Обичам българския език, но не
питай защо. Такъв въпрос е толкова безсмислен, недостоен, колкото ако питаш
защо обичам майка си и баща си.
Между впрочем да не пропускаме да го кажем: родният ни
език не е само език майчин, а и език бащин. Искрено съчуствие към всеки, който
е израснал без майка или без баща или пък и без двамата. Такива никак не са
малко, но и това е едно от чудесните качества на човека, че сме способни да се
преборим и с най-големите загуби и
трудности.
Но не това е най-важното, че обичам българския език.
По важно е че с него –както казва поетът – „под вежди се гледаме строго и боря
се с него, доколкото мога“.
Обичта си е обич, но връзката ни (на българския език и
мен) е сложна и от ден на ден става по-сложна. Аз старея, той младее. Все
повече новобългарски черти се появяват по него (които според мен не винаги му
стоят добре, но какво да се прави, цивилизационните избори на много наши
съезичници имплантират иновативни акценти).
Така че започвам една поредица от разни мисли и
размисли за тоз наш вълшебен български език.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар