От дете ме омагьосва нощната
картина на морето – но така, както го виждам от нашия варненски брят: обсеяно с
искрите на хилядите отражения от всички посокиЛ на светлините на града, на фара
на Галата, на корабите, на самолетите, на звездите, на тайните и на мистериите…
А всичко това на фона на неповторимата симфония на вълните, чайките и градската
какафония.
Връх на магията има при при изгрева на пълната Луна.
В такива случаи чедто си мечтаех и виждах как някой
свири на пиано в морето, плувайки по лунната пътека.
По-късно, като възрастен, който отдава дължимото на
практическата страна на фантазиите, се замислях: как може да се реализира това
видение. Но къде е тук проблема?
Естествено, илюзия е да си представяш, че това може да
стане, едно пиано да плува (но все пак стабилно) в морето, а пред него да седи
пак на един плаващ (но стоящ стабилно) стол пианист, всичко това така, че да не
се вижда, какво „държи“ стола и пианото и по възможност краката (лачените
обувки) на пианиста да не се мокрят…
Решението е просто като топлата вода: трябва един сал,
който не може, то и няма нужда да се камуфлира. Нека да го виждат всички.
Разбира се, колкото по-нисък, толкова по-елегантно ще бъде решението.
Сигурен съм, че нашите световноизвестни хидродинамици
ще могат да проектират една идеална платформа. Технически подробности е тази
сцена-сал да има такава „яка“, която да го пази от вълните, да му е осигурена
пълна стабилност и да е осигурено с подходящ мост за качването и слизането на участниците.
И когато имаме една такава уникална плаваща сцена, на
нея веднъж един пианист може да изпълни на пиано Лунната соната, но на нея друг
път може да се качи цял оркестър, било с цял хор или една театрална трупа,
която да изиграе една гръдска драма или пък Сън в лятна нощ
Сън в лятна нощ…
Но кой би възразил на един дневен концерт?
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар