неделя, 20 май 2018 г.

Пътуване до Израел – 4. Ден втори: легендата за Йерусалим (Втора част)


И ето излизам от голямата модерна сграда на Централната автогара и влизам в Йерусалим.
Блясва един нов свят, залят от щедра слънчева светлина и свеж планински въздух. Улиците пълни с хора. Едни бързат, други не бързат, Повечето са усмихнати.
Веднага ти хваща погледа една стрела в небето, или по-скоро някаква арфа – за титани? За богове. Тръгвайки към нея, на близо се открива един огромен площад и се вижда, че арфата държи със струните си един огромен мост със широки тротоари и платно за трамвай.

Подготвил съм се, знам, че задачата ми е проста: от гарата тръгва улица Яфа (Яфо) и право ме отвежда до вратите на стария град, където е всичко, което за един ден може и трябва да се види. Тръгвам бавно към площада и моста, истинско удоволствие е да се потопиш в атмосферата на Йерусалим. Гледам хората, опитвам се да хвана характерното, които ги прави жители на този град. Като оставим настрана особения език, хората са досущ като тези от Варна, Будапеща или Париж… Естествено, както и знаем от репортажи, снимки и филми, тук между мъжете, млади и стари, са повече тези, които носят някакво традиционно еврейско облекло, които най-често е един черен костюм с дълго сако и черна шапка. Непонятно ми е, как е станал този черен костюм традиция там, където в по-голямата част на годината е едва поносима жега. Направи ми впечатление, че вероятно не бедни хора носят такова облекло. Изглеждат в него важни и елегантни. А и материалът на костюма, лек, но стабилен, с копринена лъскавина, не ще да е евтин. И вероятно не увеличава страданието от топлината. А който носи такъв костюм, най-често носи и традиционните тънки плитки пред ушите си (пайес). Но не само облечени в черно, много модерно облечени младежи също имат пайес. Между впрочем не само това са външните белези на дълбока привързаност към традициите, които могат да се смятат за религиозни, но могат да се изживяват като чисто и просто национално, културно наследство.
Тук в скоби ще спомена, че по-късно научих една добра вест, свързана с това място. Когато обмислях, дали с влак или автобус да пътувам от Тел Авив за Йерусалим, въпросът беше решен от това, че ж. п. гарата в Йерусалим е доста далеч от центъра, южната част на града. Пътят от Тел Авив до Йерусалим, било с влак, било със автобус е около час (и на практика е на една цена), но за да стигна от гарата до Дамасковата порта трябва да пътувам още един час с градски автобус. Случайно, но за щастие навреме забелязах, че на връщане (за Будапеща) в петък няма да имам връзка с влака на „моята“ станция, а на друга, обяснението на което беше, че се модернизира ж. п. линията. А по-късно научих и други интересни неща за тази модернизация, която била официално предадена за ползване март тази година (2018). Освен, че времетраенето на пътя Тел Авив-Йерусалим намалява почти на половина с новите свръх-бързи влакове, и нова гара предават, която ще е (вече е) на няколко стотин метра от Централната автобусна гара, т. е- недалеч от „небесната арфа“.
Вярно, на карта пътят от арфата до Дамасковата порта не изглежда нито дълъг, нито сложен: до край по улица Яфа. Не повече от три километра, което при нормален ход е 40-50 минути. Ама нали зяпам наляво-надясно, понякога нагоре, впускам се в съседните улички, пък и пътят яката криволичи, следвайки марша на войските от миналите хилядолетия.


Това, което скоро ме наведи на едно обобщение на наблюденията ми за Йерусалим: град от камъни. При това не какви да са камъни, а тежки, хубави светли камъни. В големите градове всичко е опушено, било камък, бетон или мазилка. Тук всичко е от камък, който стои почти бял, с някакъв лек жълтеникав оттенък, който го прави топъл, доброжелателен. Освен това изглежда не така тежък и твърд, като гранит или базалт, но не е ронлив като някакъв пясъчен или варовит камък. Явно и хилядолетията му са малко за да подядат. Буквално всичко е от някакъв такъв камък: и сградите от долу до горе, и стълбите, и парапетите на стълбите, и оградите, и на повечето места и настилката на тротоарите. Вярно, настилката на улиците в Стария град е друго чудо. Излъскани от стъпките на милионите поклонници и туристи, лъщят като огледало, но отстояват на изпитанието.
Хиляди впечатления се натрупаха в главата ми по пътя, но поради една нещастна грешка, малко останаха записани в фотоапарата ми. Какво да спомена? В една напречна улица видях Конституционния съд на Израел и движението около него, а малко по-навътре в същата улица руската православна църква Александър Невски. Толкова въздействаща беше вътре обстановката, че си позволих да направя снимка.


Една на излизане видях, че е забранено. Разбирам, не е забранено да се забранява и е разумно да се спира това, което накърнява важни и велики чувства… Но все пак… Сложен въпрос…
От другата страна на пътя открих един голям истински ориенталски пазар (може би именно това е най-големият такъв пазар на Йерусалим.


Място да ти се напълнят очите и дробовете.


Малко по-нататък пак една вмъкване в лабиринта на съседните малки улички...


 надникване в пазвата на града.

И още един километър във все по-модерна градска среда, след което голям завой на ляво и ето стените на Стария град. Точно тук е Новата порта. Която точно сега е в ремонт и затворена, тъй че още малко – за щастие по алея, която е по-скоро парк отколкото алея, до Дамасковата порта.
Както твърди Йешуа (в Майсторът и Маргарита), не е влязъл на магаре и никой не му е махал.
Ами то и аз, не на магаре, ами пеша влязох в стария Йерусалаим и никой не ми маха…


(Последната снимка е от нета, другите са мои-)
* * *

сряда, 2 май 2018 г.

Георг Гродек и То

Георг Гродек е роден на 13 октомври 1866 година в Бад Кьозен, Германия. След приключване на гимназиалното си образование, той заминава за Берлин, където следва медицина. Около 1913 г. Гродек, който работи като лекуващ лекар в Баден-Баден, се запознава с трудовете на Фройд. Още през 1917 г. публикува малка книжка със заглавие „Психическа обусловеност и психоаналитично лечение на органични страдания“.


Гродек постига големи успехи като лекар в санаториума Мариенхьое. На своите – най-често хронично болни – пациенти той предлага комбинация от масаж, физиотерапия и психоанализа, на която те (често вече изоставени от други лекари) реагират изключително добре.
Към края на 1920 г. Гродек обявява, че започва работа върху творба, която трябва разбираемо и спокойно да изложи неговите възгледи. Стилът ѝ е изпълнен с „мистика и фантазия“, Фройд обаче го окуражава и скоро във Виена излиза „Писма за То“ на Гродек. През 1923 е издадена една нова „Книга за То“, а скоро излиза и фройдовият трактат „Аз и То“, в който се признава заимстването на заглавието от Гродек, но също се изразява мнението, че в известен смисъл  Ницше е бащата на тази идея.


Годек умира на 11 юни 1934 година в Кнонау, Швейцария.


* * *

вторник, 1 май 2018 г.

Труд - празник и революция

Отново е 1 май! Един от най-красивите и най-важните празници на годината.
Имаме право и причина да го празнуваме, независимо, че ежедневието в много отношения подсказва обратното. Да не се оставяме да ни заблуждават! Въпреки всички сериозни, често срамни и скандални, проблеми, човечеството работи. Животът ни неизменно се основава на знание, труд и творение. Знаещото, трудещото се и творящото човечество има достатъчно компетенция и капацитет за да реши всякакъв проблем.
Знаещото, трудещото се и творящото човечество разполага с почти всичко за да се захване с наближаващата най-голяма революция в историята. А това е съюзът на труда и на капитала.
През изминалите векове мнозина се опитаха да разкрият тайната на упорито отстояващата, дори драматично задълбочаваща се обществена несправедливост. Скоро стана доминиращ възгледът, че  капиталистът, наемайки живия му труд, излъгвал, иначе казано експлоатирал работника, именно чрез това, че си присвоява („отчуждава“)  изработената единствено от труда на работника печалба. И така беше вдигнат лозунга „Да отчуждим отчуждителите!“
Опитите в този дух, много от които са все още в ход, ни карат да сме предпазливи. Бюрократите, заместващи „отчуждителите“, не са гаранция срещу стари и нови несправедливости и, не са гаранция  за триумфа на разума.
Трябва да се види, че трудът и капиталът не могат да действат един без друг, но пък от това следва, че плодовете на съвместната дейност също трябва да бъдат поделени. Трудът не е „отметнат“ с изплащането на трудовата заплата.
Работникът трябва да получи пропорционалния си дял от общия резултат от съвместното действие, т.е. от печалбата. И това е ключът към едно справедливо общество.
Това трябва да бъде първата задача на новата революция. Мирно, , с аргументи, в рамките на закона.
Този принцип е ясен, разбираем, морален, с много важни и положителни последици.
В същото време е ясно, че този принцип може да бъде ефикасен само ако се прилага глобално, тъй като капиталът може лесно да се пренесе в страни, където той не се спазва.
Ето защо трябва да кажем: Хора от всички страни, обединявайте се!
Да живее трудът!
Да живееш 1 май!


Движение Светът в промяна


* * *