Една от най-големите ми болки във
връзка с българския език липсата на наша собствена и подходяща дума (или думи)
за това, което обикновено наричаме късмет.
Защо да ни трябва друга дума, като си имам късмет?
Алергията към думите от турски произход лека-полека преминава. Кого ще дразни
една турска дума между хилядите англицизми?
Аз не смятам, че е разумно да прокудим от речника си
всичко, което има чужд корен, но въпрос на достойнство е да се справяме със
собствени средства при словесната изява на чувствата си и мислите си.
А късметът е важна и деликатна работа. Надали трябва
да обяснявам, защо късметът е важно нещо в живота, но защо казвам, че е
деликатно? Защото често объркваме късмет и щастие. Казваме: имах щастието…
когато искаме или трябва да кажем: имах късмета…
Огромна е разликата между щастие и късмет. Щастието е
щастие когато е отслужено и заслужено. Късметът е късмет именно защото не сме
го нито отслужили, нито заслужили, а ни е даден сляпо.
Между впрочем объркване на тези две понятия има и в
други езици, но това е друг, по-скоро психологически, морален и философски
въпрос.
И както скърбях, че си нямаме наша, хубава, звучна,
изразителна дума за късмет, се сетих за една полузабравена, много рядко
ползвана дума: слука.
Каква слука имах да се сетя за нея.
Въпросът, по-точно десетките въпроси за обема,
характера, функционалността, стилистиката на тази дума не са за тази бележка,
но си заслужават да бъдат поставени и разискани.
Например, какво е общото и какво е различното в слука
и шанс?
Важното е, че сега съм безкрайно щастлив, че намерих решение за една от най-големите ми болки, двързани с българския език.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар