изходната точка е една апева, но играта не може да се каже поетична, а чиста проба главоблъсканица. Да кажем: интелектуална загадка, със странното название ава-рама (на името на един мой бъдещ герой).

Буквите (и само буквите, без разстоянията и препинателните знаци от апевата) се разполагат в една матрица 7 на седем, т. е. с 49 клетки /49 е хубаво число, квадрат на едно просто число. Апевата, както знаем или не, има твърдо 5 реда и 15 срички. Но колко букви има, за това няма правило, както няма правило за това една сричка колко букви може да съдържа. Има срички с една буква, но не е трудно да се намери пример за сричка с шест (!) букви, само трябва се търси със СТРАСТ. Интересна задача, дали има сричка със 7 букви.

Най често апевата не съдържа „необходимите“ 49 букви, в такъв случай задача на съставителя е да допълни така първоначалната апева, че резултатът да е точно 49 букви. Следващата задача е с тези букви да се изпълни матрицата, започвайки т средата, спазвайки едно правило: букните следват една след друга без прекъсване, без скокове, без пресичания и повтаряне, като напредваме само хоризонтално или отвесно (но не и по диагонал).

Така подготвената задача се предлага на желаещия да я реши, който спазвайки същите правила трябва да прочете вкарания текст, да „дешифрира“ съдържанието на матрицата.

И едно важно условие за „победа“: приема се за решение и текст, който не съвпада напълно с оригиналния, на е получен със спазването на правилата, и – естествено – има смисъл.

Всеки може да се опита да състави такива задачи за да забавляването на семейството или приятелската компания. И разбира се, съвсем не е задължително да се тръгне от апева. Всякаква мъдра или забавна мисъл става за целта.

И ето първата ава-рама на български. Успешно решаване

* * *

Химн за попарата

Попарата е чудесна храна за млади и стари. От векове, ако не от хилядолетия е най-популярната – и любима – закуска за бебета и деца, вечеря за възрастните.

Кой знае защо, като че ли се срамуваме от този вид храна, даже вече самата дума звучи едва ли не комично. И забележете: никъде в книгите с рецепти няма да намерите глава „Попари“. Истинско нещастно доведено дете.

В същото време съвременните гастрономически моди предлагат огромен асортимент за… попари! Ето например разните зърна, зърнести люспи, мюслир зърнести топчета, възглавнички, фибри, сушени плодове, в стотици форми и комбинации, всички повторени във вариант с мед, шоколад и т. н. Аъортимент от няколко хиляди рецепти и марки. И всичко това… за попара. Било с кисело или прясно мляко, с обикновен или кавказки кефир, но отлично сатава и със плодов сок, а даже и с чай. Едеин живот не стига да вкусаш всички възможни комбинации.

Като всяка мода и този нов вид асортимент за закуска, пардон, попара, си има своите проблеми, но като общо може да го приемем като успех и като възможност за да закусваме нещо наистина вкусно и полезно, при това с минимален труд. Не е без значение.

Но причина ли е това да оставим в забвение, да поценяваме традиционните рацепти, да не се опитваме сами да експериментираме новости. Нещо, което само по себе си е хубаво и полезно. И това е терен, на коъто можем да покажем силата на въображението си, да обогатяваме и опита си, и менюто си.

Много ме учуди наскоро, когато някой се очуди, че често – особено лятно време – си правя попара с кисело мляко. Наистина ли е чудно? А аз си правя редовно попара с горещо, със студено прясно мляко, с кисело мляко, с кавказки кефир. Понакога слагам на попарата захар, но по-често без захар я ям. Понакога слагам мед. Често я „подправям“ със натрошено сирене или пък – моля, запазете самообладание – с хрян. Естествено прясното мляко може да се направи с какао или карамел. И още нещо: тези попари най-често ги правя с хляб (много видове хляб стават, за отбягване е белия). А щом е хляб, обикновено го препичам. Понякога всесто хляб попарата може да си я направим с подходящи бисквити.

Не споменах чая, защото той – при мен – изисква по-друга рецепта, която ми е истинска носталгия от детските години: първо в чинията намачквам малко сирене, след това начупвам препечената филия хляб, слагам 2-3 лъжици ситно нарязана кисела туршия, една супена лъжица захар и заливам с топъл чай. Фантастична попара!

И това не е всичко. Но защо да си признавам отведнъж всичко. Едно обещавам, в кулинарната ми книга непременно ще има глава „Порари“!

* * *

11 април - Международен ден на тревогата

Арестуването на Джулиан Асанж ни дава сериозен повод за размисъл.

Не че не сме имали време да мислим през последните седем години. Изглежда, че се нуждаем от повече време. Така сме ние, размишляваме върху обичта и подобни въпроси – поне – 2000 години. Но нека бъдем оптимисти, имаме още цяла вечност за мъдруване. Макар че това не е толкова сигурно ...

Британският министър на вътрешните работи се обяснява: "Никой не стои над закона ..." Но кой говори тук за някой? Проблемът не е някой си човек („Какво значи тук някакво си личчнст, пита Вапцаров), а законът.

Законът, който служи на несправедливостта, на потисничеството, на лицемерието.

Ние, отговорните хора на 21-ви век, настояваме за нови закони, които ще защищават всички тези смели братя и сестри, които бият тревога, разобличават лъжата, изкарват на светлина скритите истини.

Нуждаем се от конвенция, която защитава: никой не може да бъде наказан за вярно и отговорно предупреждение, разобличение. А дали това предупреждение е вярно или погрешно, трябва да бъде решавано от международен трибунал.

Възможно е тази инициатива ще остане за дълга година без никаква реакция от страна на правителствата. Не би било изненадващо.

Именно за да се осигури необходимото внимание на широката общественост, предлагам да отбелязваме в бъдеще 11 април като международен ден на тревогата.

Важно е да си припомним всички тези, които са биели тревога, са разобличавали, са ни отваряли очите. Винаги поемайки риск за свободата си и за живота си.

Знаете ли колко такива смели и честни хора са и сега в затвора?

Да не оставим никого забравен! Да се борим за тяхната свобода! Пълна международна амнистия за тези, които ни разкриват истините!

Да държим жива и будна личната ни отговорност.

  

* * *

Вълните на времето – и вълните на едно издание

Може би имам основание да претендирам за световен рекорд по сътворяване, или казано по-малко патетична: написването на книга. Кой знае, може и да имам, но нямам желание за такава слава. Освен това и основанието ми е може би малко – малко! – преувеличено.

Първа строгите факти: книгата започнах да пиша на 1 март, завърших я – включително с предпечатната подготовка, която вече от десетилетие аз правя за издаваните от мен книги – на 18 март, същият ден е изпратих в печатницата, която ми я достави готова на 26 март, денят преди тръгването ми за Варна (която е многократно засегната в съдържанието). Наистина фантастично и като творчески акт, и като техническо постижение.

Истината обаче е по-друга. Около две-трети на материала беше готов – от доста време, а и обема на книгата не е голям. Това е „стандартният“ обем на книгите на моята поредица Светът в промяна (128 страници джобен формат, което е около 7 печатни коли). Да, но останалата част беше изцяло написана за този кратък период от две седмици и половина. При това „репортажа“ за екскурзията ми в „балканите на числата“ беше писан наистина „на живо“, т. е. една значителна част на тези 18 деня беше посветена на съвсем нови (поне за мен) математически „изследвания“. Надявам се, че тази екскурзия беше не само изключително приятна, но и резултатна (за това специалистите ще си дадат преценката, очаквам я с търпение и с голям интерес).

Но – логично е да попита всеки – защо такъв стахановски темп съм си наложил? Причината е доста проста. Пътуването ни за Варна – с тръгване на 27 март – беше решено (по семейни причини) на 28 февруари. И тогава взех смелото, почти неразумно решение за направя това, което и направих. Проектът за тази книга възникна миналото лято, когато в семеен и приятелски кръг обсъждахме току-що написаната ми пиеса. В два различни разговора ми беше даден съвет да издам пиесата, чиято постановка на сцена днес изглежда доста несигурна, или поне далечна. Веднага знаех, че ако го направя това, то в изданието ще бъде включена и новелата, която е нещо като предисловие към пиесата (и дава обяснение за заглавието й, макар че възможно е един ден да намеря по-подходящо заглавие).

Първоначално – от две-три години – вече сериозно ме занимаваше планът да издам един сборник с мои произведения, ако не и точен превод  на излезлия на унгарски такъв (под заглавието Сега, някога), то във всеки случай подобен, вероятно с използването поне на част от унгарския. Заради пиесата (която е най-голямата част от сегашното издание), Вълните на времето не е реализация на този първоначален план, той си остава на дневен ред – ирония на битието: някога…

А ето и съдържанието на Вълните на времето:

Ролята (разказ) ……………………..…………………..……… 3

На другия ден (пиеса) …………………………..……….. 13

Вълните на времето (спомени) ……….………….. 90

Буден дневник (блог) ……..…………….…….……….. 104

Светът е неговите промени (кредо) ……….. 108

За числата (репортаж)……л……………………...….. 116

Апева, моя любов (поезия) ………………………... 125

В следващите си бележки с удоволствие ще представя всяка една от тези 7 части.

* * *