Зяпльо

 

Зяпльо – не звучи особено ласкателно. Ако изобщо сте я чували наскоро тази дума. В „нашия“ ускорен живот зяпането не само че стана лукс, но едва ли не привилегия на малоумните.

А аз често се виждам като истински зяпльо. Макар че по-точно така подозирах впечатлението, които правя на онези, които биха ми обърнали внимание. Аз по-скоро бях захласнат, гледах, наблюдавах захласнато, често с часове.

Имах – и сега в спомените си имам – чувството, че не само гледам, а пиех с очите си. И се опиянявах от това, което виждам.

Твърде вероятно това, че в детските си години вечерите през ден ги изкарвах в театъра, където дисциплинирано седях и пиех с очите си това, което ставаше на сцената, беше уникална школа за зрителното ми възприятие. Но от тази школа изобщо не ми стана чужда и безинтересна ежедневната действителност в цялото нейно многообразие.

На път за училище, на улица Братя Миладинови имаше един обущар. Работилницата му беше малка, а и той самия изглеждаше малък, седнал на един нисък стол пред едно малко тезгяхче, току до прозореца. А аз се лепвах на този прозорец и с невероятно удоволствие наблюдавах работата му. Бях я изучил да най-малките подробности. Знаех, че като свърши с една обувка, почва да се рови в купа с обувки, оставени за поправка. Той си знаеше, по какъв ред следваха.

Най-простата задача беше поставянето на „железца“, или отпред на пръстите, или отзад на петата, или и на двете места. Това ставаше бързо и лесно и не представляваше особен интерес. Подобна задача беше поправката на токчетата на женските обувки.

Най-обичах да гледам когато трябваше да се сменя част или цялата подметка. Смяна на цяла подметка, ето това е класика! Симфонията на обущарството. Първо обущарят започваше да се върти в стола си и де се рови в купищата около него, търсейки подходящо парче гьон. След като го намери, обущарят придърпваше главния си уред. Не му знам името: няколко железни калъпа съдържа във всички посоки. Слага го да легне на колената му, нахлузва на горния калъп обувката, маха старата подметка и намества новата. Тя естествено от всички страни малко стърчи. Така и трябва. И сега започва военният парад. Със шилото обущарят прави дупка по ръба на бъдещата подметка. За да е сериозна работата трябва и да се чукне със шилото, но най0важното движение е да завърти шилото между двете си длани.

Маестро, туш! Обущарят изважда шилото и внимателно поставя в дупката една дървена клечка. Надявам се, че думата клечка не обижда клечката. Може би трябва да кажа гвоздейче? Дървено гвоздейче? Те иначе са в една кръгла метална кутия и което прави силно впечатление (на тези които са по силните впечатления), че са много светли, почти бели, във всеки случай на,-светлото нещо в цялата работилница. Освен това са впечатляващо еднакви, добре оформени. До половина влизат в дупката с ръка, но накрая малко трябва да се помогне с чука. Обикновено почти изчезват в гьона, но понякога 1-2 милиметра остават да стърчат. И така в кръг, на половин сантиметър един от друг.

Сега следва обрязването на стабилно хванатия гьон точно по размерите на обувката. Това е големият майсторлък: да не иде много материал на вятъра. Защото тези изрезки вече не стават за нищо.

И финала, con brio: със същото малко ножче майсторът забелва под ъгъл краищата на гьона, което е и момента на окончателното ликвидиране на следите на дървените клечки. Но резултатът не само от технологична, но и от естетична гледна точка е съвършен. Това забелване създава едно специфично паспарту за в този момент още блестяща подметка.

И всичко това отново и отново зяпах с часове.

Веднъж се връщахме с баща ми от театъра и се спряхме пред касапницата на Рачинска (точно срещу нея имаше една популярна кръчма). Баща ми купи няколко пържоли, а аз пак зяпах захласнат с какъв невероятен замах траншират месото на някакви изумително големи дънери. Два такива имаше до сами входа, който винаги стоеше широко отворен. Баща ми ме дърпаше да вървим и по пътя ми казва: „Ако с гледане се учи, кучетата щяха да бъдат най-добрите касапи.“

Чудех се, защо ми го казва. И през ум не ми е минавала мисълта да ставам касапин. Само зяпам. Опиянен от всичко, което виждам.

Нищо, довечера в театъра дават Фауст. Ще пия Фауст. За четирсти път.

 

* * *